Цивилизацията и безработицата ♥ Джером К. ДЖЕРОМ
Цивилизацията и безработицата
Онова, което цивилизацията в никакъв случай няма да успее да реализира, е да обезпечи задоволително работа за всички. В каменния век човек не е стоял със скръстени ръце. Когато не е бил ангажиран с обезпечаването на своя обяд, с изяждането на този обяд или със следобедния сън, той старателно е прочиствал покрайнините благодарение на боздугана си от задграничните съгласно него елементи… Към нашествието на чужденците обаче той напълно не се е отнасял с примирие. Той ни се рисува във въображението като персона, въпреки и не доста интелектуална, само че толкоз деятелна, че мъчно бихме могли да си представим това в нашата упадъчна ера. Седнал на дървото, той мята от горната страна кокосови орехи по своя зложелател, а единствено момент по-късно е към този момент на земята и хвърля камъни и изкоренени пънове. Тъй като черепите и на двамата съперници са били задоволително яки, разногласието неизбежно е ставал нескончаем и яростен. А някои обрати на речта, които през днешния ден са изгубили всякакво значение, са имали тогава напълно съответен темперамент.
Когато политическият активист от палеолита е казвал да вземем за пример, че е „ смазал своя критик “, с това той е давал да се разбере, че е съумял да събори върху него дърво или цялостен звук земя. Когато се е споменавало, че просветеният представител на първобитното общество е „ унищожил своя конкурент “, роднините и приятелите на „ съперника “ преставали да се интересуват за него. За всички било ясно, че той е погубен в цялостния смисъл на думата. Понякога е можело да се откри някоя негова парченце, само че по-голямата част от тялото му се е оказвала постоянно безнадеждно размазана и разпръсната. Ако последователите на някой пещерен гражданин са съобщавали, че техният водач е „ притиснал до стената своя противник “, това не е било празно фукане пред публика от шестнайсет другари и един вестникарски кореспондент. Това е означавало, че той е съумял да хване своя противник за краката и да го влачи из пещерата, след което от него е оставало единствено, както се споделя, мокро място.
Древните образци на дъмпинг
Случвало се е някой пещерен гражданин – след като е забелязвал, че в неговия регион реколтата от орехи всяка година понижава – да реши да емигрира. Даже в тези далечни времена политиците не постоянно са разсъждавали разумно. По подобен метод функциите са се разменяли. Защитникът на отечеството самичък се е превръщал в задграничен детайл и със личната си персона е осъществявал „ дъмпинг “ там, където от него напълно не са се нуждаели. В това далечно минало хубостта на политическите разногласия се е криела в тяхната елементарност. И детето е могло да се ориентира във всеки пункт. Даже и у най-ревностните почитатели на палеолитния държавен мъж не е оставала и сянка от подозрение в смисъла на това, което той е желал да каже. След приключването на диспута оня, който е смятал, че моралната победа е негова, повърхностно е бил изтласкван встрани или е бил погребван още на място – в взаимозависимост от усета на спечелилия. Самата полемика е приключвала до израстването на идващите генерации.
Всичко това може би е действувало на нервите, само че пък е пособие да минава времето. Цивилизацията породи цяла социална каста, която няма никакво друго занятие с изключение на развлечението. За младежта е естествено да играе и да се развлича: младият дивак се забавлява както може, котето играе, жребчето подскача, агнето припка. Човекът е единственото животно, което играе, подскача и припка даже и откакто стигне до солидна възраст. Ако срещнем на улицата радостно подскачащ остарял и космат козел, който се държи като козленце на поляна, бихме решили, че се е побъркал. В същото време ние се събираме на хилядни тълпи, с цел да гледаме по какъв начин възрастни лейди и джентълмени скачат за топката, извиват се в най-странни придвижвания, летят стремително и падат един върху различен. И като премия за всичко това им сервира четки със сребърни обковки и чадъри с позлатени дръжки.
Представете си, че някой академик, който живее на една от най-големите неподвижни звезди, стартира да ни преглежда през увеличително стъкло – така, както ние преглеждаме мравките. Нашите развлечения биха го хвърлили в неразбиране. Топки от всевъзможни размери и типове – от дребните разноцветни топчета, с които играят децата, до футбола – ще станат обект на безкрайни научни диспути. Какво е това? Защо тези мъже и дами непрестанно блъскат и хващат топката, където и когато им попадне? Защо постоянно я преследват?
Наблюдателят от далечната неподвижна звезда ще стартира да твърди, че топката – някакво зловредно създание, надарено с демонски качества – е основният зложелател на човешкия жанр. Като следи нашите площадки за крикет, кортовете за тенис, клубовете за голф, той ще стига е до заключението, че на избрана част от човечеството е предоставено да води битка с топката в името на общите ползи.
„ Като предписание – ще рапортува той – тези отговорности се разпореждат на висши представители на човешките инсекти. Тези представители се отличават с по-голяма пъргавина и по-ярка багра, в сравнение с техните събратя. “
Игра на крикет по наблюдения, направени от неподвижните планети
„ Очевидно тях ги отглеждат и хранят за тази единствена цел. Доколкото мога да ги следя, те не правят никаква друга работа. Задачата на тези деликатно подбрани и особено подготвени същества е да тичат по земното кълбо, с цел да преследват топките. Където и да открият топка, те незабавно се пробват да я унищожат. Жилавостта на тези топки обаче е в действителност изумителна. Има една тяхна вариация от междинна величина, алена, за чието заличаване са нужни приблизително до три денонощия. Когато се открие топка от тази порода, отвред събират особено подготвени първенци. Те идват с най-голяма експедитивност, подготвени да се хвърлят в борбата, която се прави пред големи тълпи. Броят на първенците се лимитира по някакви аргументи до двайсет и двама. Всеки от тях сграбчва подред огромна дървена бухалка и се хвърля с нея след топката по време на полета й високо във въздуха или ниско над земята. Като настигне топката, първенецът я удря с всички сили. Когато изнемогне от отмалялост и повече не е в положение да удря топката, той хвърля оръжието си и се скрива под някакъв заслон, където го свестяват благодарение на някакво лекарство, чиято същина не можах да открия. В това време различен първенец подвига захвърленото оръжие и сражението продължава без никакво спиране. Топката прави обезверени старания да избяга от своите мъчители, само че всякога я ловят и отново я хвърлят в багра. Доколкото може да се забележи, тя (топката) не се пробва да си отмъсти. Единствената й цел е да избяга от преследването. Наистина от време на време – не знам дали инцидентно или преднамерено – топката съумява да нанесе известна щета на инквизиторите си, а по-често – на някой от феновете. В такива случаи топката нормално нанася удар в главата или в коремната област, което, като се съди по резултатите, е от позиция на самата топка най-сполучливо определеното уязвимо място. По всичко наподобява, че този тип дребни червени топки се развъждат под въздействието на слънчевата топлота, защото през хладните сезони те изчезват и на тяхно място се появява топка със доста по-големи размери. С тази топка първенците се разправят, като я блъскат с крайници и я удрят с глава. Понякога се пробват да я задушат, като се струпват върху нея групово (около дванадесет души).
Друг напълно безопасен на тип зложелател на човешкия жанр е една дребна бяла топка, неизмеримо хитра и ловка. Тя се развъжда в пясъчните региони към морските плажове или в откритите местности покрай огромните градове. Нея пък я преследват с изключителна гняв червендалеста инсекти със яростен тип и кръгли шкембенца. Те употребяват като оръжие дълга сопа, обкована с метал, с цел да бъде по-тежка. С един удар тоягата запраща нещастното малко творение на четвърт миля. Тази топка има необикновено здрав организъм, тъй като след сходен удар пада на земята съвсем без каквито и да било външни повреди. Закръгленото създание, съпровождано от надалеч по-дребни инсекти, които носят аварийни тояги, продължава да тича след топката. Тя обаче, въпреки и да я издава ослепително белият цвят на кожата, постоянно съумява, с помощта на изключителната си миниатюрност да се скрие от преследването. Гневът на закръгленото създание в такива случаи е ужасяващ. То скача към мястото, където е изчезнала топката, излива злобата си върху околната растителност и в това време издава диво и кръвожадно ръмжене. Заслепено от ненавист, от време на време то прави пропуск и удря с тоягата си въздуха, а след това тежко се отпуска на земята или удря яростно с оръжието си по нея, до момента в който го направи на трески. И тогава става нещо извънредно любопитно: насекомите, които го следят, закриват уста с дясната ръка, извръщат се и стартират да се люшкат, издавайки някакви странни задавени звуци. Още не съм открил дали това събитие би трябвало да се схваща като израз на състрадание във връзка неуспеха на техния приятел, или може да се допусна, че е ритуална молитва към боговете да го благословят за по-добра удача при идващия опит. А този, които е нанесъл несполучливия удар, подвига ръце със стиснати юмруци към небето и произнася нещо – може би молитва, предопределена особено за сходни случаи. “
„ Наследникът на всички епохи “ и неговото завещание
Небесният наблюдаващ продължава да разказва нашите билярдни партии, надпреварите по тенис, играта на крокет. Той вероятно не би могъл да допусне, че избрана част от човешкия жанр умишлено посвещава живота си на ликвидиране на времето. Един мой другар – културен човек на междинна възраст, магистър на изкуствата, приключил Кембридж – ме уверяваше наскоро, че макар целия му витален опит най-голямо задоволство до момента му е донасял сполучливият плосък удар в тениса. Малко чудноват коментар към историята на вашата цивилизация, нали? С други думи: „ Певците изпяха песните си, строителите построиха постройките, художниците въплътиха своите фантазии за прелестното. “ Борците за крилата мисъл и независимост принесоха в жертва живота си, от мрака на незнанието се роди знанието, цивилизацията в продължение на десетки хиляди години води битка с варварството, с цел да се стигне в последна сметка… до какво? До това, че джентълменът от двадесетия век, „ наследникът на всички епохи “, намира най-висшата наслада на живота си в удара по топката с парче дърво!
Човешката сила, човешките премеждия – всичко това е отишло напразно. Наистина сходен венец на човешкото благополучие е можел да се реализира надалеч по-рано и с по-малка загуба на сили. В това ли е смисълът на развиването ни? На прав път ли сме? Детските игри са доста по-мъдри. Парцалената кукла е принцеса. В пясъчния палат живее исполин. В такива игри има полет на въображението. Те имат някакво отношение към действителността. Само възрастният човек може да намира задоволство във безконечното блъскане с топката. На по-голямата част от човечеството е натрапен подобен непрестанен, подобен изнурителен труд, че не й остава никаква опция да развива своя разум. Цивилизацията е устроила нещата по подобен метод, че единствено едно привилегировано малцинство да може да се любува на свободно време, належащо за работата на мисълта. И какъв отговор дава на всичко това привилегированата класа?
Ето нейния отговор: Съответства ли това на разпоредбите на „ честната игра “?
„ Ние и пръст няма да мръднем за света, който ни храни, облича и поддържа разкоша ни. Ние ще прекараме живота си в мятане на топки, гледайки по какъв начин други хвърлят топки, спорейки между тях за най-хубавите способи за мятане на топки. “
А белким това е – нека използваме техния всемирски диалект – „ почтена игра “?
Впрочем допустимо е да приказвам всичко това просто от злоба. Аз в никакъв случай не съм проявявал особена умелост в подмятането на топки.
Из: „ Празни мисли на един празен човек “, Джером К. Джером, изд. „ Народна просвета “, София, 1970 година
Снимка: Jerome in about 1889, en.wikipedia.org
