Той бил журналист. Най-известният водещ на най-добрия сутрешен блок в

Той бил публицист. Най-известният водещ на най-хубавия утринен блок в израелското радио. Но един ден не си замълчал, уволнили го и станал публицист. Един от най-хубавите в Израел.

Давид Гросман, израелски публицист: Аз бях индивидът, който стряскаше хората рано заран: „ Събудете се, израелци! И чуйте какви чудни смразяващи вести сме Ви приготвили през днешния ден! “ Помня 15 ноември 88-ма. В Алжир палестинците за първи път одобриха решението за две страни, де-факто признаха Израел. Мислех, че това би трябвало да бъде първа вест в емисията. Но началниците: „ Твърдо не ”. Казах да си търсят различен да им чете новините тази заран. И си потеглих. А на другата заран жена ми отваря вестника и гледа: на първа страница написа, че съм уволнен. Даже не ме предизвестиха. Но в последна сметка ми направиха положително. Така станах публицист. И това ми харесва много повече.
А писателят, какво? Да изясни света ли би трябвало, или да го избави?
Не храня илюзии, че мога да спася света. Писателят би трябвало да разбере света – и себе си. И да откри думи за нещата, за които няма думи. Които са ефимерни, деликатни или комплицирани.
А Вие намерихте ли думи за нещата, за които няма думи?
Да, по този начин мисля. В закостенелия свят можеш да си акуратен. Защото действителността постоянно се разказва със закостенели думи, на ръба на клишето, изключително по малкия екран. Моля, не го приемай персонално, само че концепцията на масмедиите е подла. Уж всеобщите медии са медии, настроени за масите. Но не! Те трансформират човешките същества в маса, дори в навалица – със своята прочувственост, блаженство и кич. Да открои индивида от масата – това е приносът на литературата. Тя разказва огромните събития, войната, само че единствено през обособения субект. И по този начин още веднъж ни прави персони - в свят, който се мъчи да ни трансформира в маса.
Войната. За нея е романът „ Червената нишка ”. Майка изпраща сина си в армията, уверена, че ще го загуби. Точно преди да приключи книгата, писателят губи личния си наследник. Ури, най-малкото от трите му деца, умира като танков пълководец в Ливан.

Това промени ли Вашата позиция към войната?
След като загубихме сина ни Ури във войната с Ливан преди 11 години, възприятията ми се трансформираха, само че мнението - не. Продължавам да считам, че да живееш цялостен живот във война е разрушително. Банално звучи, само че ние по този начин сме потънали в това, че е значимо да си го подсещаме. Цял живот измежду принуждение и ненавист! Това те прави едностранчив, безсърдечен, прави те жертва. Прави те суеверен и равнодушен. И най-лошото, лишава ти вътрешната независимост. Докато в мира можеш да бъдеш открит. Не постоянно, само че може! Да заговориш чужд с любознание, не с съмнение. Да обогатяваш близките, а те - теб. Днес е още по-належащо да реализираме мир със съседите.
Да, само че има ли различен метод да се спре терорът, с изключение на с война?
Не съм пацифист. Ако някой заплашва мен или моята страна, би трябвало да се защитя. Самият аз бях боец. Четири години служих. Участвах в две войни. На Израел му е нужна доста мощна войска. Другояче не може в Близкия изток. Той по този начин и не одобри Израел. Но единствено армията не е решение. Трябва ни и мир със съседите.
Светът награди неговия разказ „ Един кон влезнал в бар ”. Комикът Довале споделя вицове – и историята на личната си болежка.
Довале е комбинация от два типа комизъм – израелски и еврейски. Те са разнообразни. Израелският е по-агресивен, директен, от време на време дори пошъл. Еврейският комизъм е по-иносказателен, себеироничен. Като цяло, възприятието за комизъм е прелестен метод да оцелееш в злополучие. Запазваш някаква независимост, мъничко балонче, което не разрешава на обстановката да те обладае. Ситуацията ти дава фамилното име – да, ти си жертва на това или това. Но личното си име можеш да създадеш самичък, посредством хумора.
Дали поради хумора и разказването на истории таман източноевропейските евреи сътвориха Холивуд?

Интересна е тази доктрина. На нас, евреите, разказването на истории ни се удава. Това идва от културното ни завещание - от Библията, книгата на книгите.

Най-големият бестселър!

Ненадминат! И с право. Защото Библията е океан. Аз съм всемирски човек, евреин-атеист. Само че непрестанно чета Библията. В юдаизма има традиция, наречена „ хаврута “, идва от думата хавер, „ другар “. Събират се по двама и четат Библията или Талмуда „ под лупа “, както евреите са чели от много време. Откриваш нови нюанси във всяка фраза; разбираш толкоз неща. В нашата хаврута сме трима – двама мъже и една жена. 27 години към този момент четем Библията дружно, всяка седмица за по няколко часа. Невероятно е.

Като четете Библията разбрахте ли по-добре войната?

Всъщност войната не е чак толкоз сложна за схващане. Може би по-трудно е да схванеш мира.

Наистина ли?

Да. Може би войната е по-разбираема. Ужасна мисъл, нали? Толкова ни е на разположение войната; изкусително близо от време на време. Докато ето, аз в никакъв случай не съм видял мир. И разбирам, че в негово име би трябвало да преодолееш някои свои инстинкти; даже поуките, които си извлякъл от историята. Например, способността за оцеляване. Ние, евреите, сме се борили да оцеляваме, с цел да живеем. А в този момент живеем, с цел да оцеляваме. Сякаш не имаме вяра, че ни чака необозримо бъдеще; не си представяме простоват, спокоен сигурен живот. Живеем, с цел да оцелеем от една злополука до друга. Доста тъжна е тази настройка.
„ Докато хвърляме сянка върху други нации, и ние ще бъдем засенчени ”, споделя Гросман. Но добавя: “А Израел е толкоз необикновен. Той би трябвало да бъде нашият дом; дом без мир обаче няма ”.
Между нас и палестинците има спор на разказите. В тях историята е замръзнала, твърда като лед. А сблъскат ли се два описа за едно и също, разговор няма. Има принуждение и ненавист. Затова би трябвало да „ разтрием “ вкочанените разкази. Да ги превърнем в човешки истории: за страдащи, унижени, зажаднели за нормалност хора. Но, знаеш ли, Бойко, питаш ме за огромните неща. Аз обаче пиша история за едно човешко създание. Героят ми Довале е засегнат. Животът му е дамгосан от биографията на родителите му… Сигурен съм, че и ти познаваш брутално белязани хора, под натиска на родители, учители, или пък на духа на времето. Избират живот, който не е техен: несъответствуваща специалност, или неверен пол. Да живееш цялостен живот със сгрешен пол! Да не смееш да признаеш, че това не си ти! Или в неверния брак. Не тук в България, несъмнено. В България хората са съвършени, приказвам за Йерусалим… И още, разказвам възприятието за виновност. Понякога се ласкаем с него, не мислиш ли? Все едно хвърляме камък в бунар. Така заобикаляме да признаем по-дълбоки и мъчителни усеща. Ако обаче сложим виновността настрани, ще извадим от себе си други страсти.
„ Когато не върша това, което считам за вярно, се усещам обезчестен ”, споделя писателят. Трябва да търсим същинската независимост.
Бюрократичната машина те кара да бъдеш съизвършител на системата. Във всичките ми книги има воин, който е изправен пред произвол, само че го заобикаля. Било то произвол на системата - или произвол на тялото над душата. Творчеството и въображението са положителни способи да се оправиш с произвола. Докато имаш въображение, имаш и вяра.
Но най-после успеха на индивида против произвола не е сигурна, нали?

Никога не е сигурна. Никога. А произволът е доста подло нещо. И мощно. И като че ли подхожда на мнозина. Затова го има, за жалост… Но писателят Джон Кутсѝ сподели един път:„ Разказваме истории, с цел да не ни убива животът “. Може това му е помогнало да оцелее в жестоката действителност на Южна Африка, както аз – в Близкия изток. Но не би трябвало да си от там, с цел да усетиш тежестта на битието. Чрез историите разгадаваш действителността и отваряш в нея място за себе си.