Биляна Лавчева: Адвокатката, която защитава жертвите на домашен тормоз
Утре, 25 ноември, се отбелязва интернационалният ден против насилието над дами. Колективът „ Феминистки мобилизации” провежда серия от митинги за привличането на вниманието на институциите и обществеността във връзка с задълбочаващия се проблем с насилието. Протестните дейности, които ще минат под надпис " Нито една повече ", ще има в четири български града – София (19ч пред Съдебна палата), Варна (18.30ч пред Апелативен съд), Велико Търново (18.30ч пред Съдебна палата) и Стара Загора (16ч пред Съдебна палата).
Проблемът с насилието над дами е наболял от доста време, само че през последните 2 години прекрачва всевъзможни граници и черни върхове. Поредното доказателство за това бе трагичната развръзка с изгубването на младата майка Евгения Владимирова. По тази тежка, наболяла и извънредно неуместна тематика през днешния ден беседваме с Биляна Лавчева, основателка на фондация „ Аме”.
Здравей, Биляна! Ти си основателка на фондация “Аме”. Разкажи ни повече за активността ви.
От учредяването на Фондация „ Аме “ до сегашния миг работим с хора, потърпевши при домашно принуждение, претърпели контузия, премеждия и меланхолия, както и с техните фамилии и близки. Eкипът ни застава и е заставал зад доста други обществени дела. Винаги се включваме в начинания, които са свързани с предварителна защита на насилието, подкрепяне на дами жертви на принуждение, както и поощряване на дами от уязвими групи, да открият себе си и да стартират независим живот. През последните няколко години осъществихме няколко плана, ориентирани към хората от уязвимите групи, като последният подобен беше обвързван с психологичното здраве и прочувственото положение на обществото, в резултат на появяването на Covid-19, в това число и към тези, които са били жертви на принуждение. Към момента сме част от Акселератора за „ Информираност, ангажираност и триумф “ на фондация „ Bcause - в помощ на благотворителността”, на които благодарим безпределно за доверието и незаменимата поддръжка и помощ. Към момента имаме дейна дарителска акция, с която целим събирането на средства за арт лечебни сесии на дами жертви на принуждение. Надяваме се повечe хора да ни поддържат, тъй като идеята си коства и нaистина може да избави живот, преди да се е случило немислимото.
Случаят с Евгения Владимирова раздруса българското общество, може би тъй като огромна част от хората постоянно са си мислили, че “на тях това не може да им се случи”. Домашният тормоз сортира ли своите жертви по отношение на пол, раса, възраст и обществено състояние?
Случаят с Евгения Владимирова е меко казано злокобен. Дори не желаеме да си представим по какъв начин ли се е мъчила и какъв смут е изпитала в последните си мигове. Смъртта на това почтено момиче и майка ни раздруса, тъй като беше осъществена по изключително нечовечен метод. Обществото ни е сензитивно за един избран интервал, когато чете детайлности за жертвата, поставя нейни фотоси във профилите си във обществените мрежи, разяснява и съжалява. И след това всички забравяме. До идната убита жена. Защото е по-лесно, тъй като не е наш проблем и тъй като не се случва на нас, на нашата сестра, майка или другарка. Тези дни, четейки един от стотиците постове за Евгения Владимирова, ми стана доста мъчително и изпитах неприятното чувство, по какъв начин хората употребяват гибелта на едно почтено момиче за медийно внимание.
Нека обърнем погледа си към по този начин дълго обещаваните законови промени, които могат действително да оказват помощ. Нека потърсим отговорност на тези, които имат законодателната самодейност. Да оставим Евгения да почива в мир. Надявам се да бъдем по-активни, като общество във връзка с домашното принуждение освен във Facebook. Домашният тормоз или както всички ние го назоваваме домашно принуждение не сортира своите жертви по раса, възраст и обществено състояние.
Статистиките обаче сочат, че 99% от жертвите на домашно принуждение са дами. Има и доста деца, за жалост, което е доста плашещо и не приказва добре за нас като общество. Тъжно е, че толкоз доста дами вечно потънаха в бездната на домашното принуждение и бяха убити. Тъжно е, тъй като това е принудително лишен живот и след тях остават родители, деца и близки. Няма прекрасен метод по който да изразя мнението си за домашното принуждение и по който да приказваме за него. Но, би трябвало да приказваме и да сме чувствителни по тематиката като общество, тъй като виждаме резултата от търпимостта и мълчанието ни по тематиката.
Какво те подтикна да се фокусираш върху този проблем? Като юрист срещала ли си доста случаи в практиката си?
Всеки юрист, който се занимава с каузи по Закона за отбрана от домашно принуждение, вижда най-черните нюанси на човешката душа. Виждаме неща, които желаеме да забравим. През годините пред мен се запечатаха доста лица и ориси, доста имена и тъжни истории. За страдание по-голямата част от моята процедура, като юрист включва каузи по Закона за отбрана от домашно принуждение /ЗЗДН/. Мисля, че това, което ме накара да се вгледам в казуса, да стартира да се интересувам и да желая да оказвам помощ и отвън правосъдната зала, бяха точно моите клиентки като юрист. При срещата с всяка жена, която идваше при мен и беше потърпевша от домашно принуждение, нещо заставаше в гърлото ми. Чувала съм доста тежки истории, такива, които никой не желае да слуша. Видяла съм неща, които за мен като жена са изцяло неприемливи. И в един даден миг, желаех да направя освен това за тези дами, да им оказа помощ и по различен метод. Така се роди концепцията за фондацията, като задачата ни и до момента е да оказваме помощ на дами жертви на принуждение. Без никакви упования и настройки, поради обстоятелството какъв брой огромни фондации съществуваха към този миг. Въпреки лимитираният финансов запас, а от време на време и човешки се опитваме да сме съпричастни към разнообразни обществени дела, като фокусът на работата ни постоянно остава над дамите, които са били обект на принуждение.
Винаги си представяме насилниците “по образец”, само че уви, все по-често виждаме, че част от тях са обикновено изглеждащи хора. Имат ли нещо общо между тях?
При насилника постоянно съществува накриво виждане за естественото държание, за нормите в обществото, като целокупност. Много от насилниците не считат, че са направили нещо неправилно и постоянно упрекват жертвата за дейностите си по отношение на нея.
Много от тях имат напълно друг облик в обществото, извънредно вежливи са, имат положително обществено състояние и са доста учтиви в връзките си с другите хора. Но когато се приберат вкъщи нещата се трансформират. Тогава те трансформират облика си и агресират към дамата до тях. Имаме и различен облик на насилника - този, който не е склонен с поставените правила в обществото, който има и други прояви, с изключение на тези към дамата до себе си. Смятам, че общото сред насилниците също е, че те в никакъв случай не усещат виновност или разкайване за стореното от тях. Ако желаят да върнат дамата до себе си и да продължат, да я малтретират било душевен или физически дават лъжливи обещания, че това в никакъв случай няма да се повтори. И в случай че тогава дамата до тях им повярва и остане с тях, нещата ескалират в още по-страшни мащаби. Видяхме какъв брой доста дами изгубиха живота си. Много от тях не се опасяват, че осъщественото от тях принуждение ще има следствие. Това също е огромен проблем, тъй като когато причинителите на принуждение не се тормозят от строгостта на закона и глобите, които ще последват виждаме какъв е печалният резултат, в случай че мога да го нарека това.
Пандемията оказа ли директно въздействие върху случаите на домакински тормоз?
Пандемията оказа пагубно въздействие върху случаите на домашно принуждение, изключително при първия локдаун. Съдя по известията и позвъняванията, които получавахме във фондацията и търсенето на помощ от разнообразни обитаеми места в страната. Много от хората останаха без работа и затворени вкъщи с насилника си седмици наред. Това в тази ситуация беше като един катализатор на принуждение, изключително в фамилиите, в които е имало проблеми или принуждение преди този момент. Но не мога да кажа, че все още нещата са по-добре по връзки на домашното принуждение. Появата на вируса „ Covid-19” усили случаите, само че и все още доста дами са в паяжината на насилието и търсят излаз. Всички виждаме статистиката на убитите дами и в последната година, което би трябвало да ни накара да се замислим. Докато не се подхващат съответни законодателни промени обстановката няма да става по-добра. Искрено се надявам, че ще имаме съществени стъпки в тази посока, с цел да не губим повече човешки животи.
Много дами се опасяват и срамят да признаят за сходен проблем. Какъв е твоят съвет към тях?
За страдание, с изключение на боязън и срама доста девойки не подхващат стъпките да си тръгнат от насилника си, тъй като няма къде да отидат или нямат средства, с цел да устоят себе си и детето си. Насилието в фамилията е нещо извънредно и никоя жена не подхваща стъпката да сътвори семейство с мисълта, че индивидът до нея ще е я малтретира. Това са дами с доста тежък живот и всекидневие и за тях е доста значимо, да намерят сили да споделят, да намерят поддръжка и да се осмелят да си тръгнат. Много от тях живеят години наред с вярата, че нещата могат да се оправят и индивидът до тях ще се промени. Това в никакъв случай не се случва. Но когато решат да си тръгнат е извънредно значимо, в никакъв случай повече да не поглеждат обратно. Моят съвет към всички тях е да не остават в такава връзка, която може да им коства даже и животът. Да си тръгнат, колкото и мъчно да им наподобява и колкото и безнадеждна да е обстановката. Те би трябвало да знаят че има хора, които биха им подали ръка и биха им помогнали. Има и живот след насилието и той може да бъде доста прекрасен. Познавам удивителни дами, които са били в отровни връзки, само че сега са сполучливи, уверени и са оставили този тъмен интервал зад тила си. Никой не споделя, че е елементарно, само че всяка една жена заслужава да бъде щастлива и да води прекрасен метод на живот.
Ако познаваме човек, който е жертва, по какъв начин можем да помогнем? Накъде да го насочим?
Ако познаваме човек, който е жертва на принуждение преди всичко, в случай че има заплаха за живота й и този на детето, би трябвало да спомагаме те да отидат на безвредно място. Тук единствено ще отбележа, че спешните центрове за дами жертви на принуждение в България са извънредно незадоволителни. Ако жертвата има физически пострадвания, би трябвало да й помогнем да стигне до лечебно заведение и както ние постоянно съветваме, да извади за себе си съдебномедицинско уверение, което след това ще послужи като доказателство при един предстоящ развой по реда на ЗЗДН.Изключително значимо е да подкрепим индивида, който е жертва на принуждение, да го изслушаме, да не съдим и да подходим с схващане. Много елементарно жигосваме тези дами, които са имали нещастието да срещнат принудител, че „ сами са си отговорни “. Никоя от нас не е застрахована, че това няма да й се случи. Важно е в тези моменти фамилията да застане до детето си и да осъзнае, че то се намира в рисков капан., тяхното рамо, и помощ са скъпи. Изключително значими в тези моменти са и юридическата поддръжка, както и работата с психолог. Не на последно място постоянно, когато сме станали очевидец на принуждение или знаем, че наш непосредствен е станал, би трябвало да подаваме сигнали на незабавният телефон 112. Не бива да подценяваме това, тъй като по този начин се оставят следи за осъщественото принуждение. Бъдете смели девойки, колкото и мъчно да звучи, тъй като животът е даден, с цел да се живее а не да бъде лишен прибързано.
Проблемът с насилието над дами е наболял от доста време, само че през последните 2 години прекрачва всевъзможни граници и черни върхове. Поредното доказателство за това бе трагичната развръзка с изгубването на младата майка Евгения Владимирова. По тази тежка, наболяла и извънредно неуместна тематика през днешния ден беседваме с Биляна Лавчева, основателка на фондация „ Аме”.
Здравей, Биляна! Ти си основателка на фондация “Аме”. Разкажи ни повече за активността ви.
От учредяването на Фондация „ Аме “ до сегашния миг работим с хора, потърпевши при домашно принуждение, претърпели контузия, премеждия и меланхолия, както и с техните фамилии и близки. Eкипът ни застава и е заставал зад доста други обществени дела. Винаги се включваме в начинания, които са свързани с предварителна защита на насилието, подкрепяне на дами жертви на принуждение, както и поощряване на дами от уязвими групи, да открият себе си и да стартират независим живот. През последните няколко години осъществихме няколко плана, ориентирани към хората от уязвимите групи, като последният подобен беше обвързван с психологичното здраве и прочувственото положение на обществото, в резултат на появяването на Covid-19, в това число и към тези, които са били жертви на принуждение. Към момента сме част от Акселератора за „ Информираност, ангажираност и триумф “ на фондация „ Bcause - в помощ на благотворителността”, на които благодарим безпределно за доверието и незаменимата поддръжка и помощ. Към момента имаме дейна дарителска акция, с която целим събирането на средства за арт лечебни сесии на дами жертви на принуждение. Надяваме се повечe хора да ни поддържат, тъй като идеята си коства и нaистина може да избави живот, преди да се е случило немислимото.
Случаят с Евгения Владимирова раздруса българското общество, може би тъй като огромна част от хората постоянно са си мислили, че “на тях това не може да им се случи”. Домашният тормоз сортира ли своите жертви по отношение на пол, раса, възраст и обществено състояние?
Случаят с Евгения Владимирова е меко казано злокобен. Дори не желаеме да си представим по какъв начин ли се е мъчила и какъв смут е изпитала в последните си мигове. Смъртта на това почтено момиче и майка ни раздруса, тъй като беше осъществена по изключително нечовечен метод. Обществото ни е сензитивно за един избран интервал, когато чете детайлности за жертвата, поставя нейни фотоси във профилите си във обществените мрежи, разяснява и съжалява. И след това всички забравяме. До идната убита жена. Защото е по-лесно, тъй като не е наш проблем и тъй като не се случва на нас, на нашата сестра, майка или другарка. Тези дни, четейки един от стотиците постове за Евгения Владимирова, ми стана доста мъчително и изпитах неприятното чувство, по какъв начин хората употребяват гибелта на едно почтено момиче за медийно внимание.
Нека обърнем погледа си към по този начин дълго обещаваните законови промени, които могат действително да оказват помощ. Нека потърсим отговорност на тези, които имат законодателната самодейност. Да оставим Евгения да почива в мир. Надявам се да бъдем по-активни, като общество във връзка с домашното принуждение освен във Facebook. Домашният тормоз или както всички ние го назоваваме домашно принуждение не сортира своите жертви по раса, възраст и обществено състояние.
Статистиките обаче сочат, че 99% от жертвите на домашно принуждение са дами. Има и доста деца, за жалост, което е доста плашещо и не приказва добре за нас като общество. Тъжно е, че толкоз доста дами вечно потънаха в бездната на домашното принуждение и бяха убити. Тъжно е, тъй като това е принудително лишен живот и след тях остават родители, деца и близки. Няма прекрасен метод по който да изразя мнението си за домашното принуждение и по който да приказваме за него. Но, би трябвало да приказваме и да сме чувствителни по тематиката като общество, тъй като виждаме резултата от търпимостта и мълчанието ни по тематиката.
Какво те подтикна да се фокусираш върху този проблем? Като юрист срещала ли си доста случаи в практиката си?
Всеки юрист, който се занимава с каузи по Закона за отбрана от домашно принуждение, вижда най-черните нюанси на човешката душа. Виждаме неща, които желаеме да забравим. През годините пред мен се запечатаха доста лица и ориси, доста имена и тъжни истории. За страдание по-голямата част от моята процедура, като юрист включва каузи по Закона за отбрана от домашно принуждение /ЗЗДН/. Мисля, че това, което ме накара да се вгледам в казуса, да стартира да се интересувам и да желая да оказвам помощ и отвън правосъдната зала, бяха точно моите клиентки като юрист. При срещата с всяка жена, която идваше при мен и беше потърпевша от домашно принуждение, нещо заставаше в гърлото ми. Чувала съм доста тежки истории, такива, които никой не желае да слуша. Видяла съм неща, които за мен като жена са изцяло неприемливи. И в един даден миг, желаех да направя освен това за тези дами, да им оказа помощ и по различен метод. Така се роди концепцията за фондацията, като задачата ни и до момента е да оказваме помощ на дами жертви на принуждение. Без никакви упования и настройки, поради обстоятелството какъв брой огромни фондации съществуваха към този миг. Въпреки лимитираният финансов запас, а от време на време и човешки се опитваме да сме съпричастни към разнообразни обществени дела, като фокусът на работата ни постоянно остава над дамите, които са били обект на принуждение.
Винаги си представяме насилниците “по образец”, само че уви, все по-често виждаме, че част от тях са обикновено изглеждащи хора. Имат ли нещо общо между тях?
При насилника постоянно съществува накриво виждане за естественото държание, за нормите в обществото, като целокупност. Много от насилниците не считат, че са направили нещо неправилно и постоянно упрекват жертвата за дейностите си по отношение на нея.
Много от тях имат напълно друг облик в обществото, извънредно вежливи са, имат положително обществено състояние и са доста учтиви в връзките си с другите хора. Но когато се приберат вкъщи нещата се трансформират. Тогава те трансформират облика си и агресират към дамата до тях. Имаме и различен облик на насилника - този, който не е склонен с поставените правила в обществото, който има и други прояви, с изключение на тези към дамата до себе си. Смятам, че общото сред насилниците също е, че те в никакъв случай не усещат виновност или разкайване за стореното от тях. Ако желаят да върнат дамата до себе си и да продължат, да я малтретират било душевен или физически дават лъжливи обещания, че това в никакъв случай няма да се повтори. И в случай че тогава дамата до тях им повярва и остане с тях, нещата ескалират в още по-страшни мащаби. Видяхме какъв брой доста дами изгубиха живота си. Много от тях не се опасяват, че осъщественото от тях принуждение ще има следствие. Това също е огромен проблем, тъй като когато причинителите на принуждение не се тормозят от строгостта на закона и глобите, които ще последват виждаме какъв е печалният резултат, в случай че мога да го нарека това.
Пандемията оказа ли директно въздействие върху случаите на домакински тормоз?
Пандемията оказа пагубно въздействие върху случаите на домашно принуждение, изключително при първия локдаун. Съдя по известията и позвъняванията, които получавахме във фондацията и търсенето на помощ от разнообразни обитаеми места в страната. Много от хората останаха без работа и затворени вкъщи с насилника си седмици наред. Това в тази ситуация беше като един катализатор на принуждение, изключително в фамилиите, в които е имало проблеми или принуждение преди този момент. Но не мога да кажа, че все още нещата са по-добре по връзки на домашното принуждение. Появата на вируса „ Covid-19” усили случаите, само че и все още доста дами са в паяжината на насилието и търсят излаз. Всички виждаме статистиката на убитите дами и в последната година, което би трябвало да ни накара да се замислим. Докато не се подхващат съответни законодателни промени обстановката няма да става по-добра. Искрено се надявам, че ще имаме съществени стъпки в тази посока, с цел да не губим повече човешки животи.
Много дами се опасяват и срамят да признаят за сходен проблем. Какъв е твоят съвет към тях?
За страдание, с изключение на боязън и срама доста девойки не подхващат стъпките да си тръгнат от насилника си, тъй като няма къде да отидат или нямат средства, с цел да устоят себе си и детето си. Насилието в фамилията е нещо извънредно и никоя жена не подхваща стъпката да сътвори семейство с мисълта, че индивидът до нея ще е я малтретира. Това са дами с доста тежък живот и всекидневие и за тях е доста значимо, да намерят сили да споделят, да намерят поддръжка и да се осмелят да си тръгнат. Много от тях живеят години наред с вярата, че нещата могат да се оправят и индивидът до тях ще се промени. Това в никакъв случай не се случва. Но когато решат да си тръгнат е извънредно значимо, в никакъв случай повече да не поглеждат обратно. Моят съвет към всички тях е да не остават в такава връзка, която може да им коства даже и животът. Да си тръгнат, колкото и мъчно да им наподобява и колкото и безнадеждна да е обстановката. Те би трябвало да знаят че има хора, които биха им подали ръка и биха им помогнали. Има и живот след насилието и той може да бъде доста прекрасен. Познавам удивителни дами, които са били в отровни връзки, само че сега са сполучливи, уверени и са оставили този тъмен интервал зад тила си. Никой не споделя, че е елементарно, само че всяка една жена заслужава да бъде щастлива и да води прекрасен метод на живот.
Ако познаваме човек, който е жертва, по какъв начин можем да помогнем? Накъде да го насочим?
Ако познаваме човек, който е жертва на принуждение преди всичко, в случай че има заплаха за живота й и този на детето, би трябвало да спомагаме те да отидат на безвредно място. Тук единствено ще отбележа, че спешните центрове за дами жертви на принуждение в България са извънредно незадоволителни. Ако жертвата има физически пострадвания, би трябвало да й помогнем да стигне до лечебно заведение и както ние постоянно съветваме, да извади за себе си съдебномедицинско уверение, което след това ще послужи като доказателство при един предстоящ развой по реда на ЗЗДН.Изключително значимо е да подкрепим индивида, който е жертва на принуждение, да го изслушаме, да не съдим и да подходим с схващане. Много елементарно жигосваме тези дами, които са имали нещастието да срещнат принудител, че „ сами са си отговорни “. Никоя от нас не е застрахована, че това няма да й се случи. Важно е в тези моменти фамилията да застане до детето си и да осъзнае, че то се намира в рисков капан., тяхното рамо, и помощ са скъпи. Изключително значими в тези моменти са и юридическата поддръжка, както и работата с психолог. Не на последно място постоянно, когато сме станали очевидец на принуждение или знаем, че наш непосредствен е станал, би трябвало да подаваме сигнали на незабавният телефон 112. Не бива да подценяваме това, тъй като по този начин се оставят следи за осъщественото принуждение. Бъдете смели девойки, колкото и мъчно да звучи, тъй като животът е даден, с цел да се живее а не да бъде лишен прибързано.
Източник: iwoman.bg
КОМЕНТАРИ