В бестселъра си Хора на лъжата“ д-р Морган Скот Пек

В бестселъра си „ Хора на лъжата “ доктор Морган Скот Пек изследва по ослепителен метод същината на човешкото зло. Носителите на злото атакуват другите, вместо да погледнат в очите личните си недостатъци. Пек демонстрира разрухата, която хората на лъжата предизвикват в живота на близките.

Нарцисизмът, или самовлюбеността, може да приема разнообразни форми. Някои от тях са естествени. Други са естествени за детството, само че не и за зрелия човек. Някои са по-отчетливо патологични от другите. Въпросът е толкоз комплициран, колкото и значим.

Злокачественият егоизъм се характеризира с неподчиняема воля. Всеки душевен здрав възрастен човек, по един или различен метод, се прекланя пред нещо по-висше от него самия - Бог, истина, обич, или някакъв различен блян. Той прави по-скоро това, което Бог желае от него, а не каквото той самичък желае. „ Да бъде Твоята, не моята воля! “ - казва покорният Богу. Той има вяра в истината, а не в това, което му се желае да бъде истина. Потребностите на обичаните му хора стоят над личното му задоволство. Казано в резюме, душевен здравият човек, в по-голяма или в по-малка степен, е обуздан на условията на своята съвест. Със злите хора обаче не е по този начин. В конфликта на волята с възприятието за виновност волята печели, а виновността би трябвало да отстъпи.

Ще се изненадате какъв брой извънредно самоволни са злите хора. Очевидна е силата на волята им и решимостта им да реализират своето. В метода, по който се пробват да господстват над близките, има забележителна мощ.

Стремежът на злото към свръхконтрол е добре обрисуван в притчата, съгласно която Бог упълномощил на Христос и на Сатаната да показват собствен проект за бъдещето на преди малко основаната човешка раса. Планът на Сатаната бил елементарен (такъв проект биха предложили множеството модерни стопански и военни величия): Бог има цяла войска от ангели - нека назначи към всяко човешко създание по един, който да го санкционира за грешките му, и няма да има проблеми. Планът на Христос бил радикално друг, изработен с повече въображение (и повече обич към живота): „ Дай им свободна воля да постъпват както желаят - предложил той. Но ми разреши да пребивавам и умра като един от тях, с цел да им покажа по какъв начин да живеят и какъв брой значими са за Теб. “ Бог, естествено, предпочел проекта на Христос като по-творчески и Сатаната се разбунтувал.

Теолозите настояват, че злото е разследване от свободната воля. Когато Бог ни основава по собствен облик и сходство и ни дава свободата на волята, Той би трябвало да остави на човечеството и свободата да избере злото. Същият проблем може да бъде прегледан в светлината на нерелигиозната еволюционна доктрина. „ Волята “ на съществата, които се намират на по-ниско ходило на еволюцията, е значително подвластно на инстинктите им. Когато маймуната еволюира в човек, тя значително преодолява властта на инстинктите и по този метод получава независимост на волята. Така еволюцията слага индивида в състояние да избира сред цялостното самоволие и търсенето на нови способи за самоконтрол посредством себеподчиняването на някакви по-висши правила. Но и по този начин към момента остава неуреден въпросът за какво някои хора са способни на такова смирение, а други не.

Наистина, доста е съблазнително да приемем, че казусът за злото се корени във волята сама по себе си. Може би злите хора поначало се раждат с толкоз мощна воля, че са неспособни в миналото да я подчинят някому. Но съгласно мен за всички „ велики “ хора е присъща невероятна мощ на волята, без значение дали са велики герои или велики злодеи. Силната воля - могъществото и престижът – на Исус се излъчва от Псалмите, тъкмо както Хитлеровата воля - от „ Моята битка “. Но волята на Исус е волята на неговия Отец, а волята на Хитлер е неговата лична. И по този начин, сериозният избор е сред „ отстъпчивостта и самоволността “.

Гордия отвод от смирение, присъщ за злокачественият егоизъм, ще открием и в историята на Сатаната, и в историята на Каин и Авел. Сатаната отхвърля да се подчини на Божията присъда, поставяща Христос по-високо от него. Това, че Бог отдава желание на Христос, значи за Сатаната, че e по-долу в неговите очи. Ако приемеше присъдата на Бога, това би означавало да одобри личното си несъвършенство. Той нито желае, нито е кадърен на такова нещо. За него е немислимо да има дефекти. Следователно подчинението става невероятно, а протестът и низвержението - неизбежни. По същия метод фактът, че Бог приема жертвата на Авел, съдържа в себе си рецензия към Каин, допуска, че Каин е по-долу от Авел в очите на Бога. Тъй като отхвърля да признае несъвършенството си, и Каин, както и Сатаната, неизбежно взема решение самичък да въздаде правораздаване и прави ликвидиране. По някакъв сходен, въпреки и нормално неосезаем метод всички зли хора вземат закона в личните си ръце, с цел да унищожат живота и жизнеността, защитавайки нарцистичната си визия за себе си.

Казано е: „ Гордостта предхожда падението “. Разбира се, неспециалистите назовават простичко горделивост това, което ние назоваваме с помпозния психиатричен термин „ недоброкачествен егоизъм “. Тъй като се намира в самия корен на злото, по никакъв начин не е инцидентно, че християнската черква поначало е оповестила гордостта за най-големия грях. Под този грях по принцип не се схваща законното задоволство, което човек изпитва от добре свършената работа. Макар че, сходно на елементарния егоизъм, тази горделивост е обвързвана с някои капани, тя е неделима част от здравословното самочувствие и от действителното възприятие за лична стойност. Под грях се схваща по-скоро онази горделивост, която нереалистично отхвърля присъщата ни прегрешение и несъвършенство - особена самонадеяна горделивост или надменност, която кара хората да отхвърлят и даже атакуват присъдата на всекидневните доказателства за минусите им. Злокачественият егоизъм упорства за одобряване, без значение от обстоятелствата.

Каква е повода за тази несъразмерна самоувереност, за сходна арогантна визия за лично съвършенство, за подобен изключително недоброкачествен тип егоизъм? Защо визира единствено малко на брой, а множеството хора заобикалят ноктите му? Това не е известно. През последните петнадесет години психиатрите започнаха да отделят възходящо внимание на явлението егоизъм, само че знанията ни по този въпрос са към момента минимални. Така да вземем за пример до момента сме съумели да разграничим обособените видове несъразмерна самовлюбеност. Има доста хора, които с очевидно и даже фрапантно нарцистични в едно или друго отношение, само че не са зли. Всичко, което мога да кажа сега за този характерен егоизъм, присъщ за злите хора, е че сякаш той визира извънредно волята. Защо човек става или не става жертва на този или различен тип егоизъм, можем единствено неясно да гадаем.

Моят опит демонстрира, че злото сякаш се предава в фамилията. Трудно е да се реши остарелият спор дали определяща роля принадлежи на природата или на възпитанието. Дали злото се предава в фамилията, тъй като се унаследява генетично? Или тъй като детето се научава на зло, имитирайки родителите си? Или даже като защитна реакция на детето против родителите? И по какъв начин да разбираем обстоятелството, че доста от децата на зли родители, въпреки нормално да носят някакви белези, не са сами по себе си зли? Това не е известно и няма да стане известно, до момента в който не се свърши голямо количество ревностна научна работа.

Въпреки всичко, водещата доктрина за произхода на патологичния егоизъм е, че той съставлява защитна реакция. Тъй като всички дребни деца демонстрират гигантско количество нарцистични черти, приема се, че нарцисизмът е нещо, което поначало „ надрастваме “ в хода на естественото си развиване при едно умерено детство, под грижите на любящи и проявяващи схващане родители. Но в случай че родителите са жестоки и нелюбящи, или детството е обвързвано с някакъв различен жанр контузии, счита се, че детският егоизъм се резервира като тип психическа цитадела, закриляща детето от превратностите на тежкия му живот. Тази доктрина е несъмнено използвана към произхода на човешкото зло. Строителите на средновековните катедрали украсявали контрафорсите им със страховити скулптурни фигури, наречени гаргойли - символи на злото, - с цел да пропъждат още по-злите духове. По същия метод децата могат да станат зли, с цел да се защитят от офанзивите на злите си родители. Следователно, можем да преглеждаме човешкото зло, или най-малко част от него, като форма на психически гаргойлизъм.

Но на произхода на човешкото зло може да се огледа от друга позиция. Работата е там, че някои хора са доста положителни, други - много неприятни, само че множеството са някъде по средата. Следователно, можем да преглеждаме положителното и злото като един тип континуум. Като човеци ние се движим в едната или другата посока в този континуум. Точно съгласно общото предписание, че богатите стават още по-богати, а бедните – още по-бедни, съществува като че ли наклонност положителните хора да стават още по-добри, а неприятните още по-лоши. Ерих Фром преглежда много в детайли този въпрос:

Способността ни да избираме се трансформира непрекъснато, дружно с виталния ни опит. Колкото по-дълго време вземаме неправилни решения, толкоз повече закоравява сърцето ни; колкото по-често вземаме верни решения, толкоз по-чувствително става сърцето ни – или по-точно, оживява...

Всяка стъпка в живота, която издига моето самочувствие, честност, храброст и религия, покачва и способността ми да предпочитам по-добрата опция, до момента в който най-после ми стане по-трудно да предпочитам по-лошата. От друга страна, всеки акт на отстъпничество и боязън ме прави по-слаб, отваря път за нови капитулации, до момента в който най-после изгубя свободата си.

Между двете крайности - да не мога повече да постъпя неправилно и да изгубя свободата си да действам вярно - съществуват безчет степени на независимост на избора. В живота свободата да избираш е друга във всеки даден миг. Ако имаш огромна независимост да избираш, се изисква по-малко изпитание, с цел да избереш положителното. Ако свободата е дребна, нужно е огромно изпитание, помощ от другите и удобни условия...

Повечето хора не владеят изкуството да живеят не тъй като са по природа неприятни или толкоз безволеви, че не могат да водят по-добър живот. Те се провалят, тъй като не виждат, че пътят пред тях се разклонява и би трябвало да вземат решение. Те не осъзнават, че животът им задава въпрос и че към момента имат различни отговори. После, след всяка стъпка по неправилния път, им става все по-трудно да признаят, че са на неверен път, нерядко единствено тъй като би трябвало да се върнат назад до разклонението, където са позволили грешката, и да одобряват обстоятелството, че са изгубили сила и време на вятъра.

Фром преглежда възникването на човешкото зло като развой на развиване. Ние не се раждаме зли и не сме принудени да станем зли, а това се получава постепенно, с течение на времето и дълга поредност от избори. Аз поздравявам това становище, най-много тъй като слага ударението върху избора и волята. Мисля, че то е вярно до такава степен, докъдето стига. Но не считам, че с това се изчерпва истината по въпроса. От една страна, това мнение не взема поради големите сили, които образуват живота на дребното дете надалеч преди то да има опция да прояви волята си в фактически свободен избор. От друга стана, то може би подценява могъществото на волята.

Виждал съм случаи, в които индивидът е направил избор в интерес на злото без никаква друга забележима причина, с изключение на чистото предпочитание да се възползва от свободата на волята си. Сякаш тези хора разсъждават по този начин: „ Знам какво се допуска да бъде вярното деяние в такава обстановка, само че прокълнат да съм, в случай че се покорявам на морални съображения или даже на личната си съвест. Ако направя нещо положително, ще постъпя по този начин, тъй като знам, че е положително. Но в случай че избера злото, това ще бъде само тъй като аз желая по този начин. Ще избера злото, тъй като имам свободата да го направя. “

Обрисувайки битката на един човек да се освободи от злите сили, Малахи Мартин дава най-хубавото изложение, което съм срещал, на свободната човешка воля в деяние:

Изведнъж той разбра каква е тази мощ. Това беше неговата воля. Неговата самостоятелна воля. Той самият като създание свободно да избира. С един въображаем кос взор той отхвърли един път вечно постройката от илюзорни психически претекстове, поведенчески тласъци,обосновки, интелектуални загради, правила на служебната нравственос, обществена почтеност и публични условности. Всичко това беше боклук, погълната и унищожена от пламъците на това прекарване, което към момента можеше да унищожи и него самия. Остана единствено волята му. Само свободата на духа да избира бе непокътната. Само мъката на свободния избор...

После се чуди дълго какъв брой пъти бе избирал същински свободно през живота си преди тази нощ. Защото в този момент той познаваше мъката да избира свободно - напълно свободно. Заради самия избор. Без нищо външно да го изисква. Без никакъв опит в паметта. Без да го тласкат добити усети и убеждения. Без изборът му да се дефинира от никаква причина или претекст. Независимо от желанието да живее или да почине - за момента това му беше безразлично. В прочут смисъл той беше като магарето, измислено от средновековните философи - безпомощно, неподвижно и наказано да гладува, тъй като е еднообразно надалеч от две идентични купчини сено и не може да реши към коя да пристъпи, с цел да се нахрани. Напълно свободен избор... Трябваше да избира. Свободата да одобри или да отхвърли. Възможност да пристъпи в мрака... Сякаш всичко зависеше от идната му стъпка. Неговата стъпка. Само неговата.

По мое мнение, въпросът за свободната воля, както доста от великите истини, съдържа в себе си абсурд. От една страна, свободната воля е действителност. Ние можем да бъдем свободни да избираме, без да сме подвластни на „ условности “, образование и доста други фактори. От друга страна, ние не можем да изберем свободата. Има два вероятни метода за битие: смиреност пред Бога и положително, или отвод да се подчиниш на каквото и да е, с изключение на на личната си воля - отказ, който автоматизирано те прави плебей на силите на злото. В последна сметка би трябвало да принадлежим или на Бога, или на дявола. Този абсурд, несъмнено, показва Христос, когато споделя: „ тъй като, който желае да избави душата си, ще я погуби; а който погуби душата си поради Мене, той ще я избави. “

Изразява го и героят Дайсърт в „ Еквус “ от Питър Шафър в заключителните реплики на пиесата: „ Не мога да кажа, че това е предопределено от Бога. Не мога да стигна чак до такава степен. Но ще му отдам дължимото. В устата ми в този момент е тази мъчителна верига. И постоянно ще бъда там. “

Както се показва К.С. Луис, „ Във вселената няма неутрална територия - за всеки инч, за всяка парченце от секундата претендират и Бог, и Сатаната. “

Предполагам, че единствената същинска независимост е тъкмо по средата сред Бог и дявола, без да се посвещаваш нито на положителното, нито на цялостния нарцисизъм. Но тази независимост не може да просъществува. Тя е непоносима. Трябва да избираме. Едното иго или другото.

В психиатрията има едно предписание - всички значими психически проблеми са свръхдетерминирани, т.е. те имат повече от една, а постоянно и много на брой аргументи, същото както растенията постоянно имат доста корени. Сигурен съм, че казусът за злото не прави изключение. Но добре е да не забравяме, че един от тези фактори е тайнствената независимост на човешката воля.

Избрано от: Морган Скот Пек: „ Хора на лъжата “, превод Жанета Шинкова, изд. Кибеа