Позор по делото за Царска Бистрица!
Царят отново не е гол, само че "правосъдието " ни е без гащи! Постановеното от състав на Върховния касационен съд (ВКС) в интерес на семейството Сакскобургготски дефинитивно решение по делото за Царска Бистрица е освен безспорен позор, само че и ярка проява на произвола в родното правосъдие. Плюс директна поръчка за ново разиграване на царската карта, само че... с по-висок залог от предходно завръщане. Той самичък си го сподели преди към месец: протестиращите би трябвало да бъдат чути и е време за смяна!
Решението на Върховен касационен съд, с което дефинитивно беше отречено правото на благосъстоятелност на страната върху Царска Бистрица, идва след заблуждаващ финт с присъединяване на Конституционния съд (КС). В края на април конституционните съдии се произнесоха по тълкувателното искане на тричленния състав на Върховен касационен съд по делото. Това стана, откакто Общото заседание на Гражданската гилдия на Върховен касационен съд отхвърли да взе участие в маскарада.
Въпросът беше за правните последствия от решенията на Конституционен съд, обявяващи за
противоконституционен закон с еднократно деяние,
с който е отчуждено имущество от персонално посочен в закона кръг от лица - без обезщетяване и без отчуждаването да е било обусловено от съответни държавни и публични потребности.
За допускането гласоподаваха както докладчикът по дело № 5/2019 година Константин Пенчев, по този начин и ръководителят на Конституционен съд Борис Велчев. Трима от членовете обаче - Анастас Анастасов, Гроздан Илиев и Таня Райковска, подписаха с определението с изключително мнение, в което отхвърлят правото на обособени съдии и сформира да сезират непосредствено Конституционния съд.
В хода на това дело и Върховният административен съд (ВАС) се "отчете " със необичайно искане за пояснение на конституционните решения. От Върховен административен съд не пожелаха да обяснят претекстовете за сходно запитване, което единствено задълбочи чувството
за двойна игра от страна на страната.
В резултат на осъществената маневра, Конституционен съд се зае да обясни резултата от личното си pешение, с което през 1998 година разгласи Закона за лишаване на царските парцели от 1947 година за противоконституционен. Според царистите, въпросният акт възвръща правата на семейството върху дворците и горите, тъй като има правовъзстановително деяние с директен реституционен резултат, което отстранява последствията от закона за одържавяването им. Същевременно е поддържана и аварийна тактичност за потребност от приемане на специфична реституционна уредба за реализиране на същата цел.
Най-категорично, против отправеното тълкувателно искане се разгласи Министерският съвет, чийто адвокати желаеха Конституционен съд да приключи делото, тъй като тълкувателната му активност не може да бъде ангажирана "в отговор на доктринерен спор или конюнктурни политически ползи ".
Оказа се, че въпросният тричленен състав на Върховен касационен съд не може да бъде спрян. А поисканото
излишно конституционно пояснение
е било просто димна завеса.
След като Конституционен съд не сподели нищо ново с тълкуването си, тричленката реши сама разногласието, отричайки всички учредения на страната да претендира благосъстоятелност върху парцела.
Първото е по силата на Закона за горите от 1897 година. Съгласно този нормативен акт, частните гори са благосъстоятелност на частни (т.е. на физически) или юридически лица, а държавни са всички гори, които не са благосъстоятелност на частни лица и общини.
Второто съображение е изтеклата придобивна отминалост в интерес на страната посредством Интендантството на цивилната листа на царя. Въпросната работа постоянно е била държавен орган и разпоредник с бюджетни средства, с които са купени, застроени и поддържани употребените от царската фамилия парцели.
Третото съображение е Законът за оповестяване на държавна благосъстоятелност на царските парцели от 1947 година, тъй като оповестяването му за противоконституционен през 1998 година няма нито противоположна мощ, нито реституционен темперамент.
В прорез със заключенията на движимостите лица по делото пред долните инстанции, тричленката дава цялостна религия на крепостните актове, с които Фердинанд сякаш купил от частни лица "една земя-планина (яйлак) и един балкан (пасбище) с една част от гора в него ".
За сметка на това обаче е подценен нотариален акт от 1930 година, с който
Интендантството е прието за притежател на парцелите,
като ги е владяло, управлявало и поддържало с отпускани от страната бюджетни средство в продължение на десетки години.
Съставът на Върховен касационен съд лови религия и на очевидци, които чули нещо от умряли родственици и познати. Според разказите и преразказите, Фердинанд бил построил двореца с персонални средства, получени по завещание от майка му княгиня Клементина Орлеанска. С тази разлика, че издигнатото не било замък, а "нещо като ловна хижа " или "вила за летуване " в околност, която Фердинанд намирал подобаваща за лов на глухари.
Тези преразказани мемоари са признати от съда за достоверни източници на информация. А за персонални средства на Фердинанд са приети даже парите, отпуснати му от страната за погасяване на негов частен заем от 3 млн. франка. И, въпреки че погасеният от страната заем е бил взет
след построяването на двореца,
от този факт можело да се заключи, че Фердинанд е разполагал с персонални средства. Същевременно нямало доказателства, че отпуснатите му от държавния бюджет пари са показани за градеж на двореца.
Тричленката не стига до отказване на Интендантството като държавна институция - със лични бюджет и устав, само че взема решение "проблема " по различен метод.
От една страна твърди, че нямало доказателства Интендантството да е открило независима фактическа власт върху процесния парцел преди 1918 година. Ако пък се приемело че след абдикацията на Фердинанд парцелът е минал във притежание на Интендантството, то до 1930 година не бил изминал 20-годишният период за придобиване на благосъстоятелност въз основа на недобросъвестно притежание, очакван в тогавашния Закон за отминалостта. А то било недобросъвестно, тъй като
царската фамилия траяла да владее парцела
и при Борис Трети.
Поисканото от тричленката конституционно пояснение е разказано в претекстовете, единствено с цел да стане ясно, че с нищо не й пречи да реши делото както намира за добре. В добавка е изработен изводът, че няма потребност от специфичен реституционен закон за царските парцели. Теза, която е безусловно вярна, само че съдът я употребява само, с цел да обоснове правото си да реши делото самичък и както си е наумил - "съобразно настоящото към сегашния миг законодателство на Република България и главните правила на правото ".
А реституционен закон в действителност не е нужен, само че по друга причина - нито той, нито решението на Конституционен съд са в положение да възстановят несъществуващи права.
С решението на Конституционен съд от 1998 година е отстранено действието на един специфичен и еднократен декларативен акт, който е подвеждащ като правно средство, тъй като и в тези времена
парцелите не са били на царската фамилия.
Неслучайно в закона от 1947 година собствеността на страната върху царските парцели е единствено "обявена ". Като правното деяние на наредбата-закон всъщност е нещо приблизително сред политическа декларация и актуването им като държавна благосъстоятелност, а не национализация, одържавяване или конфискация с вещноправен резултат.
И тъй като страната анулира този акт, само че "пропусна " да актува парцелите като държавни, влезе по делата за царските парцели в ролята на просител, а не като ответник. В резултат семейството Сакскобурготски е към този момент потвърден притежател на в действителност царски парцел, заплатен и поддържан с държавни средства от първата му копка до наши дни.
Честито на печелившите!
Решението на Върховен касационен съд, с което дефинитивно беше отречено правото на благосъстоятелност на страната върху Царска Бистрица, идва след заблуждаващ финт с присъединяване на Конституционния съд (КС). В края на април конституционните съдии се произнесоха по тълкувателното искане на тричленния състав на Върховен касационен съд по делото. Това стана, откакто Общото заседание на Гражданската гилдия на Върховен касационен съд отхвърли да взе участие в маскарада.
Въпросът беше за правните последствия от решенията на Конституционен съд, обявяващи за
противоконституционен закон с еднократно деяние,
с който е отчуждено имущество от персонално посочен в закона кръг от лица - без обезщетяване и без отчуждаването да е било обусловено от съответни държавни и публични потребности.
За допускането гласоподаваха както докладчикът по дело № 5/2019 година Константин Пенчев, по този начин и ръководителят на Конституционен съд Борис Велчев. Трима от членовете обаче - Анастас Анастасов, Гроздан Илиев и Таня Райковска, подписаха с определението с изключително мнение, в което отхвърлят правото на обособени съдии и сформира да сезират непосредствено Конституционния съд.
В хода на това дело и Върховният административен съд (ВАС) се "отчете " със необичайно искане за пояснение на конституционните решения. От Върховен административен съд не пожелаха да обяснят претекстовете за сходно запитване, което единствено задълбочи чувството
за двойна игра от страна на страната.
В резултат на осъществената маневра, Конституционен съд се зае да обясни резултата от личното си pешение, с което през 1998 година разгласи Закона за лишаване на царските парцели от 1947 година за противоконституционен. Според царистите, въпросният акт възвръща правата на семейството върху дворците и горите, тъй като има правовъзстановително деяние с директен реституционен резултат, което отстранява последствията от закона за одържавяването им. Същевременно е поддържана и аварийна тактичност за потребност от приемане на специфична реституционна уредба за реализиране на същата цел.
Най-категорично, против отправеното тълкувателно искане се разгласи Министерският съвет, чийто адвокати желаеха Конституционен съд да приключи делото, тъй като тълкувателната му активност не може да бъде ангажирана "в отговор на доктринерен спор или конюнктурни политически ползи ".
Оказа се, че въпросният тричленен състав на Върховен касационен съд не може да бъде спрян. А поисканото
излишно конституционно пояснение
е било просто димна завеса.
След като Конституционен съд не сподели нищо ново с тълкуването си, тричленката реши сама разногласието, отричайки всички учредения на страната да претендира благосъстоятелност върху парцела.
Първото е по силата на Закона за горите от 1897 година. Съгласно този нормативен акт, частните гори са благосъстоятелност на частни (т.е. на физически) или юридически лица, а държавни са всички гори, които не са благосъстоятелност на частни лица и общини.
Второто съображение е изтеклата придобивна отминалост в интерес на страната посредством Интендантството на цивилната листа на царя. Въпросната работа постоянно е била държавен орган и разпоредник с бюджетни средства, с които са купени, застроени и поддържани употребените от царската фамилия парцели.
Третото съображение е Законът за оповестяване на държавна благосъстоятелност на царските парцели от 1947 година, тъй като оповестяването му за противоконституционен през 1998 година няма нито противоположна мощ, нито реституционен темперамент.
В прорез със заключенията на движимостите лица по делото пред долните инстанции, тричленката дава цялостна религия на крепостните актове, с които Фердинанд сякаш купил от частни лица "една земя-планина (яйлак) и един балкан (пасбище) с една част от гора в него ".
За сметка на това обаче е подценен нотариален акт от 1930 година, с който
Интендантството е прието за притежател на парцелите,
като ги е владяло, управлявало и поддържало с отпускани от страната бюджетни средство в продължение на десетки години.
Съставът на Върховен касационен съд лови религия и на очевидци, които чули нещо от умряли родственици и познати. Според разказите и преразказите, Фердинанд бил построил двореца с персонални средства, получени по завещание от майка му княгиня Клементина Орлеанска. С тази разлика, че издигнатото не било замък, а "нещо като ловна хижа " или "вила за летуване " в околност, която Фердинанд намирал подобаваща за лов на глухари.
Тези преразказани мемоари са признати от съда за достоверни източници на информация. А за персонални средства на Фердинанд са приети даже парите, отпуснати му от страната за погасяване на негов частен заем от 3 млн. франка. И, въпреки че погасеният от страната заем е бил взет
след построяването на двореца,
от този факт можело да се заключи, че Фердинанд е разполагал с персонални средства. Същевременно нямало доказателства, че отпуснатите му от държавния бюджет пари са показани за градеж на двореца.
Тричленката не стига до отказване на Интендантството като държавна институция - със лични бюджет и устав, само че взема решение "проблема " по различен метод.
От една страна твърди, че нямало доказателства Интендантството да е открило независима фактическа власт върху процесния парцел преди 1918 година. Ако пък се приемело че след абдикацията на Фердинанд парцелът е минал във притежание на Интендантството, то до 1930 година не бил изминал 20-годишният период за придобиване на благосъстоятелност въз основа на недобросъвестно притежание, очакван в тогавашния Закон за отминалостта. А то било недобросъвестно, тъй като
царската фамилия траяла да владее парцела
и при Борис Трети.
Поисканото от тричленката конституционно пояснение е разказано в претекстовете, единствено с цел да стане ясно, че с нищо не й пречи да реши делото както намира за добре. В добавка е изработен изводът, че няма потребност от специфичен реституционен закон за царските парцели. Теза, която е безусловно вярна, само че съдът я употребява само, с цел да обоснове правото си да реши делото самичък и както си е наумил - "съобразно настоящото към сегашния миг законодателство на Република България и главните правила на правото ".
А реституционен закон в действителност не е нужен, само че по друга причина - нито той, нито решението на Конституционен съд са в положение да възстановят несъществуващи права.
С решението на Конституционен съд от 1998 година е отстранено действието на един специфичен и еднократен декларативен акт, който е подвеждащ като правно средство, тъй като и в тези времена
парцелите не са били на царската фамилия.
Неслучайно в закона от 1947 година собствеността на страната върху царските парцели е единствено "обявена ". Като правното деяние на наредбата-закон всъщност е нещо приблизително сред политическа декларация и актуването им като държавна благосъстоятелност, а не национализация, одържавяване или конфискация с вещноправен резултат.
И тъй като страната анулира този акт, само че "пропусна " да актува парцелите като държавни, влезе по делата за царските парцели в ролята на просител, а не като ответник. В резултат семейството Сакскобурготски е към този момент потвърден притежател на в действителност царски парцел, заплатен и поддържан с държавни средства от първата му копка до наши дни.
Честито на печелившите!
Източник: banker.bg
КОМЕНТАРИ