В края на XIII в. развитието на феодализма в България

В края на XIII в. развиването на феодализма в България навлиза в интервал на феодалното накъсване. За него е особено усилване устрема на обособените боляри към автономия и мощно намаляване на централната власт. Малко са владетелите, които застават отпред на страната след въстанието на Ивайло и съумяват да обуздаят трендовете за автономия измежду болярството. Към това се прибавят многочислените войни с татарите, с Византия и Сърбия, водени в края на XIII и първата половина на XIV в., като ситуацията на България се утежнява прекалено много. От нейната територия последователно отпадат земите на Тракия и Македония. Към средата на XIV в. тя заема пространство почти от Ниш до Черно море и от Влашката низина до Родопите. Но и тази територия не е единна. В земите сред долното течение на Дунав и Черно море се разпорежда боляринът Балик, завещан от брат си Добротица, на чието име е наречена цялата област Добруджа. Останалата територия на България е разграничена от цар Иван Александър (1331–1371) на две половини: Търновско и Видинско царство. Видинското царство ръководи синът му Иван Срацимир, а Търновското – другият му наследник Иван Шишман. Двамата братя не пожелават да обединят своите старания и водят изцяло независима политика.

 Раздробяването на България на три елементи оказва въздействие върху нейната стопанска система и най-много върху военната й мощност. През този интервал армията понижава прекалено много. Тя се състои от дружината на царя и дружините на неговите боляри. Но защото болярите не всеки път споделят политиката на централната власт, не й дават своите дружини. Много постоянно те се опълчват против царя и водят война против него. Вътрешнополитическата конюнктура се характеризира със мощно изостряне на класовите несъгласия. Много селяни напущат земите си и бягат в планините, където образуват дружини и атакуват болярските имения и манастирите. Докато балканските страни водят непрекъснати битки между тях, а вътре се раздират от междуособици, османските турци основават в Мала Азия своя страна. Тя е построена на военно-феодални начала. В средата на XIV в. с преодоляването на крепостта Цимпе (1352 г.) на Галиполския полуостров те стъпват на европейския бряг. Увлечени в разпри, балканските владетели не виждат заплашващата ги заплаха. Между България и Византия се водят договаряния за общ отпор, само че те остават безрезултатни.

 Експанзията на османците се разгръща на необятен фронт, когато отпред на страната застава Мурад I (1362–1389). За малко време е овладяна цяла Източна Тракия. Завоевателите проникват на север, като през 1364 година в техни ръце падат Стара Загора и Пловдив. Там за известно време са спрени с помощта на героичната опозиция на българското население. След борбата при Черномен (близо до Одрин) през 1371 т., в която са разрушени войските на феодалните владетели от Македония Углеш и Вълкашин, османците не престават настъплението си на запад и на север. Последователно са овладени Ямбол, Карнобат, Средец и други значими замъци. Едва тогава е основана коалиция, в която влизат Сърбия, Босна и България. През 1387 година в борбата при Плочник на съперника е нанесено огромно проваляне. Но триумфът не е развъртян и това му дава опция да се съвземе и да приготви ново нахлуване. Този път ударът е ориентиран против България. През 1388 година 30-хилядната армия на Мурад I минава Балкана и овладява Шумен, Провадия, Мадара и други, а на идната година разгромява сърбите при Косово поле. Само четири години по-късно неговият правоприемник Баязид I (1389–1402) с огромна армия обсажда Търново. Цели три месеца героичните бранители отбиват гневните пристъпи на завоевателите. Пазени от отвесните скали, от Янтра и яките стени на града, те дават колективен отпор. Едва в края на третия месец гладът пречупва устойчивостта и себеотрицанието на бранителите. На 17 юли 1393 година пада столицата на Втората българска страна, а през 1396 година е покорена и страната на Срацимир, с което България попада под властта на турците.

 Баязид І е може би една от най-омразните исторически фигури за всички българи. Това е варваринът, който е унищожил Второто българска държава и е изклал хиляди българи, други е потурчил и ислямизирал принудително. Разделял е деца от майките им, избивал е бащите им. Голяма част от българчетата е вкарал на неосъзната възраст в еничарския корпус на османската империя. Божието божество обаче му го връща многократно и самият той свършва в люта мъка по-страшна от гибелта. Султан Баязид Йълдъръм е роден през 1354 година и е наследник на султан Мурад I и византийката Гюлчичек Хатун. След гибелта на татко си султан Мурад І,Баязид І незабавно убива брат си и напуща полесражението на Косово поле. Той се насочва към Одрин, с цел да си обезпечи безпроблемно владетелския престол. Пътят от Косово до Одрин минава с такава скорост, че получава прозвището “Светкавицата ”. Новият султан взема решение, че разполага с задоволително капацитет, с цел да завладее целия Балкански полуостров, и поема курс на твърда нападателна политика. През лятото на 1393 г. Османските завоеватели на Търново убиват 110 видни боляри. Събрани от военния шеф под претекст, че желае да се посъветва с тях за някои общополезни въпроси, “божиите люде, които превъзхождаха другите по име, по добродетел и по генезис ” са избити до един заради отхвърли им да сменят вярата си и да служат на османската власт.

 17 юни 1393 година Столицата на Второто българско царство Търново е превзета от османските турци. Градът е подложен на тримесечна блокада. Българските извори оповестяват, че за жителите му появяването на голяма османска войска е изненадваща. Малкото извори и тяхната неразбираема информация дават огромни благоприятни условия за хипотези и полемики, в които се оферират разнообразни разновидности за последните дни от историята на Търново като българска столица. Някои модерни създатели реконструират целия ход на османския взлом и рисуват героичната опозиция на бранителите на града въз основата на догатки. Други, анализирайки данните от изворите, настояват, че след мъчителната и дълга блокада градът е заставен да капитулира. Аргументът им е примирителното и неразбираемо известие на Григорий Цамблак: “варварите реализираха задачата си и превзеха града, само че не посредством силата си, а тъй като Божията воля позволи ”. С влизането на завоевателите в Търново са премахнати всички български институции, а с тях и българската власт. Градът е подложен в състояние на военна окупация. Цялата власт е предадена в ръцете на османски боен шеф, пълководец на многочислен отряд, който е оставен в някогашната българска столица.

 През есента на 1394 г. Търновският патриарх Евтимий е изведен от Търново и заточен надалеч от някогашната българска столица. Последният патриарх на средновековна България е огромният воин през последните три десетилетия от съществуването й. Интронизиран в 1375 той е същинският нравствен лидер в извънредно трагично време. Той управлява забележителната активност на църквата в битката с многочислените ереси и постанова исихазма като идеология на българския хайлайф. Той основава фамозната Търновска книжовна школа, чиито представители сътворяват най-изящните творби в средновековната българска книжнина и оказват трайно въздействие върху целия славяно-византийски нравствен свят. Написаните от него четири жития на св. Иван Рилски, св. Иларион Мъгленски, св. Петка Търновска и св. Филотея и четирите му похвални слова за св. Константин и св. Елена, св. Неделя, св. Михаил от Потука и св. Йоан Поливотски са същински връх на българската агиографска литература и образец за доста генерации книжовници. По време на османската блокада на Търново огромният свещеник се трансформира в национален лидер. В отсъствието на цар Иван Шишман той дава морални сили на бранителите и жителите на града да посрещнат тъгите и да устоят на страданията. Изгонен от завоевателите от патриаршеския храм, той продължава да проповядва и да пази християнската религия на обезвереното си паство. Извеждането му от Търново е политически акт, с който османските завоеватели целят да прекършат духа на жителите на българската столица, с цел да наложат своята власт. Със заточението на патриарх Евтимий се поставя завършек на Българската патриаршия, която се възвръща едвам след 576 години. В груповата памет на българите е непокътнато поверие, съгласно което патриарх Евтимий Търновски е заточен в Бачковския манастир “Св. Богородица ”, където умира. Досега то не е доказано безапелационно.

Със сигурност обаче ориста на славния за турците Баязид е по-страшна от гибелта. Той си намира майстора в лицето на Тамерлан. Това става след борбата при Ангор. Битката при Ангора или битката при Анкара се води сред войските на монголския завоевател Тимур (Тамерлан) и на османския султан Баязид I на полето до Ангора (дн. Анкара, Турция) на 20 юли 1402 г. Тежкото проваляне на турците и пленяването на Баязид от Тимур разтърсват Османската империя, само че сърбите (които вземат участие в борбата като турски васали), българите, гърците и другите балкански нации не съумяват да се възползват от опцията да отстранен османската опасност за Европа.

 Тимур е най-силният държател на Централна Азия след Чингис хан. Той се издига от маловажно благородническо семейство и посредством упорити безспирни завоевания се пробва да възстанови Монголската империя. През 1390 г. завладява Грузия и Азербайджан и стига до границите на Османската империя. Баязид желае налог от едно малко емирство, декларирало верността си към Тимур, и когато получава отвод, заплашва, че ще го нападне. Тимур пояснява това като засегнатост към персонално него и през 1400 година разорява турския град Себаст (дн. Сивас, Турция). Конфликтът е кулминационна точка на обидни писма, разменяни сред двамата владетели в продължение на години. Когато Тимур нахлува в Анатолия от изток през 1402 година Баязид потегля с войските си да го пресрещне и доближава Ангора, където научава, че монголската армия е забелязана при Сивас на изток. Баязид взема решение да напредне, с цел да отбрани узрялата годишна продукция в региона, само че Тимур изкусно заобикаля южния му фланг и обсажда Ангора. Той също употребява сътрудници, които да се свържат с татарските конници на Баязид и да популяризират разкол сред тях и турците. Турците маршируват назад под горещото анатолско слънце и намират враговете си на остарялото им лагерно място. Баязид взема решение да нападне. 

 Баязид разполага анадолските си войски отляво под командването на сина си Сюлейман. В центъра са еничарите под командването на султана и елитни спахии под командването на различен наследник, Мохамед. Десният фланг включва 20 000 сърби под командването на шурея на Баязид, сръбският деспот Стефан Лазаревич. Монголците образуват три дивизии е запас под командването на Тимур. Тимур построява валове и огради от колове като отбранителни уреди, а със започването на борбата отрязва водния източник на Баязид, като отклонява р. Кюбюк в авансово квалифициран контейнер покрай днешния гр. Кюбюк. Монголците имат индийски слонове и бойци, хвърлящи нафта, само че те не се оказват изключително ефикасни. Турците имат катапулти, хвърлящи гръцки огън, само че наподобява са изпреварили артилерийския си парк. Битката стартира с огромно нахлуване от страна на турците, на което монголските конни стрелци отвръщат с облаци стрели. Сърбите удрят с тежката си кавалерия леко въоръжените монголци, които удрят на бяг. На левия турски фланг обаче татарската кавалерия в армията на Баязид се причислява към Тимур и обкръжава някогашните си съдружници. Те са привлечени от обещанието на сътрудниците на Тимур за по-ниски налози от тези, наложени от турците. Монголската кавалерия атакува и дружно със страничния напън от страна на татарите пречупва крилото на Сюлейман. Сърбите са обезкуражени, когато виждат анадолците да бягат и напущат полето. Баязид остава с еничарите си и запасните си спахии. Той убива мнозина с брадвата си. Войниците му обаче последователно отстъпват и бягат. В последния стадий на борбата при хълма Катал изтощената и жадна турска армия е разгромена, макар че Баязид съумява да избяга в околните планини с няколкостотин конници. Тимур обаче обкръжава планините и залавя турския султан. Около 15 000 турци умират, а доста се предават. Баязид е затворен в клетка и употребен като столче за крайници и за качване на кон от Тимур, а брачната половинка на Баязид Деспина Оливера Лазаревич е карана да служи гола на масата му. След осем месеца подложен на такива унижения Баязид получава удар и умира през март 1403 година Войските на Тимур завладяват и опустошават първата османска столица Бурса. Превземат и Смирнаот Рицарите на Св. Йоан. Повечето от неосманските емири, които са изгонени от Анатолия и търсят леговище при монголците са възобновени на местата им. Тимур може би е мислел за прекосяване с войската си в Европа, само че скоро губи интерес и стартира да възнамерява навлизане в Китай, на път за който умира. Османската империя изпада в революция сред четиримата сина на Баязид, която дава още 50 години живот на византийската столица Константинопол, само че в последна сметка османците се възвръщат и възобновяват нашествието си в Европа. Кризата в Османската империя дава опция на българските князе Константин и Фружин да вдигнат през 1408 г.въстание, което е потушено до 1413 г.

 В битката против османското настъпление българският народ изиграва значима роля. Повече от половин столетие самичък или в обединения той оказва яростна опозиция, като ангажира и изтощава обилни запаси на османската страна и войска. Съпротивата му се оказва мощна бариера за османската агресия към Централна Европа и способства за намаляване ударната мощ на османската войска. Борбата на българския народ, която той води против нашествениците, остава в националния епос като страница на извънреден подвиг, геройство и мъжество.

Инфо: www.bolgarok.hu  www.petel.bg