Може ли експерименталната физика да унищожи Земята?
Това звучи тъкмо като сюжет от неприятен приказен филм – учени, работещи по план за милиарди долари, които случайно основават дребна черна дупка, която с течение на времето стартира лека-полека да „ гълтам “ материя. Само след няколко часа краят на Земята ще настъпи.
Възможна ли е сходна история? Биха ли могли учените да основат в лаборатория черна дупка, която да „ погълне “ планетата ни?
Когато хората си показват черни дупки, те нормално си мислят за обект в Космоса, който има доста пъти по-голяма маса от тази на Слънцето и чиято гравитация е толкоз мощна, че даже лъч светлина не може да избяга от нея. Тези чудовищни обекти са остатъци от детонации на свръхнови. Всичко, което се приближи до тях – галактически транспортен съд, планета или даже звезда, бива засмукано от гравитацията на черната дупка, с цел да не бъде забелязано в никакъв случай повече. Според теориите обаче е допустимо да се сътвори микроскопична (в съпоставяне с тези в космоса) черна дупка посредством удар на две субатомни частици с извънредно висока скорост.
И тъкмо това плаши доста хора. Ускорителите на частици като Големия адронен колайдер (LHC) в Европейския център за нуклеарни проучвания CERN и Брукхейвънския колайдер за удари сред тежки йони в Брукхейвън, Ню Йорк, са предопределени да вършат тъкмо това – да сблъскат два потока (или лъча) от протони при големи скорости и сили. Тези ускорители нормално се състоят от пръстеновиден (цилиндричен) „ път “, в който частиците се форсират до 99,9999991% от скоростта на светлината или единствено с 3 метра в секунда по-малко от нея. Ударът „ раздира “ частиците на техните съставни съставни елементи, а част от силата, участваща в процеса, се трансформира в гореща плазма от кварки и глуони. Когато се кондензира, плазмата още веднъж се трансформира в нови частици, образувани по формулата на Айнщайн E=mc 2 . Това разрешава на учените да учат вселената в най-малките ѝ и съществени елементи.
Дори дребните частици имат своя гравитация, въпреки и извънредно дребна. Ако обаче ги ударим задоволително мощно, гравитацията ще преодолее съпротивлението и частиците ще образуват дребна черна дупка. В продължение на години се смяташе, че силата, нужна за това, е доста, доста пъти по-голяма от тази, която един ускорител на частици в миналото би могъл да обезпечи.
Големият адронен колайдер
Учените, работещи по струнната доктрина допускат, че в нашата галактика има повече от трите познати ни измерения. Те считат, че има още едно в допълнение, с извънредно дребни размери, което ние не можем да забележим. Ако това в действителност е по този начин, при два обекта, които са доста близо един до различен, гравитацията им ще се повиши. С помощта на тази спомагателна гравитация колайдерите ще разполагат с нужната мощ, с цел да произведат черни дупки.
Ако всички тези теории са правилни, то тогава допустимо ли е Големият адронен колайдер да сътвори черна дупка, която да погълне Земята? Един от най-силните причини срещу това е тъй наречените излъчване на Хокинг. Стивън Хокинг доближава до извода, че една черна дупка би трябвало да излъчва разнообразни обикновени частици като по този метод масата ѝ понижава или другояче казано тя се „ изпарява “. Следователно даже някой от колайдерите да сътвори дребна черна дупка, тя евентуално би съществувала единствено за част от секундата, преди да се „ изпари “.
Но в случай че Хокинг не е бил прав? Или черните дупки не изчезват толкоз бързо, колкото си мислим? Повечето от дупките, основани от ускорители на частици, ще се движат толкоз бързо, че просто биха напуснали планетата ни, насочвайки се към Космоса. Вероятно една на милион ще се движи задоволително постепенно, с цел да бъде уловена от гравитацията на Земята.
Но какво още можем да кажем за тази дупка, която ще остане? Дори да просъществува, нейната гравитация ще е толкоз ниска, че надали би си взаимодействала с друга материя. Физикът Грег Ландсбърг от Brown University счита, че дупката ще „ гълтам “ единствено по 1 протон на всеки 100 часа. Тази скорост е толкоз ниска, че дребната черна дупка ще „ погълне “ единствено няколко мг земна материя до момента в който се стигне до края на Вселената.
Преди Големият ускорител на частици да бъде пуснат в деяние има няколко правосъдни каузи, целящи неговото прекъсване. Ерик Джонсън, юрист от Университета в Северна Дакота, който даже разгласява труд по отношение на този въпрос, твърди, че съдилищата имат право да приключват опити, които биха довели до катаклизми. Други настояват, че сходен метод би могъл да попречи на значимите научни проучвания. Но тук стои въпросът кой съд би имал нужната пълномощия? Делата против Големия адронен колайдер са импортирани в Швейцария, само че са анулирани, защото ускорителят пресича френско-швейцарската граница, а договорите сред Франция и Швейцария подсигуряват имунитета на изследователския център и от двете страни.
