Трябва да имаш добри оценки в училище. Трябва да пораснеш

Трябва да имаш положителни оценки в учебно заведение. Трябва да пораснеш и да вземаш зрели решения. Трябва да завършиш университет. Трябва да си намериш добра работа. Трябва да изградиш влиятелна кариера. Трябва да си намериш страховит брачен партньор. Трябва да станеш майка. Трябва да бъдеш неповторима държанка. Трябва да бъдеш сполучлива. Трябва да се побираш в размер S. Трябва да бъдеш за образец. Трябва да бъдеш мъжко момиче, с цел да оцелееш в този свят, само че би трябвало да останеш и нежна. Трябва да криеш страстите си. Трябва да си гъвкава. Трябва да прескачаш всички трудности пред себе си и най-после да се усмихваш, все едно нищо не се е случило…

Трябва… Трябва… Трябва…

Списъкът е безпределно дълъг. Оковава теб, личността ти в хладната тюрма на безизходицата. Защото, каквото и да се случва, ти знаеш: би трябвало да отговориш на упованията на обществото. Първата плесница ще ти бъде нанесена от тези, които са ти най-близки, от тези, които вярваш, че те схващат и са на твоята вълна. Някой другар ще ти каже ей-така апропо, че си пропиляваш живота с нелепости, след което ще ти промотира своята позиция за света и ще ти внуши, че ти наложително би трябвало да си трагичен, щом не отговаряш на заложените критерии. Твоя задача е да откриеш какво те прави благополучен, в какво виждаш смисъл, къде се чувстваш на място – никой различен няма силата да го направи вместо теб... След това ще се прибереш у дома с глухото чувство за пустош, загнездило се в теб на мястото на духовния ти баланс. Ще се питаш къде е грешката. В теб ли? Нима има универсална рецепта по какъв начин да изживееш живота си? Нима всички я знаят – изключително що се касае тъкмо до твоя живот, че по този начин самоуверено го разясняват? А дали в действителност не проектират върху теб личните си предубеждения и комплекси, които ги тероризират, па въпреки и да са изпълнили всичко, което е трябвало?

Отговорът… в някакъв миг стопира да има значение. Обикновено се случва тогава, когато осъзнаеш, че, каквото и да направиш, хората няма да спрат да приказват . Но към този момент си наясно - нищо не е тъкмо такова, каквото ти споделят. Всеки има собствен път – персонален, персонален; той не наподобява на пътя на никого другиго. И твоя задача е да откриеш какво те прави благополучен , в какво виждаш смисъл, къде се чувстваш на място – никой различен няма силата да го направи вместо теб, никой различен не разполага с магическите сили да ти каже кое е най-хубаво за теб. Ти си този, който знае. Ако още не знаеш… с времето ще научиш – неизбежно е. Просто се освободи от всички останали гласове, които кънтят в мозъка ти – несъмнено имат познатия тембър на фамилията ти, приятелите, сътрудниците, преподавателите… Те заглушават твоя личен глас. Спри. И си дай време да се чуеш самичък, да се вслушаш в себе си.

И в случай че тогава ти се желае да си пуснеш мощно музикалния рок канал и да попееш с цялостно гърло – направи го; в случай че искаш да излезеш на открито и да скачаш из локвите в дъжда – направи го; да изпечеш бисквити и да почерпиш целия вход – направи го. Ако ти се прииска да станеш нуклеарен инженер и някой ден да спечелиш Нобелова премия – ами залягай над учебниците! Ако искаш да изкачваш върхове – избери си първия и започни! Ако искаш да създадеш семейство – открий на кого можеш да дадеш любовта си и да споделиш живота си с него. Ако искаш да напишеш книга – започни я… Какво може да те спре? Спрях да обръщам внимание на погледите, когато се дръзвам с глас; когато си сложа кецовете и карираната риза, с цел да изляза от къщи, па въпреки и от дълго време да не съм младеж и друго да би трябвало да ми е облеклото; когато голямата ми чанта е цялостна с какво ли не; когато чувам обичаната си музика или чета книги, които не всеки чете; когато ми се приказва за неща, които карат очите ми да блестят и да усещам индивида против себе си близък… Трудно беше, само че с течение на времето се научих да пребивавам с необятно разтворени пръсти – да не притискам, с цел да задържа каквото и да е до себе си. На който му е удобно до мен, ще остане самичък, другите могат да продължат по личния си път. Някога може още веднъж да се срещнем, а може би – не. Ще ви споделя една загадка – нищо не би трябвало да се случва наложително или на всяка цена…

Автор: Яница Христова

Яница е приключенец по дух и повествовател на истории по природа. Според част от приятелите си в предходен живот е била или викингска принцеса, или средновековна вълшебница, защото достоверната ѝ алена коса през днешния ден я издава и се трансформира в най-отличителния белег, по който я разпознават по улиците на града. Израснала е в сърцето на Стара планина, само че твърдото разбиране, че единствено фантазиите имат силата да чертаят пътищата на ориста ти, я водят на забавни места – последното от тях се трансформира в неин дом и я предизвика да приключи „ Творческо писане ”. Чувства се непрекъснато влюбена и омагьосана – от театъра, от положителната литература, от нови дестинации, от красиви места, от Витоша, от срещи с забавни хора… Иска й се някоя ден историите, които написа, да обикалят света, а тя… просто да ги последва. Повече от нея прочетете тук: https://artyaniart.blogspot.bg/