Цял живот не стига - да се подготви да отиде

Цял живот не стига - да се приготви да отиде по-близо до Бога! Не може - без да е стъпил крепко на земята! " Островът на глиненото ангелче "... Защо по този начин се споделя книгата?

И науката споделя: няма ли до него, детето, човек, който да отваря очите и душата му за положителното и красивото...

Къде на смешка, къде на игра - Серги Гьошев прави тъкмо това! Дядото и внучката си приказват за ангели, приказват си за Бога, за Дядо Боже - непрестанно! Островът - това е твоята къща, твоят дом, това си ти - по този начин се връщаме и към Сътворението и Създателя, Твореца - с Него сме нещо - Той би трябвало да ни води, да ни наставлява... след Него би трябвало да вървим...

И тук - внезапно - " някои дедовци се мислят за грънчари "!

Пинокио и Буратино?! Защото ти го ваеш, ти го правиш това.

Така създателят застава в линията на Елин Пелин, нa Ангел Каралийчев, на Алексей Толстой; човечето, било разказ-притча, било дядова приказка - разяснява създателят...

А то фактически си съществува това дребосъче...

По-възрастните читатели помнят и оня Серги Гьошев, който отново по този начин - на смешка, на игра - скиташе из цяла България - села, градове и махали, и разплиташе със своите герои забавни и поучителни истории; само че в никакъв случай не натрапваше поуката, не изтъкваше видяното като някаква негова дарба...

В " Островът на глиненото ангелче " виждаме прекарвания - не разкази, не истории - прекарвания. Да се спрем на " Всеки двор би трябвало да си измисли своя писменост ".

Детето единствено стартира да си задава въпроси, върви и пита.

И по този начин стигат до един двор. Дядото назовава тоя двор своя страна - постоянно чуваме същото определение по радиото и по малкия екран.

"...Не си самичка в тоя живот, ситнежо дребен. И да не ги познаваш, във тебе живеят доста хора, дремуцат си, но щом ти потрябват, небрежно ще се разсънят. Ще се опитаме да ги повикаме в точния момент. " Детето идва като на хранилка.

Възрастният би трябвало да научи детето да пита, без да му досажда. Иначе - горко му на това внуче!

" Аз, дядо, нали не съм дърво? - Не си... Ами за какво ме кръцкаш? "

Неслучайно тази книга стартира с резитбите и със сътворяването на Глиненко:

"...Човечето замязяло на ангелче. Поставил го измежду останалите предмети в пещта. Когато тя изстинала, почистил Глиненко и с неспокойствие духнал в отвора. Да, това е мелодията, помислил си грънчарят в блаженството на мига първи да види рожбата си такава, каквато си я е представял. А и какъв може да е гласът на едно ангелче, с изключение на да възхвалява слънцето, а ние, останалите хора, да чуваме мелодията на слънчевите капки... "

Тук няма по какъв начин да не си спомним за създателя на Буратино - баща Карло, както и за майстора на Калчо от " Ян Бибиян " на Елин Пелин.

На места създателят не може да избегне дидактиката - и Соломон, на който не му е било по-лесно... Това е политиката ти, дядо - да проповядваш, без да се налагаш! ( " Поляната на скараните дървета " )

Детето би трябвало да се научи да търси доверието, мъдростта и опита ти...