Това е най-трудното въведение, което ми се налага да пиша

Това е най-трудното встъпление, което ми се постанова да пиша в рубриката Момичета all over the world , тъй като познавам Ваня съвсем толкоз, колкото и себе си. И би трябвало да намеря метод да овладея потока от думи и случки, които се надпреварват да бъдат разказани.

Ваня е родена пред 1976 година, а аз – една година преди нея. Ваня (тогава Янакиева, в този момент Запалски) е моя първа братовчедка, която аз постоянно назовавам " моята по-добра половина ", а тя всякога ме поправя с " другата половина ".

Ваня е същински образец за бегач на дълги дистанции. Думите, които разказват бегача, са подобаващи и за нея: воля, предпочитание, цел, неизменност, фокус.

Откъде си?

От България, София.

А къде живееш в този момент?

Във Франция, Париж.

Какво най-вече ти харесва на мястото, на което живееш?

Усещането за хармония във всеки подробност от всекидневието, вписана по доста натурален метод в живота на хората в Париж.

Как попадна там?

Някак на смешка. Завърших Международни стопански връзки в София и се явих на конкурс за едногодишна специализация по мениджмънт в Париж. Беше просто едно " междучасие " във към този момент съвсем предначертания ми от сантиментална и професионална позиция живот в България. Не осъзнавах, че парижката година ще премине в две, пет, 10, осемнайсет години… цяло пълноправие.Спомням си телефонното позвъняване от френското посолство през топлия юни на 1999 година, което ме накара да подготвя куфара и със стипендия в ръка да подхваща това доста вълнуващо премеждие, изпълнено с нови другарства, пътувания из сантиментална Франция и младежка лекост. Все още не осъзнавах, че парижката година ще премине в две, пет, 10, осемнайсет години… цяло пълноправие.

С какво се занимаваш?

Професионалният ми път постоянно е бил обвързван с доста пътувания, самолетни билети и живот по летища.

Започнах кариерата си в " Данон " и работих там в продължение на 6 години. След това и досега съм финансов шеф във френската компания за произвеждане на сирена  и давам отговор за зона Африка, Близък и Среден Изток. Пътувам доста, срещам се с разнообразни култури и съм в непрестанен контакт с моите екипи и сътрудници. Не мога да се дефинира като характерен финансист. За мен финансите са метод да структурирам една по-мечтателна душа, която на студентската пейка предпочиташе геополитиката и интернационалните връзки пред сухите статистически и финансови формули. Но това е бил моят път. Дълбоко в себе си имам вяра, че в живота няма инцидентни неща. Всеки е артист във към този момент написана пиеса, просто нашата роля е да определим нюансите – лека, игрива, безгрижна или тъжна и наситена с битка. Може би съумях да запазя българската непрестореност и емоционалност в среда, която е изпълнена с рамки и правила. Каква мечтаеше да станеш като дребна?

Мечтаех да пътувам. Мечтаех да работя в далечно посолство някъде по света. През 1989 година бях на 13 години и не се бях качвала на аероплан. Вечер, когато се стъмнеше и звездите изгрееха на софийското небе, гледах със злоба блестящите високо горе самолети и копнеех да бъда в един от тях, на път към необятното и новото.

За какво мечтаеш в този момент?

Сега бленувам да имам повече време, да мога да се насладя на елементарния момент, без да виждам часовници, написания и проекти. Понякога бленувам времето да спре за малко.

Какво те въодушевява?

Безкраят на атлантическите плажове и вълните на океана заран, когато всички спят.

Как те промени напускането на България?

Станах доста по-организирана. Научих се да съблюдавам разпоредбите.

Какво искаше да постигнеш, а не съумя?

Малко наивно желаех да трансформира света, а се оказа, че аз би трябвало да привикна с него. Родината не е единствено място, само че и чувство, темп, успокоение. Какво реализира?

Много комплициран въпрос. Може би съумях да запазя българската непрестореност и емоционалност в среда, която е изпълнена с рамки и правила. Да отида на кафе у другари, без да съм ги предизвестила, да позвъня през нощта при положение на потребност. Допирът с френската просвета, въпреки това, отвори порти, за чието битие не подозирах.

Защо беше значимо да се резервира тази парченце от националността?

Защото желая синът ми да бъде най-малко парченце българин.

Най-важният урок, който си научила през годините?

Да се обичам и да си имам безпределно доверие.

За какво ти е трябвала храброст?

Да не ме нараняват сякаш деликатни въпроси от вида " Откъде този прелестен акцент? " или мнения като " Вие в действителност сте измежду нас, само че сте друга ". Интеграцията е комплицирано нещо. Моята е плод на доста професионални старания и на любовта и търпението на прелестния ми брачен партньор Себастиан.

За какво не ти доближава храброст?

Все още не ми доближава храброст да понижа забързания си темп в всекидневието и да изляза от рамките, в които животът ми тече.

Къде е твоето у дома?  Аз имам два дома. България от детството и юношеството. И Париж – със Себастиан и сина ни Пол. Скоро годините, прекарани във Франция, ще станат повече от тези в България…

Как се отглежда дете в мултинационално семейство?

С доста самообладание, обич, приемливост и успокоение.

Кое е най-трудното на това да живееш в чужбина?

Самотата. Това да се чувстваш неразбираем. На мен ми трябваха години, с цел да привикна с концепцията, че ще пребивавам отвън родината. Родината не е единствено място, само че и чувство, темп, успокоение. Френският темп е доста по-динамичен и самостоятелен от българския привлекателен и другарски жанр на живот.

Какво би споделила на Ваня, която отпътува преди толкоз доста години и толкоз млада?

Продължавай да вярваш в фантазиите си. Не губи време да се обръщаш обратно.