Приятелите не правят така
В края на предходната седмица съветският патриарх Кирил си потегли афектиран от България, неудовлетворен от това, че българските държавни мъже загатнали и жертвите на други нации, били се в редиците на съветската войска и починали във войната против Османската империя.
Явно връзките ни са толкоз неприятни, че на политическата сцена идва стихия след стихия, и то все с исторически привкус. Ако обаче проверим няколко случайни третомартенски речи, ще забележим, че нито Борисов, нито Радев споделят нещо, което нарушава топлите усеща сред българи и руснаци. Защото „ полезностите на връзките сред двата народа не е допустимо да се измерят с пари, те не са подвластни на времето”. Това, апропо, не са мои думи, а на съветския президент Владимир Путин, изречени в София по случай 130-ата годишнина от Освобождението на България.
Ето още два цитата: „ Българската победа не беше подарена, тя беше извоювана във вековна борба с османския поробител”, Георги Първанов, 2011 година
Президентът, който беше непосредствен до Москва през двата си мандата, акцентира българския принос за Освобождението, припомняйки, че духовното възобновление предшества формалното избавление, което е вследствие на една доста по-глобална война на Русия против Османската империя.
Ето и откъс от другия полюс: „ Обичам Русия, само че повече обичам България”. Петър Стоянов в отговор на Жириновски пред Съвета на Европа, аргументирайки българската молба за участие в НАТО.
Какво се промени?
Промени се най-вече осведомителната среда. Ако тогава имаше „ Фейсбук”, щяха да плъзнат хиляди клипове по какъв начин Жириновски е размазал българския президент. Защото в днешния свят не е значимо кой какво е споделил, а какъв е подтекстът, който се показва на необятната аудитория, главно посредством обществените мрежи. Така се моделира и съзнанието, и полезностите, и крайностите. Така се прави политиката през днешния ден.
Но аз се запитвам, като човек, който не ненавижда никого, кому е нужно сходно изостряне на връзките ни? На Русия? Надали. Защото обидните квалификации към българската история и тоталното неглижиране на нашия личен принос е опростенческо и незадълбочено свирене на струна, която единствено може да обърка даже хората, които ненавиждат Европейския съюз и НАТО.
Защото по какъв начин да приказваш за Левски, Ботев, Раковски, в случай че смяташ, че те нямат никакъв принос в пробуждането на нашия народ и са починали за една „ подарена” независимост?
Време е да се отървем от комплексите си, да скъсаме със задръжките си и да приказваме почтено и непосредствено с Москва. Със самочувствие, само че и с схващане. Но не да се оправдаваме на тропащия по масата патриарх, който в формалните си изяви нито един път не загатна Бог и религия, без значение че и ние, православните християни, и католическите ни братя по религия се намираме във времето на Великия пост.
В този смисъл неналичието на реакция в София е най-логичната стъпка – избягването на пояснения, оправдания или офанзиви е мъчно, само че и вярно. Предозирането е излишно и нито нападките против патриарха, нито неговата пламенна отбрана в жанр „ с цел да си български родолюбец, би трябвало да коленичиш пред всичко руско” не носи нещо градивно.
Трети март е български празник. Кулминацията в напъните на нашите национални герои и чисто човешката любов, която съветският император Александър II е изпитвал към България в синхрон с геополитическата тактика на Москва към оня миг. Това би трябвало да ни сближава, а не да ни разделя. А Русия, както е споделил Бенковски: „ Тя дано заповяда”. Защото можем да отбележим този ден дружно. Без обиди, комплекси и ръце, протегнати за молитва, вместо стиснати в пестник, тракащ по масата. Така вършат приятелите. И зрелите дипломати и нации. Такива ли сме?
Явно връзките ни са толкоз неприятни, че на политическата сцена идва стихия след стихия, и то все с исторически привкус. Ако обаче проверим няколко случайни третомартенски речи, ще забележим, че нито Борисов, нито Радев споделят нещо, което нарушава топлите усеща сред българи и руснаци. Защото „ полезностите на връзките сред двата народа не е допустимо да се измерят с пари, те не са подвластни на времето”. Това, апропо, не са мои думи, а на съветския президент Владимир Путин, изречени в София по случай 130-ата годишнина от Освобождението на България.
Ето още два цитата: „ Българската победа не беше подарена, тя беше извоювана във вековна борба с османския поробител”, Георги Първанов, 2011 година
Президентът, който беше непосредствен до Москва през двата си мандата, акцентира българския принос за Освобождението, припомняйки, че духовното възобновление предшества формалното избавление, което е вследствие на една доста по-глобална война на Русия против Османската империя.
Ето и откъс от другия полюс: „ Обичам Русия, само че повече обичам България”. Петър Стоянов в отговор на Жириновски пред Съвета на Европа, аргументирайки българската молба за участие в НАТО.
Какво се промени?
Промени се най-вече осведомителната среда. Ако тогава имаше „ Фейсбук”, щяха да плъзнат хиляди клипове по какъв начин Жириновски е размазал българския президент. Защото в днешния свят не е значимо кой какво е споделил, а какъв е подтекстът, който се показва на необятната аудитория, главно посредством обществените мрежи. Така се моделира и съзнанието, и полезностите, и крайностите. Така се прави политиката през днешния ден.
Но аз се запитвам, като човек, който не ненавижда никого, кому е нужно сходно изостряне на връзките ни? На Русия? Надали. Защото обидните квалификации към българската история и тоталното неглижиране на нашия личен принос е опростенческо и незадълбочено свирене на струна, която единствено може да обърка даже хората, които ненавиждат Европейския съюз и НАТО.
Защото по какъв начин да приказваш за Левски, Ботев, Раковски, в случай че смяташ, че те нямат никакъв принос в пробуждането на нашия народ и са починали за една „ подарена” независимост?
Време е да се отървем от комплексите си, да скъсаме със задръжките си и да приказваме почтено и непосредствено с Москва. Със самочувствие, само че и с схващане. Но не да се оправдаваме на тропащия по масата патриарх, който в формалните си изяви нито един път не загатна Бог и религия, без значение че и ние, православните християни, и католическите ни братя по религия се намираме във времето на Великия пост.
В този смисъл неналичието на реакция в София е най-логичната стъпка – избягването на пояснения, оправдания или офанзиви е мъчно, само че и вярно. Предозирането е излишно и нито нападките против патриарха, нито неговата пламенна отбрана в жанр „ с цел да си български родолюбец, би трябвало да коленичиш пред всичко руско” не носи нещо градивно.
Трети март е български празник. Кулминацията в напъните на нашите национални герои и чисто човешката любов, която съветският император Александър II е изпитвал към България в синхрон с геополитическата тактика на Москва към оня миг. Това би трябвало да ни сближава, а не да ни разделя. А Русия, както е споделил Бенковски: „ Тя дано заповяда”. Защото можем да отбележим този ден дружно. Без обиди, комплекси и ръце, протегнати за молитва, вместо стиснати в пестник, тракащ по масата. Така вършат приятелите. И зрелите дипломати и нации. Такива ли сме?
Източник: btvnovinite.bg
КОМЕНТАРИ