Забележителен творец, любим народен писател
Трендафил Василев
Николай Хайтов беше невероятна персона!
Във взаимоотношенията си с хората беше натурален, непосредствен и откровен, без суетливост и пренебрежителност, горделив, само че наличен, доброжелателен и затуй - неотразим и прелъстителен. Словото му - казано и писано - с изразителен и еластичен език, сбито, с ясна мисъл и позиция и затуй - завладяващо и въздействащо. Беше мощен темперамент, с непоклатими убеждения, с високо възприятие за достолепие, правилен на думите си, работлив, ревностен към времето си, резистентен на клюки и интриги, виновен, твърдоглав, грижлив. Той беше вманиачен патриот, хладнокръвен бранител на отечеството, на българския народ и език, на българската природа и история... И на святата истина... Като прибавим към всичките тези качества могъщия му гений, неговото име и творчество на публицист и журналист заемат видно и трайно място в българската литература, в националната ни нематериалност, със заслужена всенародна респект.
С Никола Хайтов имах дългогодишно другарство от седемдесетте години на предишния век до последните му дни. Преди да станем близки, съм имал срещи с него. Тогава му предложих да напише материали за списание " Армейска юноша ", където работех.
Но нашето другарство стартира по-късно след едно негово писмо до мен. Прочел в пресата мои стихове и в писмото изказваше похвални думи за поезията ми. Заинтересувал се кой съм, що съм, получил информация и адреса ми и от родното си село Яврово изпратил паметно писмо. Думите на огромния публицист бяха самопризнание и поощрение за творчеството ми. В писмото имаше и покана есента да го посетя в редакцията на списание " Родопи ". И фактически тази намира се състоя. Той ме посрещна задушевно. Заинтересува се къде съм роден, какви са родителите ми, от кое място е коренът ми. Когато разбра, че съм родом от с. Момино, Хасковско, а прилежащото село е Криво поле, Хайтов показа, че селото му е известно посредством родения в него български възрожденец, поборник, книжар и публицист Нестор Марков. По негови мемоари, едни от дребното документални материали за кърджалийството, той е написал очерка си за Емин ага от известната негова книга " Родопски властелини ".
Последваха взаимни гостувания, в които се опознахме и сближихме. Разговаряхме за книги, за писатели, за книгоиздателската работа, за родния ми край, откъдето започваше планината Родопа. Имахме срещи, които животът и работата ни постановяваше, и бяхме нужни един на различен.
През 1996 година в нашия край се празнува 160 години от рождението и 80 години от гибелта на видния български възрожденец Нестор Марков. Тържествата се състояха в родното село на именития българин Криво поле. Бях включен в Инициативния комитет за честването. Предложих да поканим Николай Хайтов и поех ангажимент да осигуря идването му.
На 3 юни бяхме в с. Криво поле. Състоя се празненство с отчет и приветствия. Хайтов произнесе вълнуващо слово, докосна се до значими неща, към които всеки българин е съпричастен: за родолюбието, за коравия български дух, за връзката ни със земята и гората.
Юнски ден, ден огромен, по молба на Хайтов отскочихме до близкото село Кралево, където писателят се срещна с Петко Делчев, негов ревнив четец, първият, който му е изпратил благодарствено писмо. Отскочихме и до моето родно село Момино, което е на три километра от Криво поле. Хайтов искаше да види родната ми къща. Тя към този момент беше безлюдна, преди няколко месеца починаха един след различен мама и баща. Отключих, разгледахме стаите, двора, поседнахме пред къщата. Аз заразправях, че татко ми е родом от Беломорска Тракия, гледаше кино лентата " Капитан Петко челник " със сълзи на очи и какъв брой доста би се зарадвал да види в този момент Хайтов в своя дом. " Забавили сме се, значи " - отсече писателят. После се позамисли, обърна се към мен и сподели с тъжни очи: " Все бързаме за някъде, все бързаме, а за тия, дето са ни родили, постоянно закъсняваме! "
В края на деветдесетте години сътворих издателство " Българска книжница " и едно от изданията беше за Кукленския манастир - пъстър албум с историята на манастира и фотографии. Посетих дома на Хайтов, занесох му книгата. Той се зарадва доста, преглежда я дълго и очевидно разчувствуван, ми сподели следното: " Гледай какво нещо е животът! Като дребен, десет-двадесетгодишно дете, пасяхме добитък и постоянно стигахме до Кукленския манастир. Над него живееше в една барака изпъден от игумена духовник, отец Аверки. На огън, който не видях да загасне, той си готвеше храна, живееше от диви плодове и подаяния. Беше буен пушач и ние, говедарчетата, му набирахме от нивите изсъхнали тютюневи листа и му ги носехме. В подмяна на това той ни разказваше страшни работи за робството. Една от тези истории беше за Караиван и щерка му Мария, за козия рог. И тази история, която описах по-късно в роман, сътвори се и филм, ме направи като публицист и създател прочут необятно по света... Ха, кажи, че в тоя поминък - писането, нещата не са незнайни и непредвидими. "
Имах няколко незабравими срещи с Хайтов, когато той се разболя. Говореше умерено за положението си. " Отивам си! - ми сподели. - Не знам какъв брой време имам още - месеци ли, година ли. Искам да свърша много неща. Имам да доправям книгата с документи и свидетелства за гроба на Левски, автобиографичната ми повест " През решето и сито "... Дано ми стигне времето! "
Така се стигна до нашата последна среща - на 28 юни 2002 година, петък. Болестта го беше много прекършила, гласът му - отпаднал и изтънял. Не можа да стане от фотьойла да се здрависаме. Разговаряхме близо час. Жени ме поглеждаше, приканваше ме да го щадя и да приключа срещата, само че той ме задържаше, усещаше, че това е може би последното ни виждане. Ето последните думи, които чух от Николай Хайтов: " Не се опасявам от гибелта, това ще да е някаква болежка. Толкова страдания съм претърпял, и туй ще преживея. Не пострадвам от това, че си отивам, всеки, който се е родил, е стигнал до гибелта. Болно ми е, че не можах да напиша книгата за Апостола. От писане 15 години за гроба на Левски не можах да напиша книгата за живия Левски. А това е по-важното, което желаех да кажа. Стоят 12 папки с материали за живота и делото на Апостола и ще останат по този начин... "
Николай Хайтов беше невероятна персона!
Във взаимоотношенията си с хората беше натурален, непосредствен и откровен, без суетливост и пренебрежителност, горделив, само че наличен, доброжелателен и затуй - неотразим и прелъстителен. Словото му - казано и писано - с изразителен и еластичен език, сбито, с ясна мисъл и позиция и затуй - завладяващо и въздействащо. Беше мощен темперамент, с непоклатими убеждения, с високо възприятие за достолепие, правилен на думите си, работлив, ревностен към времето си, резистентен на клюки и интриги, виновен, твърдоглав, грижлив. Той беше вманиачен патриот, хладнокръвен бранител на отечеството, на българския народ и език, на българската природа и история... И на святата истина... Като прибавим към всичките тези качества могъщия му гений, неговото име и творчество на публицист и журналист заемат видно и трайно място в българската литература, в националната ни нематериалност, със заслужена всенародна респект.
С Никола Хайтов имах дългогодишно другарство от седемдесетте години на предишния век до последните му дни. Преди да станем близки, съм имал срещи с него. Тогава му предложих да напише материали за списание " Армейска юноша ", където работех.
Но нашето другарство стартира по-късно след едно негово писмо до мен. Прочел в пресата мои стихове и в писмото изказваше похвални думи за поезията ми. Заинтересувал се кой съм, що съм, получил информация и адреса ми и от родното си село Яврово изпратил паметно писмо. Думите на огромния публицист бяха самопризнание и поощрение за творчеството ми. В писмото имаше и покана есента да го посетя в редакцията на списание " Родопи ". И фактически тази намира се състоя. Той ме посрещна задушевно. Заинтересува се къде съм роден, какви са родителите ми, от кое място е коренът ми. Когато разбра, че съм родом от с. Момино, Хасковско, а прилежащото село е Криво поле, Хайтов показа, че селото му е известно посредством родения в него български възрожденец, поборник, книжар и публицист Нестор Марков. По негови мемоари, едни от дребното документални материали за кърджалийството, той е написал очерка си за Емин ага от известната негова книга " Родопски властелини ".
Последваха взаимни гостувания, в които се опознахме и сближихме. Разговаряхме за книги, за писатели, за книгоиздателската работа, за родния ми край, откъдето започваше планината Родопа. Имахме срещи, които животът и работата ни постановяваше, и бяхме нужни един на различен.
През 1996 година в нашия край се празнува 160 години от рождението и 80 години от гибелта на видния български възрожденец Нестор Марков. Тържествата се състояха в родното село на именития българин Криво поле. Бях включен в Инициативния комитет за честването. Предложих да поканим Николай Хайтов и поех ангажимент да осигуря идването му.
На 3 юни бяхме в с. Криво поле. Състоя се празненство с отчет и приветствия. Хайтов произнесе вълнуващо слово, докосна се до значими неща, към които всеки българин е съпричастен: за родолюбието, за коравия български дух, за връзката ни със земята и гората.
Юнски ден, ден огромен, по молба на Хайтов отскочихме до близкото село Кралево, където писателят се срещна с Петко Делчев, негов ревнив четец, първият, който му е изпратил благодарствено писмо. Отскочихме и до моето родно село Момино, което е на три километра от Криво поле. Хайтов искаше да види родната ми къща. Тя към този момент беше безлюдна, преди няколко месеца починаха един след различен мама и баща. Отключих, разгледахме стаите, двора, поседнахме пред къщата. Аз заразправях, че татко ми е родом от Беломорска Тракия, гледаше кино лентата " Капитан Петко челник " със сълзи на очи и какъв брой доста би се зарадвал да види в този момент Хайтов в своя дом. " Забавили сме се, значи " - отсече писателят. После се позамисли, обърна се към мен и сподели с тъжни очи: " Все бързаме за някъде, все бързаме, а за тия, дето са ни родили, постоянно закъсняваме! "
В края на деветдесетте години сътворих издателство " Българска книжница " и едно от изданията беше за Кукленския манастир - пъстър албум с историята на манастира и фотографии. Посетих дома на Хайтов, занесох му книгата. Той се зарадва доста, преглежда я дълго и очевидно разчувствуван, ми сподели следното: " Гледай какво нещо е животът! Като дребен, десет-двадесетгодишно дете, пасяхме добитък и постоянно стигахме до Кукленския манастир. Над него живееше в една барака изпъден от игумена духовник, отец Аверки. На огън, който не видях да загасне, той си готвеше храна, живееше от диви плодове и подаяния. Беше буен пушач и ние, говедарчетата, му набирахме от нивите изсъхнали тютюневи листа и му ги носехме. В подмяна на това той ни разказваше страшни работи за робството. Една от тези истории беше за Караиван и щерка му Мария, за козия рог. И тази история, която описах по-късно в роман, сътвори се и филм, ме направи като публицист и създател прочут необятно по света... Ха, кажи, че в тоя поминък - писането, нещата не са незнайни и непредвидими. "
Имах няколко незабравими срещи с Хайтов, когато той се разболя. Говореше умерено за положението си. " Отивам си! - ми сподели. - Не знам какъв брой време имам още - месеци ли, година ли. Искам да свърша много неща. Имам да доправям книгата с документи и свидетелства за гроба на Левски, автобиографичната ми повест " През решето и сито "... Дано ми стигне времето! "
Така се стигна до нашата последна среща - на 28 юни 2002 година, петък. Болестта го беше много прекършила, гласът му - отпаднал и изтънял. Не можа да стане от фотьойла да се здрависаме. Разговаряхме близо час. Жени ме поглеждаше, приканваше ме да го щадя и да приключа срещата, само че той ме задържаше, усещаше, че това е може би последното ни виждане. Ето последните думи, които чух от Николай Хайтов: " Не се опасявам от гибелта, това ще да е някаква болежка. Толкова страдания съм претърпял, и туй ще преживея. Не пострадвам от това, че си отивам, всеки, който се е родил, е стигнал до гибелта. Болно ми е, че не можах да напиша книгата за Апостола. От писане 15 години за гроба на Левски не можах да напиша книгата за живия Левски. А това е по-важното, което желаех да кажа. Стоят 12 папки с материали за живота и делото на Апостола и ще останат по този начин... "
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ