В американската външна политика най-сетне се стигна до исторически повратен

В американската външна политика най-накрая се стигна до исторически преломен миг, само че тук има изненада: той напълно няма отношение към ефектното и скандално президентство на Доналд Тръмп.

В продължение на примерно 25 година след края на студената война една от определящите тематики на американската политика беше опитът за глобализация на демократичния интернационален ред, който в началото надви на Запад след втората международна война. Вашингтон се надяваше да реализира тази задача по пътя на дълбока интеграция в дадена система на нейните евентуални съперници, а точно Русия и Китай, тъй че у тях повече да не се появи желанието да й слагат трудности. Целта беше благодарение на стопански и дипломатически тласък всички съществени международни страни да бъдат привлечени в една система, която ще ги удовлетворява – и в която не по-малко от преди ще господстват съединените щати и американските полезности.

Това беше опияняващо със своята смелост концепция, основаваща се на визията за това, че русия и Китай необратимо вървят по пътя на политическата и икономическа либерализация, и че в последна сметка те може да бъдат склонени към подобен тип установяване на личните си ползи, който е сравним с американския.

Само че този план през днешния ден явно е в задънена улица. Като нова цел американската тактика в този момент се подразбира не интеграцията на съперничещи си между тях огромни страни в същински световен международен ред, а отбраната на съществуващата интернационална система – сполучлива, въпреки в действителност непълна – от техните опустошителни дейности.

Да сбъде признат подобен излаз може и да не е елементарно, защото той изцяло опонира на невероятния оптимизъм, който характеризираше епохата след студената война. Когато опълчването на свръхдържавите завърши, демокрацията и свободните пазари започнаха да се популяризират със скоростта на горски пожар, стените падаха, изчезваха геополитическите бариери.

Даже Русия и Китай (едната – някогашен геополитически съпреник на Америка, другата – бъдеща велика сила) проявяваха интерес към интеграция и по-тясно съдействие със международната общественост под управлението на Съединени американски щати. Изглеждаше допустимо придвижването на света към обединен модел на политическа и икономическа организация и единна световна система, отпред със Съединените щати.

Насърчаването на този сюжет стана основна грижа на американската политика.САЩ стремглаво задълбочаваха дипломатическите си връзки с Русия на Борис Елцин и насърчаваха провежданите там демократични и пазарни промени, въпреки по едно и също време с това да се застраховаха за при положение на вероятен съветски реваншизъм и европейска неустойчивост, предоставяйки участие в НАТО на страните от някогашния Варшавски контракт.

По подобен метод Вашингтон организираше „ всеобхватно ангажиране “ на Китай, съсредоточавайки се върху консолидираното на Пекин в международната стопанска система и подтиквайки го да поеме по-активна роля в районната и интернационална дипломация. Идеята се състоеше в това, че един по-богат Китай в последна сметка ще стане по-демократичен Китай, доколкото увеличаващата се числено междинна класа ще стартира да оказва въздействие на държавното управление, изисквайки политически промени. Интеграционната политика на Америка по едно и също време се готвеше да даде на Пекин негов личен дял в съществуващия демократичен ред отпред със Съединени американски щати и по този метод би отстранила мотиви за неговото оборване.

Според администрацията на президента Бил Клинтън този метод се е основавал на „ устрема на двете страни към присъединяване в международната стопанска система и световните институции и подразбираше, че всяка от страните ще се употребява от преимуществата на интеграцията, освен това поемайки съответните отговорности “.

Тази тактика, която заместник-държавният секретар на Съединени американски щати Робърт Зелик през 2005 година охарактеризира като модел на „ виновните заинтригувани страни “, отразяваше отдавнашната фантазия вечно да бъде оставено обратно геополитическото и идеологическото противоборство на ХХ век. Само че, както демонстрира последното десетилетие - изначало Русия, а в този момент и Китай – този метод се е основавал на две догатки, които не устояха инспекцията на действителността.

Първото от тях е, че Китай и русия фактически праволинейно вървяха към стопански и политически демократизъм от западен спокоен. В края на 90-те години на предишния век на фона на икономическата рецесия и политическия безпорядък, съветските промени стопираха. В продължение на идващите 15 година Владимир Путин последователно възвърне управителния модел на все по-откровен политически авторитаризъм и скришен съюз сред страната и главните настоятелен кръгове.

В Китай растежът на стопанската система и интеграцията в международната стопанска система не доведоха до „ неизбежна “ политическа либерализация. Вместо това Комунистическата партия употребява главозамайващите темпове на стопански растеж като прийом да придобие легитимност и да се откупи от несъгласието. През последните години политическата система в Китай в действителност стана по-авторитарна: държавното управление старателно потиска правозащитната активност и самостоятелната гражданска интензивност, а централизацията на властта доближи до невиждани в продължение на десетилетия мащаби.

Второто позволено съмнение се заключаваше в това, че тези страни могат да бъдат склонени към установяване на своите лични ползи по подобен метод, който би бил комфортен за Съединени американски щати. Но бедата е в това, че Русия и Китай в никакъв случай не са желали изцяло да одобряват американския демократичен ред и хрумвания, които би трябвало да са опасност за диктаторските режими – да не приказваме за разширението на НАТО в някогашната сфера на въздействие на Москва и запазването на съюзите и военните формирования на Съединени американски щати около китайските граници в Източна Азия. Затова сега, когато Пекин и Москва получиха, или си върнаха, правото да оспорват този ред, те не съумяха да го създадат.

През последното десетилетие Русия със мощ и закани се стреми да превъзмогне следвоенното европейско устройство, като най-ярки образци за това са нахлуването в Грузия през 2008 година и в Украйна през 2014 година Правителството на Путин също по този начин интензивно се пробва да подкопае основни институции на демократичния ред, такива като НАТО и Европейския съюз, също така нападателно се намесва в избори и вътрешни политически работи на западните страни.

От своя страна Китай с наслада се употребява от преимуществата на включване в международната стопанска система, освен това той все по-често се стреми да господства в морската си външна страна, потиска и заплашва съседите си, започвайки с Виетнам и завършвайки с Япония, и отслабва съюзите на Съединени американски щати в Азиатско-тихоокеанския район.

Американските публични лица се надяваха, че с времето препоръчаната от тях система ще удовлетвори Москва и Пекин и те ще се стремят към запазване на статуквото. Вместо това, както писа Томас Райт от Института Брукингс, тези страни се държат в духа на класическия ревизионизъм.

По подобен метод епохата на интеграция се приближи към своя край в смисъл, че през днешния ден няма реалистична краткосрочна вероятност за привличането на Русия и Китай към ръководената от Америка система. Само че това не значи, че в този момент Америка е обречена на война с тези страни или че тя е длъжна да се стреми към цялостна изолираност на двете страни.

Дали за положително или за неприятно, само че търговията сред Съединени американски щати и Китай продължава да има витално значимо значение за американското преуспяване и за здравето на международната икономика; съдействието сред Вашингтон и Пекин – и даже сред Вашингтон и Москва – е належащо за разрешаването на интернационалните дипломатически задания, такива като разпространението на нуклеарно оръжие и климатичните промени.

Всъщност това не значи, че Съединени американски щати би трябвало да възприемат по-твърд и по-малко самолюбив метод във връзка с огромните страни и към интернационалната система. По-малко самолюбив в смисъла, че те тби трябвало да се откажат от концепциите за това демократичният ред фактически да придобие световен темперамент или че в близко време в него ще се включат всички съществени страни. Докато твърдостта на този метод ще се основава на разбирането, че ще са нужни по-енергични старания за отбрана на съществуващия ред в отговор на апелите на ревизионистките пълномощия.

Ще се наложи да бъдат подхванати сложни, само че нужни стъпки: да вземем за пример да се осъществят военни вложения, нужни за подсилване на властта на Съединени американски щати и сдържането на Източна Европа и западната част на Тихия океан, а също по този начин рационализиране на опциите, нужни за опълчване на принуждаването от страна на Китай и на политическите диверсии, които Русия организира във връзка с своите съседи. Това ще изисква сближение на старите и нови сътрудници пред лицето на опасността, която съставлява съветският и китайският експанзионизъм. Преди всичко това ще значи признание на това, че връзките сред огромните страни влизат в интервал на по-голяма заплаха и напрежение и че готовността за високи разноски и опасности ще стане цена на битката с ревизионистичните прояви и опазване на американските ползи.

Казано в резюме един изцяло интегриран свят през днешния ден е невъзможна цел. Успешна отбрана на съществуващия интернационален ред, който беше сполучливо издигнат от Съединени американски щати и беше ръководен от тях в продължение на доста години, ще бъде задоволително предизвикателство и задача./БГНЕС

...............

Хел Брандс, организация Блумбърг