Общество с увреждания
„ Цялата страна е на първосигнален режим и не мисли… “
~ коментар на четец на Novini.bg
Тези 9 думи видях наскоро, написани в коментар на четец на Novini.bg. Направиха ми усещане. Не знам за какво, само че ми направиха усещане тогава и не ме оставят на мира. Запомних ги.
Макар мотивът за този материал да е Международният ден на хората с увреждания, отношението към тях и това по какъв начин те се вписват в околния свят, ще стартира с нещо привидно настрана от темата… ето с това:
- „ 14-годишно момче е арестувано за отправяне на закани по телефона […] заплашил, че в случай че не му даде пари, ще възпламени дома му “;
- „ Мъж съзнателно блъсна колата си и я възпламени […] самичък е закарал автомобила на полигона, съзнателно го е блъскал и развалил, след което го е запалил и оставил да изгори “;
- „ Откриха мъртва 37-годишна жена в Благоевград […] става въпрос за самоубийство… “
На пръв взор трите нямат нищо общо между тях, камо ли с главната тематика, нали? Но да забележим дали е по този начин.
Първо си припомнете деветте думи, с които започнахме, дано непрекъснато са в главата ви, до момента в който четете идващите редове.
Грижата на едно общество към хората, които са се отправили към периферията му и са в риск да „ изпаднат “, може да се случи, единствено в случай че то не е на „ автопилот “ и не сме стигнали до там всеки да се оправя самичък и то с всевъзможни средства. Само че ние сме стигнали. Изоставени от органите, които наблюдават за спазването на закона, хората стартират лека бавно да се връщат към животинското у тях и да намират способи да си набират нужното. Чувстват се недосегаеми и вместо да се потрудят за това, което желаят, те ще го заграбят със мощ и закани или с машинация. 14-годишният гледа новините и взема решение, че щом на този и оня „ им се разминава “, ще му се размине и на него. С други думи – прецедентите от неприятни образци се трансфораха в рискови такива.
Другият е решил да направи застрахователна машинация, с цел да изкара някой лев. Същото се следи и у него – никакво почитание към органите и занемаряване на обществените правила. Да заплашваш и палиш са форми на социопатия. Знаем, че 1% от всички хора са психопати, само че когато се сблъскаме с такова държание, не можем да повярваме… Те са измежду нас.
Тоест стигнахме до два извода: 1. Не им пука (чувство за безнаказаност), мислят, че не могат да им създадат нищо, а морална спирачка липсва; 2. Стигнали са равнище на „ оцеляване “ вид „ оскотяване “ и избавяне по единично (обществото и разпоредбите да си гледат работата, аз и единствено аз съм значим!) и то с всевъзможни средства.
Ясно е, че сме на ръба и това ще избие в някаква посока: или ще спре от единствено себе си (по-малко евентуален сценарий), или ще придобие размер на зараза, ще стартират да се случват всеобщи грабежи, съпроводени с принуждение и убийства, тъй като всеки ленив и несръчен простак ще реши, че може да краде и къде от боязън ще обърка нещо и ще посегне с принуждение, къде от чиста завист и садизъм. Случващото се сега чертае бъдещето. Ако не го овладеят, ще берем плодовете на това изтощение на органите, които би трябвало да респектират. Респектирането не значи глоба след закононарушението, а предварителна защита – да не си помислят да го извършат.
Какво става, когато едно общество стане толкоз оскотяло и всеки се оправя поединично, а близък ти е зложелател? Какво става с хората, които имат потребност от помощ, от подадена ръка? Става ето това:
„ Откриха мъртва 37-годишна жена в Благоевград […] става въпрос за самоубийство… “
А в този момент преместете взор и вижте цяла една голяма група от хора, които в някакъв миг от живота си са имали, имат или ще имат потребност от подадена ръка. Хората с увреждания.
На какво да се надяват те? На обществото, което оцелява поединично? На един (вече бивш) вицепремиер, които им се подиграваше? На себе си? А, в случай че са с тежки увреждания? В това уравнение едно по едно отпадат: обществото, страната, най-близките (финансово затруднени, самите те – работещи, с цел да оцеляват), институциите, които нямат потенциал, частните центрове за грижа, които са непостижимо скъпи. Махайки всичко това от уравнението, страницата остава безусловно празна. Няма на кого и на какво да разчитат.
Това обаче не е нещо, за което другите се замисляме доста. Защото живеем по остаряло му: не ги ли виждаме, не съществуват. Това е едно от наследствата на соца – „ Едно време нямаше престъпност “; в противен случай, имаше, само че не пишеха по медиите за нея, все едно я нямаше; „ Едно време нямаше наркомани “; в противен случай, имаше, само че ги криеха по затвори и лудници; „ Едно време нямаше толкоз хора с душевен увреждания “; в противен случай, имаше, само че ги криеха по домове отвън огромните обитаеми места, по планини и дребни селца; „ Едно време нямаше толкоз инвалиди “; в противен случай, имаше, само че нямаше по какъв начин да се придвижват, тъй като градската среда не е устроена за тях и не ги виждахме. Това, последното, се е позапазило и до през днешния ден.
Не става единствено с предоставяне на пари от страната за грижа за хората с увреждания. Преди много години някогашният министър председател Сакскобургготски сподели, че българинът би трябвало „ да си смени чипа “ и това беше едно от нещата, за които се оказа прав. Трябва да спрем „ да гледаме на другата страна “ и когато строим, да строим с улеснения, когато вършим инфраструктура – също, когато хората с увреждания желаят да им се обърне внимание, да не скачаме, като ужилени: „ е, отново ли митинг, тия нямат ли си друга работа?! “ Когато децата ни са дребни и се учат кое е положително и кое – неприятно, да им разбираем, че да се подиграваш на съученика си, който има увреждания, е неприятно, а не да оставяме децата да се самовъзпитават с методите на улицата и обкръжаващата среда – това рядко води до нещо градивно. Щом имате дете, обръщайте внимание на възпитанието му, за не го превърнете в оскотял член на обществото, който ще се пробва да се бори с другите, с цел да е на върха на хранителната верига, мачкайки близките.
Според статистика на Организация на обединените нации, на планетата има към 1 милиарда индивида, които страдат от някакво трайно увреждане. Това са 15% от популацията. Според данни, половината от тях не могат да си разрешат лекуване.
В България има към 500 000 души с трайни увреждания, а 10 000 от тях са деца. Нали не си вършим илюзията, че те всички или огромната част от тях имат опция финансово да уредят живота си по този начин, че техните здравословни спънки да се преодолеят? Знаете ли, лекарите вършат една фундаментална разлика сред „ оздравял “ и „ с усъвършенствано качество на живот “. Второто се отнася за хората, на които се постанова да живеят с обещано заболяване, което не се лекува, само че може да се управлява, облекчава и да се поддържа качество на живот. Важи с цялостна мощ за хората с увреждания. Но за тяхното качество на живот са виновни освен парите за медикаменти и процедури, само че и удобната среда – жива и нежива – т.е. 1). хората и отношението им; и 2). инфраструктурата, превозът, достъпността, техническите уреди за облекчение на всекидневието.
Според проучване на Организация на обединените нации, при хората с увреждания, с изключение на всичко останало, има и нараснал риск да станат жертва на принуждение:
- Вероятността децата с увреждания да станат жертва на принуждение е 4 пъти по-голяма, в сравнение с при децата без увреждания;
- Възрастни с някаква форма на увреждане са 1,5 пъти по-застрашени да се окажат жертва на насилие;
- Възрастни с умствени увреждания са съвсем 4 пъти по-застрашени да бъдат обект на принуждение.
Ето това е „ отношението “, с което се сблъскват.
~ коментар на четец на Novini.bg
Тези 9 думи видях наскоро, написани в коментар на четец на Novini.bg. Направиха ми усещане. Не знам за какво, само че ми направиха усещане тогава и не ме оставят на мира. Запомних ги.
Макар мотивът за този материал да е Международният ден на хората с увреждания, отношението към тях и това по какъв начин те се вписват в околния свят, ще стартира с нещо привидно настрана от темата… ето с това:
- „ 14-годишно момче е арестувано за отправяне на закани по телефона […] заплашил, че в случай че не му даде пари, ще възпламени дома му “;
- „ Мъж съзнателно блъсна колата си и я възпламени […] самичък е закарал автомобила на полигона, съзнателно го е блъскал и развалил, след което го е запалил и оставил да изгори “;
- „ Откриха мъртва 37-годишна жена в Благоевград […] става въпрос за самоубийство… “
На пръв взор трите нямат нищо общо между тях, камо ли с главната тематика, нали? Но да забележим дали е по този начин.
Първо си припомнете деветте думи, с които започнахме, дано непрекъснато са в главата ви, до момента в който четете идващите редове.
Грижата на едно общество към хората, които са се отправили към периферията му и са в риск да „ изпаднат “, може да се случи, единствено в случай че то не е на „ автопилот “ и не сме стигнали до там всеки да се оправя самичък и то с всевъзможни средства. Само че ние сме стигнали. Изоставени от органите, които наблюдават за спазването на закона, хората стартират лека бавно да се връщат към животинското у тях и да намират способи да си набират нужното. Чувстват се недосегаеми и вместо да се потрудят за това, което желаят, те ще го заграбят със мощ и закани или с машинация. 14-годишният гледа новините и взема решение, че щом на този и оня „ им се разминава “, ще му се размине и на него. С други думи – прецедентите от неприятни образци се трансфораха в рискови такива.
Другият е решил да направи застрахователна машинация, с цел да изкара някой лев. Същото се следи и у него – никакво почитание към органите и занемаряване на обществените правила. Да заплашваш и палиш са форми на социопатия. Знаем, че 1% от всички хора са психопати, само че когато се сблъскаме с такова държание, не можем да повярваме… Те са измежду нас.
Тоест стигнахме до два извода: 1. Не им пука (чувство за безнаказаност), мислят, че не могат да им създадат нищо, а морална спирачка липсва; 2. Стигнали са равнище на „ оцеляване “ вид „ оскотяване “ и избавяне по единично (обществото и разпоредбите да си гледат работата, аз и единствено аз съм значим!) и то с всевъзможни средства.
Ясно е, че сме на ръба и това ще избие в някаква посока: или ще спре от единствено себе си (по-малко евентуален сценарий), или ще придобие размер на зараза, ще стартират да се случват всеобщи грабежи, съпроводени с принуждение и убийства, тъй като всеки ленив и несръчен простак ще реши, че може да краде и къде от боязън ще обърка нещо и ще посегне с принуждение, къде от чиста завист и садизъм. Случващото се сега чертае бъдещето. Ако не го овладеят, ще берем плодовете на това изтощение на органите, които би трябвало да респектират. Респектирането не значи глоба след закононарушението, а предварителна защита – да не си помислят да го извършат.
Какво става, когато едно общество стане толкоз оскотяло и всеки се оправя поединично, а близък ти е зложелател? Какво става с хората, които имат потребност от помощ, от подадена ръка? Става ето това:
„ Откриха мъртва 37-годишна жена в Благоевград […] става въпрос за самоубийство… “
А в този момент преместете взор и вижте цяла една голяма група от хора, които в някакъв миг от живота си са имали, имат или ще имат потребност от подадена ръка. Хората с увреждания.
На какво да се надяват те? На обществото, което оцелява поединично? На един (вече бивш) вицепремиер, които им се подиграваше? На себе си? А, в случай че са с тежки увреждания? В това уравнение едно по едно отпадат: обществото, страната, най-близките (финансово затруднени, самите те – работещи, с цел да оцеляват), институциите, които нямат потенциал, частните центрове за грижа, които са непостижимо скъпи. Махайки всичко това от уравнението, страницата остава безусловно празна. Няма на кого и на какво да разчитат.
Това обаче не е нещо, за което другите се замисляме доста. Защото живеем по остаряло му: не ги ли виждаме, не съществуват. Това е едно от наследствата на соца – „ Едно време нямаше престъпност “; в противен случай, имаше, само че не пишеха по медиите за нея, все едно я нямаше; „ Едно време нямаше наркомани “; в противен случай, имаше, само че ги криеха по затвори и лудници; „ Едно време нямаше толкоз хора с душевен увреждания “; в противен случай, имаше, само че ги криеха по домове отвън огромните обитаеми места, по планини и дребни селца; „ Едно време нямаше толкоз инвалиди “; в противен случай, имаше, само че нямаше по какъв начин да се придвижват, тъй като градската среда не е устроена за тях и не ги виждахме. Това, последното, се е позапазило и до през днешния ден.
Не става единствено с предоставяне на пари от страната за грижа за хората с увреждания. Преди много години някогашният министър председател Сакскобургготски сподели, че българинът би трябвало „ да си смени чипа “ и това беше едно от нещата, за които се оказа прав. Трябва да спрем „ да гледаме на другата страна “ и когато строим, да строим с улеснения, когато вършим инфраструктура – също, когато хората с увреждания желаят да им се обърне внимание, да не скачаме, като ужилени: „ е, отново ли митинг, тия нямат ли си друга работа?! “ Когато децата ни са дребни и се учат кое е положително и кое – неприятно, да им разбираем, че да се подиграваш на съученика си, който има увреждания, е неприятно, а не да оставяме децата да се самовъзпитават с методите на улицата и обкръжаващата среда – това рядко води до нещо градивно. Щом имате дете, обръщайте внимание на възпитанието му, за не го превърнете в оскотял член на обществото, който ще се пробва да се бори с другите, с цел да е на върха на хранителната верига, мачкайки близките.
Според статистика на Организация на обединените нации, на планетата има към 1 милиарда индивида, които страдат от някакво трайно увреждане. Това са 15% от популацията. Според данни, половината от тях не могат да си разрешат лекуване.
В България има към 500 000 души с трайни увреждания, а 10 000 от тях са деца. Нали не си вършим илюзията, че те всички или огромната част от тях имат опция финансово да уредят живота си по този начин, че техните здравословни спънки да се преодолеят? Знаете ли, лекарите вършат една фундаментална разлика сред „ оздравял “ и „ с усъвършенствано качество на живот “. Второто се отнася за хората, на които се постанова да живеят с обещано заболяване, което не се лекува, само че може да се управлява, облекчава и да се поддържа качество на живот. Важи с цялостна мощ за хората с увреждания. Но за тяхното качество на живот са виновни освен парите за медикаменти и процедури, само че и удобната среда – жива и нежива – т.е. 1). хората и отношението им; и 2). инфраструктурата, превозът, достъпността, техническите уреди за облекчение на всекидневието.
Според проучване на Организация на обединените нации, при хората с увреждания, с изключение на всичко останало, има и нараснал риск да станат жертва на принуждение:
- Вероятността децата с увреждания да станат жертва на принуждение е 4 пъти по-голяма, в сравнение с при децата без увреждания;
- Възрастни с някаква форма на увреждане са 1,5 пъти по-застрашени да се окажат жертва на насилие;
- Възрастни с умствени увреждания са съвсем 4 пъти по-застрашени да бъдат обект на принуждение.
Ето това е „ отношението “, с което се сблъскват.
Източник: novini.bg
КОМЕНТАРИ