Камъка от Скрибина
Цялата публикация е оповестена в брой 5/2015 година на Списание 8
Камъка от Скрибина
Баба Юлия Земеделска от гоцеделчевското село Крибул е по едно и също време в IV век прочие Хр. и в XXI век. На антично тракийско светилище в местността Скрибина над селото тя прави хилядолетен обред, с който гони болежките на стотици страдащи. За откривателите, проучвали ритуала, баба Юлия е типична жрица, която следва традиция, останала ни в завещание от траките. Скрибина е едно от дребното светилища, на които продължава да се прави обред, по тази причина го дефинират като живо.
Камъкът, както тя назовава необичайно завършената канара на обраслия с дъбове връх, е бил тракийско светилище – археолози са разкрили там следи от изкуствено подравняване на площадката върху скалата и керамика от IV век пр.Хр., когато Югозападните Родопи са територия на траките беси. Недалеч има и тракийски некропол.
Баба Юлия не знае думата „ жрица “, избира да я назовават лечителка. Освен че „ кара “ (т.е. води) хора на Камъка, с цел да си върнат здравето, оправя и „ заварден шанс “ – с червен конец го трансферира върху къпина, та неприятното да премине от индивида на растението, което, изумено от него, бързо изсъхва. Но шансът на индивида „ потегля “ и животът му се подрежда. В дома си баба Юлия лее патрон срещу болест, боязън и уроки. Магията, заклинанието, баенето и молитвата са неизменима част от нейното ежедневие. Същевременно „ интернет “ е измежду най-използваните от нея думи, а с мобифона е по-сръчна от мнозина млади. Той час по час звъни – или е някой, който е „ карала “ на светилището, той се е оправил и в този момент се обажда да благодари; или е болен, уговарящ си посещение; или е някой от 8-те й внуци, част от които са се пръснали по Европа. „ Найка (бабо), забравих тигана на печката, подпалих кухнята, доста се уплаших. Да ми лееш патрон. “ И баба лее. Диктува предписания за манджи по телефона. Копае равнищата с тютюн, оказва помощ в гледането на кравите, върти къщата, посреща и изпраща заболели от цялата страна. От мрачно до мрачно. 71-годишна е, а е пъргава и не подвива крайник. Никога от нищо не се оплаква. И за никого не я чухме да каже укорна дума.
Изтърсваме й се късно, откакто сме дали обещание, че ще се обадим, само че не сме го създали. Посреща ни, като че ли е най-естественото нещо на света да й потропаме на вратата измежду нощ, и ни се радва като на най-близки родственици. И дума не дава да се издума, че ще вървим на хотел – оставаме да спим в дома й и толкова! Веднага поставя масата, а приказката ни тече по този начин, сякаш сме се разделили през вчерашния ден. Чуди се по какъв начин сме стигнали с колата до къщата й, която е на най-високото място в селото.
Баба Юлия загатва, че и други дами от селото желали да „ карат “ заболели на Камъка, дори една се представяла за нея. „ Ама то не става по този начин. Хубаво е, че има предпочитание, само че не е задоволително. Трябва да има кой да ти го разпореди – майка, баба, върви в фамилията от жена на жена. И не се учи, а се предава. Три залушки (залъчета) плювам и ти би трябвало да ги погълнеш. Така ти давам и на тебе изин (сила). Не можеш да лекуваш без това. Майка ми го е получила от нейната майка, искаше на сестра ми да съобщи, тя не пожела, след това на мен, но и аз се дърпах. Не би трябвало принудително. Кандисах чак като се разболях тежко – рак на дебелото черво и черния дроб, доста интервенции, лекарите ме бяха отписали. Майка ме закара на Камъка (така в селото назовават светилището на Скрибина) и се оправих – ето, към този момент 6 години съм здрава. Тогава се зарекох никого да не връщам “, споделя лечителката. Така след тежко житейско тестване баба Юлия станала жрица по завещание.
Докато вечеряме щедро с „ каквото господ дал “, баба Юлия и мъжът й Юлиян Земеделски не стопират да диплят преживелица след преживелица с Камъка. Юлиян пътем споделя прелюбопитната история за произхода на фамилното име и стига до тежката злополука с мотор, след която седмици бил в кома. Като се свестил, го изписали, само че не се чувствал добре. Майката на Юлия го закарала на Камъка и той се оправил. После лечителската задача била поета от нашата стопанка. „ Откакто карам хора на Камъка, на какви ли не чудеса се нагледах. Жена от Садово 13 години нямаше деца. Решикато идем на Камъка да остави бебешки чорапки. Платила един чифт, само че продавачката се объркала и й увила два. Остави ги на Камъка и роди близнаци – в този момент им викат Крибулските деца. Водих и две неми – като ги прекарах през камъка, той изрева три пъти!
След някой ден околните се обадиха, че децата проговорили. На една жена й се размина ампутация на крайници и в този момент желае да прави курбан – но не в черква, въпреки че е вярваща християнка, а на Камъка, тъй като той й оказал помощ. Друга софиянка, откакто се оправи, докара 25 индивида – всичките си родственици. Идват и доста известни лекари и шефове на лечебни заведения “, споделя баба Юлия, която помни всеки „ пациент “ с името и историята му. Най-екзотичният бил „ негърчето Анети “ от Нигерия, а наскоро й се наложило да лекува човек посредством дрехата му, тъй като бил в Америка. Но посред ритуала той звъннал по телефона, тъй като усетил с тялото си, че „ нещо се случва “.
Светилището си има сайбия (стопанин) – змия, която постоянно се появявала по време на ритуала. Но идвала и в други облици. „ Веднъж се показа като голяма пеперуда, кацна на крайници на болна жена, пропълзя по цялото й тяло и изчезна. Никой не я видя да отлита, като че ли се стопи във въздуха. Когато майка ми води Юлиян, видели остаряла жена, седнала край Камъка. Поздравили, само че тя не отвърнала, единствено се усмихнала и след момент я нямало. Виждали са и човек, облечен и нагизден с оръжия като Петко челник – и той липсващ, като да се изпарил. Някои, които са ходили доста рано, са чували Камъка да приказва с човешки глас “, споделя баба Юлия.
На сутринта е наш ред да се качим на светилището. Домакинята ни е приготвила камара мекици с домашно сладко и сирене. Докато хапваме, ни предизвестява, че преди животните да излязат на паша и откакто се приберат, на Камъка нямаме работа. Мрачно е и вали – по какъв начин ще вървим!? „ Не пердах се, ще се оправи, не е имало случай да потегли към Камъка и да не светне слънце “, успокоява ни тя. И правилно, след 15 минути дъждът спря, небето се проясни и повече не капна през този ден.
Преди потегляне баба Юлия ни взема мярката с червен конец (отрязва парче, дълго колкото е растежът на човек) и ни заръчва да го носим в десния си джоб по пътя нагоре във вързопче дружно с малко ярма (трици за животни), брашно и сол.
Светилището е на връх над селото на два часа път пешком. Няма да ни стигне времето. Спешно е извикан роднината Казим, който ще ни транспорти до горе с уазката си. За първи път виждам такова возило! Явно е на годинки, само че никакво затруднение не може да му се опре по трасето, което е по-скоро русло на пресъхнала река, в сравнение с път. Не му е проблем да се покатери и да слезе по камънаците, метър високи. На моменти уазката безусловно застава на челна стойка. Казим има диабет, само че откакто бил три пъти на Камъка (най-добре е да се върви по 3 пъти), доста се подобрил и се зарекъл в никакъв случай да не отхвърля помощ за превозването на нуждаещи се. Иначе, който може, върви пешком. По-тежките случаи ги качва до върха Марко - магарето на баба Юлия. А тя върви до него. „ Имало е дни, когато по 2-3 пъти карам хора до Камъка. Уморително е, магаренцето ляга, но аз не преставам “, споделя тя, смеейки се.
Обяснява, че краката доста я болят, само че тръгне ли за Камъка, завчас й минават...
Цялата публикация е оповестена в брой 5/2015 година на Списание 8
Купи броя от тук
Камъка от Скрибина
Жрица буди лечебните му сили, избавя стотици с хилядолетен обред
Баба Юлия Земеделска от гоцеделчевското село Крибул е по едно и също време в IV век прочие Хр. и в XXI век. На антично тракийско светилище в местността Скрибина над селото тя прави хилядолетен обред, с който гони болежките на стотици страдащи. За откривателите, проучвали ритуала, баба Юлия е типична жрица, която следва традиция, останала ни в завещание от траките. Скрибина е едно от дребното светилища, на които продължава да се прави обред, по тази причина го дефинират като живо.
Камъкът, както тя назовава необичайно завършената канара на обраслия с дъбове връх, е бил тракийско светилище – археолози са разкрили там следи от изкуствено подравняване на площадката върху скалата и керамика от IV век пр.Хр., когато Югозападните Родопи са територия на траките беси. Недалеч има и тракийски некропол.
Баба Юлия не знае думата „ жрица “, избира да я назовават лечителка. Освен че „ кара “ (т.е. води) хора на Камъка, с цел да си върнат здравето, оправя и „ заварден шанс “ – с червен конец го трансферира върху къпина, та неприятното да премине от индивида на растението, което, изумено от него, бързо изсъхва. Но шансът на индивида „ потегля “ и животът му се подрежда. В дома си баба Юлия лее патрон срещу болест, боязън и уроки. Магията, заклинанието, баенето и молитвата са неизменима част от нейното ежедневие. Същевременно „ интернет “ е измежду най-използваните от нея думи, а с мобифона е по-сръчна от мнозина млади. Той час по час звъни – или е някой, който е „ карала “ на светилището, той се е оправил и в този момент се обажда да благодари; или е болен, уговарящ си посещение; или е някой от 8-те й внуци, част от които са се пръснали по Европа. „ Найка (бабо), забравих тигана на печката, подпалих кухнята, доста се уплаших. Да ми лееш патрон. “ И баба лее. Диктува предписания за манджи по телефона. Копае равнищата с тютюн, оказва помощ в гледането на кравите, върти къщата, посреща и изпраща заболели от цялата страна. От мрачно до мрачно. 71-годишна е, а е пъргава и не подвива крайник. Никога от нищо не се оплаква. И за никого не я чухме да каже укорна дума.
Изтърсваме й се късно, откакто сме дали обещание, че ще се обадим, само че не сме го създали. Посреща ни, като че ли е най-естественото нещо на света да й потропаме на вратата измежду нощ, и ни се радва като на най-близки родственици. И дума не дава да се издума, че ще вървим на хотел – оставаме да спим в дома й и толкова! Веднага поставя масата, а приказката ни тече по този начин, сякаш сме се разделили през вчерашния ден. Чуди се по какъв начин сме стигнали с колата до къщата й, която е на най-високото място в селото.
Баба Юлия загатва, че и други дами от селото желали да „ карат “ заболели на Камъка, дори една се представяла за нея. „ Ама то не става по този начин. Хубаво е, че има предпочитание, само че не е задоволително. Трябва да има кой да ти го разпореди – майка, баба, върви в фамилията от жена на жена. И не се учи, а се предава. Три залушки (залъчета) плювам и ти би трябвало да ги погълнеш. Така ти давам и на тебе изин (сила). Не можеш да лекуваш без това. Майка ми го е получила от нейната майка, искаше на сестра ми да съобщи, тя не пожела, след това на мен, но и аз се дърпах. Не би трябвало принудително. Кандисах чак като се разболях тежко – рак на дебелото черво и черния дроб, доста интервенции, лекарите ме бяха отписали. Майка ме закара на Камъка (така в селото назовават светилището на Скрибина) и се оправих – ето, към този момент 6 години съм здрава. Тогава се зарекох никого да не връщам “, споделя лечителката. Така след тежко житейско тестване баба Юлия станала жрица по завещание.
Докато вечеряме щедро с „ каквото господ дал “, баба Юлия и мъжът й Юлиян Земеделски не стопират да диплят преживелица след преживелица с Камъка. Юлиян пътем споделя прелюбопитната история за произхода на фамилното име и стига до тежката злополука с мотор, след която седмици бил в кома. Като се свестил, го изписали, само че не се чувствал добре. Майката на Юлия го закарала на Камъка и той се оправил. После лечителската задача била поета от нашата стопанка. „ Откакто карам хора на Камъка, на какви ли не чудеса се нагледах. Жена от Садово 13 години нямаше деца. Решикато идем на Камъка да остави бебешки чорапки. Платила един чифт, само че продавачката се объркала и й увила два. Остави ги на Камъка и роди близнаци – в този момент им викат Крибулските деца. Водих и две неми – като ги прекарах през камъка, той изрева три пъти!
След някой ден околните се обадиха, че децата проговорили. На една жена й се размина ампутация на крайници и в този момент желае да прави курбан – но не в черква, въпреки че е вярваща християнка, а на Камъка, тъй като той й оказал помощ. Друга софиянка, откакто се оправи, докара 25 индивида – всичките си родственици. Идват и доста известни лекари и шефове на лечебни заведения “, споделя баба Юлия, която помни всеки „ пациент “ с името и историята му. Най-екзотичният бил „ негърчето Анети “ от Нигерия, а наскоро й се наложило да лекува човек посредством дрехата му, тъй като бил в Америка. Но посред ритуала той звъннал по телефона, тъй като усетил с тялото си, че „ нещо се случва “.
Светилището си има сайбия (стопанин) – змия, която постоянно се появявала по време на ритуала. Но идвала и в други облици. „ Веднъж се показа като голяма пеперуда, кацна на крайници на болна жена, пропълзя по цялото й тяло и изчезна. Никой не я видя да отлита, като че ли се стопи във въздуха. Когато майка ми води Юлиян, видели остаряла жена, седнала край Камъка. Поздравили, само че тя не отвърнала, единствено се усмихнала и след момент я нямало. Виждали са и човек, облечен и нагизден с оръжия като Петко челник – и той липсващ, като да се изпарил. Някои, които са ходили доста рано, са чували Камъка да приказва с човешки глас “, споделя баба Юлия.
На сутринта е наш ред да се качим на светилището. Домакинята ни е приготвила камара мекици с домашно сладко и сирене. Докато хапваме, ни предизвестява, че преди животните да излязат на паша и откакто се приберат, на Камъка нямаме работа. Мрачно е и вали – по какъв начин ще вървим!? „ Не пердах се, ще се оправи, не е имало случай да потегли към Камъка и да не светне слънце “, успокоява ни тя. И правилно, след 15 минути дъждът спря, небето се проясни и повече не капна през този ден.
Преди потегляне баба Юлия ни взема мярката с червен конец (отрязва парче, дълго колкото е растежът на човек) и ни заръчва да го носим в десния си джоб по пътя нагоре във вързопче дружно с малко ярма (трици за животни), брашно и сол.
Светилището е на връх над селото на два часа път пешком. Няма да ни стигне времето. Спешно е извикан роднината Казим, който ще ни транспорти до горе с уазката си. За първи път виждам такова возило! Явно е на годинки, само че никакво затруднение не може да му се опре по трасето, което е по-скоро русло на пресъхнала река, в сравнение с път. Не му е проблем да се покатери и да слезе по камънаците, метър високи. На моменти уазката безусловно застава на челна стойка. Казим има диабет, само че откакто бил три пъти на Камъка (най-добре е да се върви по 3 пъти), доста се подобрил и се зарекъл в никакъв случай да не отхвърля помощ за превозването на нуждаещи се. Иначе, който може, върви пешком. По-тежките случаи ги качва до върха Марко - магарето на баба Юлия. А тя върви до него. „ Имало е дни, когато по 2-3 пъти карам хора до Камъка. Уморително е, магаренцето ляга, но аз не преставам “, споделя тя, смеейки се.
Обяснява, че краката доста я болят, само че тръгне ли за Камъка, завчас й минават...
Цялата публикация е оповестена в брой 5/2015 година на Списание 8
Купи броя от тук
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ