Дългият мрачен петъчен следобед
Тръгвам през парка Заимов. Следвам алеята, обаче обръщам взор към тревата, където в средата на полянка е примъкната скамейка и оттова долавям прочут глас. Отивам да поздравя двама души. Те, и двамата, са в деветото си десетилетие. Офицери. Седнали на пейката, единият чете на другия, някогашен боен водач, публикация от вестник. Пилотът е зле със зрението, обаче работи над книга – записва мислите си на диктофон и някой в миналото ще набере текста. Статията проучва дейностите на Ангела Меркел. Анализират и те. С мудни и спокойни фрази, цялостни с мъдрост и ненатрапващи мнението им.
Поговорихме, посмяхме се и на потегляне, както и при идването ми, станаха на крайници.
Когато минах след час по същата алея, двамата не бяха на пейката. Опустяло някак. Дано има още дни, в които двамата другари посядат дружно в парка. Дано не опустее скоро съвсем…
Нагоре към паметника Левски. Хора, хора, хора. Днес е 19 февруари. Родители, баби и дядовци с деца със светли лица вървят към края на опашката, с цел да се наредят и поднесат стиснатите в юмручетата букети. Една опашка, на която никой не се блъска, никой не побутва нервно стоящия начело.
И по какъв начин е хубаво, че личността на Дякона пали в сърцата пламък, същински, горящ, без да употребява бутафория като светещите очи на Самуила за повече резултат.
Учителка води клас, пресичат на зебрата, а там стои служител на реда. Поглежда към децата и сподели „ И да слушате госпожата “. Малките възпитаници стъписано и малко отговорно кимат с главици. Слава Богу, че към момента имат почит и нека и уважение… към еднообразен, към преподавател. По-късно ще му пристигна времето да дискутират специалности и каузи. Надолу към подлеза на Университета. Народ, народ, градът кипи. В книжарницата на касата има опашка. Зад мен застава мъж с тип на скитник. Придърпвам чантата си по-плътно до мен. Глупачка. Човекът държи 10 лв. и купува две книжки.
И тогава към този момент напълно ми стана жално и тъпо за мен, за него, за двамата белокоси офицери и кавалери, за чистотата на душите при бесилото на Левски и меркантилността на идващия ден.
Поговорихме, посмяхме се и на потегляне, както и при идването ми, станаха на крайници.
Когато минах след час по същата алея, двамата не бяха на пейката. Опустяло някак. Дано има още дни, в които двамата другари посядат дружно в парка. Дано не опустее скоро съвсем…
Нагоре към паметника Левски. Хора, хора, хора. Днес е 19 февруари. Родители, баби и дядовци с деца със светли лица вървят към края на опашката, с цел да се наредят и поднесат стиснатите в юмручетата букети. Една опашка, на която никой не се блъска, никой не побутва нервно стоящия начело.
И по какъв начин е хубаво, че личността на Дякона пали в сърцата пламък, същински, горящ, без да употребява бутафория като светещите очи на Самуила за повече резултат.
Учителка води клас, пресичат на зебрата, а там стои служител на реда. Поглежда към децата и сподели „ И да слушате госпожата “. Малките възпитаници стъписано и малко отговорно кимат с главици. Слава Богу, че към момента имат почит и нека и уважение… към еднообразен, към преподавател. По-късно ще му пристигна времето да дискутират специалности и каузи. Надолу към подлеза на Университета. Народ, народ, градът кипи. В книжарницата на касата има опашка. Зад мен застава мъж с тип на скитник. Придърпвам чантата си по-плътно до мен. Глупачка. Човекът държи 10 лв. и купува две книжки.
И тогава към този момент напълно ми стана жално и тъпо за мен, за него, за двамата белокоси офицери и кавалери, за чистотата на душите при бесилото на Левски и меркантилността на идващия ден.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ