Учените все по-активно изследват играта на децата и откриват повече

Учените все по-активно изследват играта на децата и откриват повече сходства сред нея и личната си работа. Детската игра постоянно е била част от значими за логиката на психиката и педагогиката области, само че методът, по който децата се развиват, играейки, е методът, по който човечеството подхожда към науката. Резултат от това разбиране може да даде доста нови направления, като най-важната от тях е педагогиката и възпитанието. Но може да промени и метода, по който гледаме на науката на цялата идея по какъв начин се става академик.

“Най-общо научният метод е следният - наблюдения, догадка, опит, извод/теория. Децата играят безусловно същия метод. ”

Наблюдение: Забелязах, че аленото и зеленото кубче от конструктора се захващат там, където дребните кръгчета пасват едно за друго.
Хипотеза: Възможно е всички кубчета с кръгчета да се захващат по този начин. Тази играчка работи по този начин
Опит: Опитвам с няколко разнообразни форми и цветове, по няколко разнообразни метода и от няколко разнообразни ъгъла.
Извод: Тази играчка работи като няколко кубчета с дребни кръгчета се захващат едно за друго под избран ъгъл и образуват по-големи форми. Аз съм създател на тези форми.

Всъщност ученът, който се е заинтригувал от някаква област на знанието, не се разграничава от детето на пода. Той има неразбираема догадка и воден от любознание обяснява формулирането на хипотезата си в хода на все по-целенасочени наблюдения. И минава по целия път, който познаваме като емпиричен теоретичен способ. Учените, също като децата, се усещат най-добре, свободни да пробват, когато има независимост. Неслучайно всички значими и огромни открития стават в огромни проучвателен институти и университети, които са добре оборудвани и финансирани. Или инцидентно, както са законите на Нютон. Но както на тези големи екипи в лабораториите, по този начин и на самия Исак Нютон, не са им непознати детското учудване, ентусиазмът, възбудата да споделят откритието или резултатите.

“Децата идват с три кубчета от конструктора и споделят: " Мамо, направих транспортен съд ". Но те са създали изобретение, стигнали са до познание, усвоили са умеене и са го приложили в нещо практично. ”

Дотогава родителите са виждали едно дете, което е седнало на пода и, къде успешно, къде не, играе с конструктор. Разваля формите и пробва отначало с други. Всъщност детето стига до значими за развиването му познания и по-важното - схваща правилото, по който работи конструкторът. Открива математически и физични закономерности. По-важното - че то е изобретател, че е стопанин и създател на действителността си.

Какво значение има това за нас - родители, педагози, психолози?

Играта е от голямо значение за децата, доста по-голямо, в сравнение с сме привикнали да й отделяме. За множеството от нас в света на децата тя служи за разтоварване, развлечение, метод за връзка с другите деца. Но тя е от решаващо значение за когнитивното развиване, за развиването на нереалното мислене и за откриването на емпиричния метод за трупане на познание. Играта развива освен въображението и сетивата, само че и самото мислене.



Децата би трябвало да имат цялостна независимост да бъдат създатели на играта си. Да не им се постанова някаква избрана игра, даже да е най-развиващата и настояща. Те сами да намират екипите си и да имат свободата да отхвърлят да работят в екип. Дори дрънкането на две лъжици за 1-годишното дете е по-важно от всякаква играчка с песнички и светлинки, която тикнем в количката, с цел да се занимава. Те не би трябвало да бъдат прекъсвани и насочвани в направления, които на нас ни се костват удачни. Ние изхождаме от персоналния си опит, те са откриватели.

Абсолютно значимо да оставим детето да се проваля в играта си Това е част от научния развой в главата му, както изпробването на несполучливи хипотези са значима част от научния развой въобще. Провалът може да провокира прочувствена реакция и там ние можем да се намесим, откакто оставим страстта да излезе. Да насърчим детето да опита още веднъж, да го насочим да открие единствено грешката си с антитеза или по правилото на отхвърлянето. Също един научни способи. Иначе казано - да подходим рационално към неуспеха като източник на нови хипотези.

Да знаем по кое време да се намесим в играта. Мисленето на децата, когато играят, е изцяло освободено, само че почива на предишен опит и търси извеждането на ново познание. Децата би трябвало да прекарват повече време в свободноиницирана игра, даже в привидна досада, и нашата интервенция би трябвало да е единствено в помощ те да вербализират знанието си, с цел да стане още по-устойчива структура - да може да бъде шерване и обсъждана. Точно както учените, разполагащи към този момент с научния език, терминология и така нататък, разгласяват своите открития и теории. Просто децата още нямат нужния езиков инструментариум.

Играта, както и науката, е средство и поле за връзка. Между самите области на познанието, другите теории, само че и сред самите учени и техните от време на време противоречащи си хипотези. Светът на науката по нищо не се разграничава от една детска площадка. Ако детето желае да показа играта си с нас или с други деца, то желае да показа някакво познание. Не бива да му отхвърляме и би трябвало да насърчаваме децата да играят дружно. Особено забавно е, когато те стартират да се карат. Детските спорове са тъничък лед, който се пука под нашите крайници, само че те са от изгода за децата, тяхната убеденост като персони и стига да няма експанзия, би трябвало да ги оставяме да се карат от време на време.

Играта приказва доста за самите деца. Неколцина философа са размишлявали за играта. Още Йохан Хьойзинха с известния си труд Homo ludens (в превод " Играещият човек " ), Юнг, Ницше, Хосе Ортега-и-Гасет обръщат това особено внимание. Няма да преглеждам техните теории, само че за нас е значимо да знаем, че когато детето играе, то е свободно, съзидателно и отваря целия си капацитет, който е затворен към този момент за нас. Когато го следим, ние научаваме доста повече за него, в сравнение с от който и да е метод. То се самоизключва от света и освобождава себе си. Не бива да го съдим, да назоваваме играта му глупава или да я считаме за безсмислена. Така са казвали на Галилей и Коперник, на Нютон, само че те са като децата - упорити, уверени, свободни да открият целия необхватен свят.

“И също доста значимо - да не теглим ние чертата, до по кое време е редно децата " да си играят ". Нека не секва в никакъв случай това възприятие, този ентусиазъм да претвориш средата си и да я изпълниш с нов живот. Ние непрекъснато се опитваме да го вършим. ”