Центърът за украински бежанци във Варна в момента е едно

Центърът за украински бежанци във Варна сега е едно от най-странните места на света. Тихи хора идват и, избавени от гибел, застиват пред незнайното. Други се спускат против тях  - енергични, добродушни, лъчезарни, общителни, безредни и уплашени, само че всеотдайни в помощта си. И никой в множеството не знае по какъв начин ще свърши цялата работа, какво следва.

Три сюжета:

 

майка влиза с повитото си бебе на ръце.

 

До нея друга търси панадол. На мига ѝ се появява в ръцете. На метри от тях стара жена плаче, младо момиче-доброволец я прегръща. Друга доброволка приказва с публицист. Предния ден е дала изявление по телефона, в този момент репортерът се показва онлайн. Тя споделя: “Да, несъмнено, говорихме с вас. Тук е лудница, виждате го. Хора, мъчим се, опитваме... Много хора. Не може да си визиите какво е? Всъщност,

 

вие кой бяхте? “.

 

За 10 минути тя е говорила с над 30 души, разискали са над 50 въпроса, тикнала е храни, облекла, медикаменти в стотици чифта ръце. И в действителност към този момент не знае кой какъв е край нея и какво тъкмо разискват.

Бежанският център се намира в Двореца на културата и спорта. По-специално – в един от големите коридори на постройката. Той отвори порти в средата на предходната седмица, откакто преди този момент хора с украински, съветски или бесерабаски етнически корени, заселели се преди години у нас, непринудено поеха напора. Именно те, посредством обществените мрежи, координираха кой къде да бъде настанен - безусловно непринудено. Сега при съществуването на бежански център,

 

главната работа се прави... отново от тях.

 

Просто към този момент не го вършат от дома или в работния си офис. Но непрекъснато доброволческата група се усилва – прииждат студенти, публицисти, преводачи, IT специалисти, продавачи, носачи - всевъзможни хора.   

Бежанският център несъмнено е една извънредно странна конструкция. В него могат да бъдат видяни депутати и топактивисти на ръководещите партии - мъкнат чували с дарения или раздават номерца на чакащите бежанци. Има и държавни чиновници. А началник на самия център се оказа една от най-одумваните дами на “промяната “- варненката Виолета Лорер. Обаче няма и грам институционалност в цялата работа. Всичко се движи с

 

силата, страстта и себераздаването

 

на гореспоменатите доброволци: един хуква да провежда по-добър интернет; втори да преправя небрежно скалъпените указателни бележки; трети е ангажиран съответно с даренията; четвърти се мъчи да устрои нещо като гише... И непрекъснато идват представители на компании, които оферират помощ. Не секва и потокът от хора, носещи облекла, храни, детски колички, играчки...

Постепенно, с напредването на дните хаосът стартира да отстъпва пред от малко малко стройна организация. В момента, когато емигрант дойде, човек го поема –

 

дава му бланка и инструкции какво да попълни,

 

изяснява какво следва в идващите  часове. В бланката украинецът вписва данните си, от какво имат потребност. Чака реда си с номерче в ръка и влиза в помещение - там се обработва информацията, дефинират се квартири за хората (съобразно декларирани и незаети), взема решение се по какъв начин тъкмо да бъдат закарани. Или на някой, в случай че има потребност от по-специално подпомагане, то да му бъде оказано. После бежанците се подреждат за дарения – и им се дават артикули и артикули, съгласно декларираните от тях. Накрая

 

изчакват да бъдат закарани до адрес.

 

Няма потребност да се прецизира, че безусловно всеки - от посрещача на входа, през девойките, които обработват данните на компютрите, до водачите са доброволци. Пак доброволец е качил и софтуера за обработка на данните.

Проблем в цялата тази работа е, че регистрацията, която правят бежанците в бланките, е само за задачите на координационния център, т.е. предвид на настаняването и първата помощ. За да получат филантропичен статут, те ще би трябвало да попълнят други документи. До през вчерашния ден Агенцията за бежанците не бе стартирала този развой на място.

Само за към 4 часа през вчерашния ден през бежанския център минаха към 500 души. На групи са по към 4-5, като 3/4 са дами с деца. Понякога идват непосредствено от Украйна, различен път са отседнали нейде преди да посетят центъра. Тихи, изморени, безмълвни...

В единия завършек на коридора е ситуиран детски ъгъл. Аниматор играе и наглежда малчуганите, до момента в който възрастните правят значими неща. Това е най-тъжният детски ъгъл на света.

Лена е на към 50 години. Заедно с щерка си и внука тръгват от Одеса. Добират се до България след 48-часов престой на румъно-молдовската граница. “Това е смут. Всеки ден въздушна война... Удрят, удрят, удрят!...

 

 По църкви, учебни заведения, лечебни заведения.

 

И не мога да схвана кой го измисли. Не разбирам, не възприемам, не ми е понятно. Казвам си – просто не е допустимо. Та ние си живеехме прелестно. Одеса е един прелестен град. Кой го измисли? Две седмици мисля и не мога да проумея – кой?! На мен ми е срамно тук, като бедняк подредена... “, споделя Лена.

 

Плаче.

 

А Ирина, рускиня, живееща от 8 години във Варна, доброволка, я прегръща: “Недей, блага, недей. Не си бедняк, хората просто подаряват. Всичко ще се оправи! “.

“Той е на 8 и е роден на 9 май “, сочи Лена внука си. Долавя се горделивост, произнасяйки " 9 май ". Долавя се и гняв. Долавя се и обвиняване, че всичко това се е случило. Но има ли смисъл да упреква? Какво тъкмо ще произтече? Лена рухва: “Знаете ли – мисля, запитвам се и нищо не мога да направя. Нищо не можеш да направиш. Ни-що! “.