Този текст е моят бунт“, казва в едно интервю. Защото,

„ Този текст е моят протест “, споделя в едно изявление. Защото, признава отново там, той не желае да мрънка, само че има доста какво да ни каже, да каже на младите и не напълно младежи, които като него са избрали да останат тук. Harlem Shake е авторски моноспектакъл на Ованес Торосян, формиран от осем монолога на разнообразни персонажи, които оформят самобитен паноптикум от модерни облици. Един от монолозите е написан от Лило Петров – внукът на Димитър Димов, студент в компетентност „ Драматургия “ в НАТФИЗ, и това е може би минимум занимателният монолог, най-малко за мен. Монологът на индивида, избрал да остане тук, заставащ лице в лице с избора си и с осъзнаването на обстоятелството, че тези, които отпътуваха, са отпътували и поради нас. Тъжно и правилно.

Останалите монолози са извънредно занимателни, само че не и пошли. Може би това е и най-голямото достолепие на този театър – той е изработен с почитание и обич към всеки от героите. Никой не е недооценен, афектиран или трансфорат в подигравка. Травестит, чалга артист, скинар или таксиметров водач – без значение какъв е, всеки има своята истина, дребната си фантазия и визия за родината. ги пресъздава с сензитивност и възприятие за комизъм, каквито всеки дребен човек заслужава.

Представлението се играе в библиотеки – в границите на Нощта на театрите това бяха библиотеката в Пловдив и Националната библиотека в София. Това е преднамерено определена сцена, с цел да заведе младежите на едно място, където те другояче нямат мотив да отидат. И въпреки че аз самата не съм млада, не бях влизала толкоз във вътрешността в Националната библиотека. Струва ми се, че лавиците със остарели книги, елементарните дървени столове, високите тавани и миризмата на хартия доста подхождат на това зрелище.

И аз като Ованес не зная можем ли да променим нещо и по кое време. Но и аз като него имам вяра, че най-важното е да приказваме, да не стопираме да приказваме. Ето, това е моят принос, да кажа: отидете да гледате този театър!