Той е напуснал света и се подвизава в подножието на

Той е напуснал света и се подвизава в подножието на планината Шуряну в пост и молитва, в насладата на пребиваването със своите братя в Христа. Завършил Художествена академия, иконописец и фотограф, отец Пантелеймон е и изумителен повествовател, чиито слова, напоени с берекет, са извели хиляди младежи от духовната рецесия.Единственият смисъл на живота е спасението. Само че хората постоянно си мислят, че спасението е нещо такова, което ни се дава след някаква дефинитивна присъда, в случай че сме създали някакви положителни каузи. Спасението е самодоволство, това е парадайс. Раят това не е някакво място. Раят е положение на взаимодействие с Бога, което се претърпява още тук, на земята.

Депресията е положение на проваляне. Тя поражда заради това, че душата няма мир сама със себе си, с Бога и с хората. Това е положение на спор, вътрешен раздор сред душата и разсъдъка. Отсъствие на равновесие. Депресия преди всичко значи неявяване на обич. Хората страдат, когато не могат да намерят за себе си подслон в душите на другите. Когато хората не могат да открият безкористна поддръжка от страна на себеподобните, те се обезкуражават и в връзките с Бога. 

Когато храниш другия, ти в реалност храниш Бога. Когато го прегръщаш, той сякаш се облича с теб и на него към този момент не му е студено. Когато му приказваш, той се сгрява от думите ти. Любовта е единственото избавление. 

Само би трябвало да имаме самообладание. Единствено встъпвайки във взаимоотношения на обич с другите, можем да утолим жаждата на индивида. Когато човек намира покой в някаква връзка, той идва на себе си. Но за това би трябвало да се избавим от обсебването със своето „ аз ”.

Егоизмът, личната воля са нашите най-големи врагове. Те тиранизират и нас, и другите. Ние не можем да имаме дълбоки взаимоотношения с другите, без да отхвърлим себе си. Ако аз не отхвърля себе си, то ще изисквам от другия той да наподобява на мен, т.е., да се настройва като мен в мисленето, възприятията, да вижда света тъкмо по този начин, както и аз. Това значи да го поробиш, да го лишиш от независимост. Тогава заравнявам неговото създание с нула и той повече не може да се развива.

Когато си освободен от себеобсебването и от служението на личното аз, ти започваш да мислиш същински за другия. Мислиш какво да направиш за него, без да чакаш той да те помоли. Да го чакаш у дома с някаква вкусна храна? Да му донесеш чаша вода? Да му отстъпиш място? Кое може да е по-прекрасно, от това да отидеш да го завиеш с одеялото, с цел да не изстине, когато заспи?

Зад голям брой търсения на индивида в действителност е скрита неговата нужда от Божественост. Хората търсят положението на Бога. Те страдат от своето изтощение, усещат, че биха могли да бъдат освен това от това, което са. Те нормално придвижват това нещо отвън себе си, вместо да го акумулират във вътрешността. Стремят се да имат, а не да бъдат. Стремят се да владеят, вместо да подаряват. Неправилно насочена към полезностите на този свят, тази тъга стартира да се смесва с фрустрация, тъй като крайните неща не могат да удовлетворят душата.

Материята сама по себе си не може да донесе благополучие, също както и художествената или интелектуална популярност. Не ставаш благополучен когато събираш, а когато даряваш. Ценностите, без значение дали са материални, духовни или интелектуални, би трябвало да се събират, с цел да бъдат подарени. Материята е нужно да се преобрази, тя би трябвало да придобие духовна полезност чрез нашите положителни и великодушни действия.

Разбирането, че би трябвало да сме щастливи всяка минута от своя живот, е в основата си погрешно и поражда прекалено много фрустрации, тъй като хората стартират съревнование с недействителен, химеричен модел. Животът – това не е непрекъснато благополучие, също както не е и непрекъснато изпитание. Животът е преплитане сред премеждия и наслада, а насладата постоянно идва като премия за усилието, идва от изпълването на някакъв дълг, отговорност, от това по какъв начин работиш с тези гении, които са ти дадени. 

Обсебеността от благополучие непременно е пагубна. Това значи, че твоите стремежи са те изпреварили в живота и са станали неестествени. Главното е да не искаш това, което е невероятно и да се радваш на това, което имаш: и на хубавото и на неприятното, да намираш смисъл във всичко, което се случва с теб. Да изпълваш със смисъл всяко тестване в своя живот.

Няма по какъв начин да се излезе от духовна рецесия без нравствен героизъм. Радостта не идва от другаде, с изключение на от своя източник, който е Бог, не идва по различен метод с изключение на посредством прекарването на обич. А за това е нужно да очистим очите си и да забележим в другия Божи облик. Да преминем от негативите (негативите не се отнасят до дълбините на съществото,  а са нещо инцидентно в него) и да погледнем по-дълбоко.

Всеки от нас може да се издигне над живота, в случай че изпълни със смисъл всичко, каквото прави, в случай че посредством всичко, което прави се доближава до Бога. Освещаваш се освен посредством молитвата или ходенето на черква, само че и с всяко свое дело и жест. От това, по какъв начин стоиш, до това по какъв начин работиш, по какъв начин се готвиш за храна, до това по какъв начин садиш цветя, по какъв начин приказваш с индивида, по какъв начин лягаш да спиш – всички наши ежедневни жестове би трябвало да се преобразят. Чрез любовта, която носим. Нужно е да осъществим всичко с богоприсъствие, смисъл, свещенодействие, хубост и наслада.

Източник