Из 1984 на Джордж Оруел
Уинстън сънуваше майка си.
Трябва да е бил десет-единайсетгодишен, мислеше си той, когато майка му изчезна. Беше висока, представителна и много безмълвна жена, с мудни придвижвания и луксозна руса коса. Баща си помнеше по-смътно, като мрачен и слаб мъж, облечен постоянно в черни спретнати облекла (Уинстън си спомняше изключително ясно тънките подметки на обувките му) и с очила. Вероятно и двамата са били пометени от огромните чистки през петдесетте години. В този момент майка му седеше някъде доста надълбоко под него — с по-малката му сестра на ръце. Сестра си той не помнеше въобще — неясно му се мержелееше едно дребно, слабичко детенце, което все мълчеше и го наблюдаваше с големи очи. И майка му, и сестра му гледаха нагоре към него. Бяха някъде подземен — на дъното на бунар, да речем, или в доста бездънен гроб — място, което, като се изключи че беше доста под него, продължаваше да потъва.
Бяха в салона на потъващ транспортен съд и го гледаха през тъмнеещата вода.
В салона към момента имаше въздух, те към момента можеха да го виждат, както и той тях, само че от самото начало продължаваха да потъват все по-дълбоко в зелените води, които след момент щяха да ги скрият вечно. Той беше на въздух и светлина, до момента в който тях ги поглъщаше гибелта, и те бяха долу, тъй като той беше горе. Той го знаеше, знаеха го и те и по лицата им разбираше, че го знаят. По лицата им нямаше укор, нито в сърцата им, а единствено съзнанието, че те би трябвало да умрат, с цел да може да живее той, и това е част от неотменимия ред на нещата.
Не можеше да си спомни какво се бе случило, само че в съня си знаеше, че по някакъв метод майка му и сестра му са били пожертвани, с цел да живее той. Сънят му бе от тези, които, въпреки да резервират присъщото за сънищата, са продължение на вътрешния живот и в тях човек осъзнава обстоятелства и хрумвания, запазващи своя смисъл и значение и след пробуждането. Сега Уинстън ненадейно бе изумен от това, че гибелта на майка му преди близо трийсет години е била трагична и печална, което към този момент не бе допустимо.
Трагедията, осъзна той, принадлежи на древността, на времето, когато към момента е имало усамотение, обич и другарство, когато членовете на фамилията са се застъпвали един за различен, без да питат за какво.
Споменът за майката късаше сърцето му, тъй като тя бе умряла, обичайки го, до момента в който той беше прекомерно млад и самолюбив, с цел да отвърне на любовта й, и тъй като по някакъв метод, не помнеше какъв, тя се бе пожертвала в името на една надълбоко персонална и непоклатима визия за предаността. Такива неща не се случваха през днешния ден, както той добре знаеше.
Днес цареше боязън, ненавист и болежка, само че не и благородни усеща, не и дълбока или трагична тъга.
Всичко това той като че ли виждаше в огромните очи на майка си и сестра си, които го гледаха през зелените води от стотици метри дълбочина и продължаваха да потъват.
Изведнъж той стоеше върху млада гъвкава трева, в лятна вечер, а полегатите лъчи на слънцето галеха земята. Този пейзаж се появяваше толкоз постоянно в сънищата му, че не беше в никакъв случай изцяло сигурен дали не го е виждал в реалност. Когато се събудеше, го наричаше Благословената страна. Бе остаряло, проядено от зайци пасище, с къртичини на места, през което лъкатушеше пътечка. В оределия буренак от другата страна на полето вятърът леко полюшваше клоните на брястовете и гъстите им листа се поклащаха на вълни като косата на жена. Някъде наоколо, само че отвън погледа, постепенно течеше бистро поточе, в чиито вирчета под върбите плуваха кленове. През полето се приближаваше тъмнокосата госпожица. С едно-единствено придвижване тя смъкна облеклата си и надменно ги хвърли настрани. Тялото й беше бяло и безпрепятствено, само че не разсъни у него никакво предпочитание, в действителност той едвам я погледна. В този миг го изпълваше с удивление жестът, с който тя захвърли облеклата си настрани. Нейната елегантност и равнодушие като че ли унищожаваха цяла просвета, цялостен метод на мислене, като че с едно-единствено превъзходно придвижване на ръката можеха да бъдат запратени в небитието и Големият брат, и партията, и Полицията на мисълта. И този жест принадлежеше на древността. Уинстън се разсъни с думата " Шекспир " на уста.
Превод: Лидия Божилова
Трябва да е бил десет-единайсетгодишен, мислеше си той, когато майка му изчезна. Беше висока, представителна и много безмълвна жена, с мудни придвижвания и луксозна руса коса. Баща си помнеше по-смътно, като мрачен и слаб мъж, облечен постоянно в черни спретнати облекла (Уинстън си спомняше изключително ясно тънките подметки на обувките му) и с очила. Вероятно и двамата са били пометени от огромните чистки през петдесетте години. В този момент майка му седеше някъде доста надълбоко под него — с по-малката му сестра на ръце. Сестра си той не помнеше въобще — неясно му се мержелееше едно дребно, слабичко детенце, което все мълчеше и го наблюдаваше с големи очи. И майка му, и сестра му гледаха нагоре към него. Бяха някъде подземен — на дъното на бунар, да речем, или в доста бездънен гроб — място, което, като се изключи че беше доста под него, продължаваше да потъва.
Бяха в салона на потъващ транспортен съд и го гледаха през тъмнеещата вода.
В салона към момента имаше въздух, те към момента можеха да го виждат, както и той тях, само че от самото начало продължаваха да потъват все по-дълбоко в зелените води, които след момент щяха да ги скрият вечно. Той беше на въздух и светлина, до момента в който тях ги поглъщаше гибелта, и те бяха долу, тъй като той беше горе. Той го знаеше, знаеха го и те и по лицата им разбираше, че го знаят. По лицата им нямаше укор, нито в сърцата им, а единствено съзнанието, че те би трябвало да умрат, с цел да може да живее той, и това е част от неотменимия ред на нещата.
Не можеше да си спомни какво се бе случило, само че в съня си знаеше, че по някакъв метод майка му и сестра му са били пожертвани, с цел да живее той. Сънят му бе от тези, които, въпреки да резервират присъщото за сънищата, са продължение на вътрешния живот и в тях човек осъзнава обстоятелства и хрумвания, запазващи своя смисъл и значение и след пробуждането. Сега Уинстън ненадейно бе изумен от това, че гибелта на майка му преди близо трийсет години е била трагична и печална, което към този момент не бе допустимо.
Трагедията, осъзна той, принадлежи на древността, на времето, когато към момента е имало усамотение, обич и другарство, когато членовете на фамилията са се застъпвали един за различен, без да питат за какво.
Споменът за майката късаше сърцето му, тъй като тя бе умряла, обичайки го, до момента в който той беше прекомерно млад и самолюбив, с цел да отвърне на любовта й, и тъй като по някакъв метод, не помнеше какъв, тя се бе пожертвала в името на една надълбоко персонална и непоклатима визия за предаността. Такива неща не се случваха през днешния ден, както той добре знаеше.
Днес цареше боязън, ненавист и болежка, само че не и благородни усеща, не и дълбока или трагична тъга.
Всичко това той като че ли виждаше в огромните очи на майка си и сестра си, които го гледаха през зелените води от стотици метри дълбочина и продължаваха да потъват.
Изведнъж той стоеше върху млада гъвкава трева, в лятна вечер, а полегатите лъчи на слънцето галеха земята. Този пейзаж се появяваше толкоз постоянно в сънищата му, че не беше в никакъв случай изцяло сигурен дали не го е виждал в реалност. Когато се събудеше, го наричаше Благословената страна. Бе остаряло, проядено от зайци пасище, с къртичини на места, през което лъкатушеше пътечка. В оределия буренак от другата страна на полето вятърът леко полюшваше клоните на брястовете и гъстите им листа се поклащаха на вълни като косата на жена. Някъде наоколо, само че отвън погледа, постепенно течеше бистро поточе, в чиито вирчета под върбите плуваха кленове. През полето се приближаваше тъмнокосата госпожица. С едно-единствено придвижване тя смъкна облеклата си и надменно ги хвърли настрани. Тялото й беше бяло и безпрепятствено, само че не разсъни у него никакво предпочитание, в действителност той едвам я погледна. В този миг го изпълваше с удивление жестът, с който тя захвърли облеклата си настрани. Нейната елегантност и равнодушие като че ли унищожаваха цяла просвета, цялостен метод на мислене, като че с едно-единствено превъзходно придвижване на ръката можеха да бъдат запратени в небитието и Големият брат, и партията, и Полицията на мисълта. И този жест принадлежеше на древността. Уинстън се разсъни с думата " Шекспир " на уста.
Превод: Лидия Божилова
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ