На път за Шенген – историята на един успех
Това е историята на един безспорен триумф. 400 милиона европейци през днешния ден могат свободно да пътуват из 26 страни от континента. Началото беше сложено от Хелмут Кол и Франсоа Митеран.
Когато запитат европейците какво значи за тях Европа, доста постоянно се чува един отговор: свободата на пътуванията, свободното напредване на артикули, пари и услуги. Според 58 % от европейските жители, това е най-голямото достижение на общността. В последната анкета на Евробарометър повече от половината интервюирани (53%) споделят, че са персонално облагодетелствани от отворените вътрешни граници в Европейски Съюз. Икономиката също печели от свободното напредване на артикули и услуги.
Предисторията
Още в Римските контракти от 1958 година беше залегнало желанието да бъдат отстранени всички спънки пред свободното придвижване на хора, капитали и услуги в страните-членки. През юли 1984 година немският канцлер Хелмут Кол и френският президент Франсоа Митеран подписаха съглашението от Саарбрюкен за преустановяване на граничния надзор сред двете страни.
Трите страни от Бенелюкс също се заинтересуваха от облекченията, планувани в съглашението. С меморандум те изявиха желанието си да се причислят към него. Това им предпочитание беше изпълнено посредством Шенгенското съглашение.
На 14 юни 1985 година беше подписано съглашението, предвиждащо облекчения по границите на петте страни – и то на алегорично място. Пътническият транспортен съд „ Принцеса Мари-Астрид “ сe придвижи по течението на река Мозел към мястото, където се пресичат границите на Германия, Франция и страните от Бенелюкс. В люксембургския град Шенген дипломатите слязоха на сушата и подписаха документа.
Шенген 1 и 2
Въпреки че първото съглашение, импровизирано наричано Шенген-1, беше единствено двустранно, то донесе изгоди и на други страни-членки на Европейски Съюз. През 1990 година петте страни се договориха по какъв начин да бъде осъществено съглашението на процедура. Шенген-2 контролира и компетенциите на националните полиции в страните от Шенгенското пространство и поставя основата за основаването на обща осведомителна система за сигурност. В него бе планувано и това, което стана факт на 26 март 1996 година – рухването на граничните бариери по вътрешните граници на Шенгенското пространство. Италия, Испания, Португалия и Гърция в това време бяха станали членове на Шенгенското пространство. Малко по-късно към него се причислиха още Австрия, Дания, Швеция и Финландия, както и две страни, които не са членки на Европейски Съюз – Исландия и Норвегия.
Договорът от Амстердам
Дотогава Шенгенското съглашение бе контракт сред обособени европейски страни и не бе обвързвано с Европейски Съюз. Това се промени през 1997 години с Договора от Амстердам. Споразумението бе интегрирано в европейското право и стана годно и за новите страни-членки. Неучастващите до тогава Ирландия и Англия настояха за изключения. Те вземат участие в Шенгенската осведомителна система, само че не са премахнали граничния надзор. През 2007 година към Шенген се причислиха и новите страни-членки Естония, Латвия, Литва, Малта, Полша, Словакия, Словения, Чехия и Унгария. Четири години по-късно към Шенгенското съглашение се причисли и Швейцария, която не членува в Европейски Съюз.
По този метод породи една незащитена външна граница на Шенгенското пространство, тъй като Лихтенщайн е неотлъчно обвързван с швейцарското икономическо пространство – сред двете страни на процедура не се реализира граничен надзор. Княжеството бе признато в Шенген чак през 2011 година, тъй като Германия и Швеция имаха подозрения, че това ще подтиква някои данъчни измами. Така Шенгенското пространство се разшири до сегашната си величина. В него живеят над 400 милиона души, сухопътните му граници са дълги над 7.700 километра, а морските му граници са съвсем 42.700 километра. По-късно включилите се към Европейски Съюз България, Хърватия, Румъния и Кипър ще бъдат признати в Шенгенското пространство, когато изпълнят всички рекомендации.
Шенгенското съглашение претърпя към този момент и първата си промяна – през 2013 година. След политическите промени в Северна Африка през 2011 година бежанският поток се ускори и множеството северноевропейски страни като Германия настояха за краткотрайно въвеждане на гранични контроли по вътрешните граници. Така беше въведен спешен механизъм, с който обособените страни едностранно могат да вкарват граничен надзор, само че за не повече от две години.
Какво е настоящето състояние?
Особено след бежанската рецесия от 2015 година някои страни се възползваха от това ново предписание. Например Германия, Австрия, Дания, Франция и България. Унгария и Словения издигнаха огради по техните шенгенски външни граници, а Австрия затвори една права от вътрешната си граница със Словения. Въпреки че броят на идващите в Европа бежанци понижа фрапантно, някои политици, измежду които и немският вътрешен министър Хорст Зеехофер, упорстват за граничен надзор и по вътрешните граници на общността – най-малко до тогава, до момента в който Европейски Съюз не успее да отбрани външните си граници. „ В момента аз не виждам белези, че това ще му се удаде в обозримо време “, твърди Зеехофер.
Когато запитат европейците какво значи за тях Европа, доста постоянно се чува един отговор: свободата на пътуванията, свободното напредване на артикули, пари и услуги. Според 58 % от европейските жители, това е най-голямото достижение на общността. В последната анкета на Евробарометър повече от половината интервюирани (53%) споделят, че са персонално облагодетелствани от отворените вътрешни граници в Европейски Съюз. Икономиката също печели от свободното напредване на артикули и услуги.
Предисторията
Още в Римските контракти от 1958 година беше залегнало желанието да бъдат отстранени всички спънки пред свободното придвижване на хора, капитали и услуги в страните-членки. През юли 1984 година немският канцлер Хелмут Кол и френският президент Франсоа Митеран подписаха съглашението от Саарбрюкен за преустановяване на граничния надзор сред двете страни.
Трите страни от Бенелюкс също се заинтересуваха от облекченията, планувани в съглашението. С меморандум те изявиха желанието си да се причислят към него. Това им предпочитание беше изпълнено посредством Шенгенското съглашение.
На 14 юни 1985 година беше подписано съглашението, предвиждащо облекчения по границите на петте страни – и то на алегорично място. Пътническият транспортен съд „ Принцеса Мари-Астрид “ сe придвижи по течението на река Мозел към мястото, където се пресичат границите на Германия, Франция и страните от Бенелюкс. В люксембургския град Шенген дипломатите слязоха на сушата и подписаха документа.
Шенген 1 и 2
Въпреки че първото съглашение, импровизирано наричано Шенген-1, беше единствено двустранно, то донесе изгоди и на други страни-членки на Европейски Съюз. През 1990 година петте страни се договориха по какъв начин да бъде осъществено съглашението на процедура. Шенген-2 контролира и компетенциите на националните полиции в страните от Шенгенското пространство и поставя основата за основаването на обща осведомителна система за сигурност. В него бе планувано и това, което стана факт на 26 март 1996 година – рухването на граничните бариери по вътрешните граници на Шенгенското пространство. Италия, Испания, Португалия и Гърция в това време бяха станали членове на Шенгенското пространство. Малко по-късно към него се причислиха още Австрия, Дания, Швеция и Финландия, както и две страни, които не са членки на Европейски Съюз – Исландия и Норвегия.
Договорът от Амстердам
Дотогава Шенгенското съглашение бе контракт сред обособени европейски страни и не бе обвързвано с Европейски Съюз. Това се промени през 1997 години с Договора от Амстердам. Споразумението бе интегрирано в европейското право и стана годно и за новите страни-членки. Неучастващите до тогава Ирландия и Англия настояха за изключения. Те вземат участие в Шенгенската осведомителна система, само че не са премахнали граничния надзор. През 2007 година към Шенген се причислиха и новите страни-членки Естония, Латвия, Литва, Малта, Полша, Словакия, Словения, Чехия и Унгария. Четири години по-късно към Шенгенското съглашение се причисли и Швейцария, която не членува в Европейски Съюз.
По този метод породи една незащитена външна граница на Шенгенското пространство, тъй като Лихтенщайн е неотлъчно обвързван с швейцарското икономическо пространство – сред двете страни на процедура не се реализира граничен надзор. Княжеството бе признато в Шенген чак през 2011 година, тъй като Германия и Швеция имаха подозрения, че това ще подтиква някои данъчни измами. Така Шенгенското пространство се разшири до сегашната си величина. В него живеят над 400 милиона души, сухопътните му граници са дълги над 7.700 километра, а морските му граници са съвсем 42.700 километра. По-късно включилите се към Европейски Съюз България, Хърватия, Румъния и Кипър ще бъдат признати в Шенгенското пространство, когато изпълнят всички рекомендации.
Шенгенското съглашение претърпя към този момент и първата си промяна – през 2013 година. След политическите промени в Северна Африка през 2011 година бежанският поток се ускори и множеството северноевропейски страни като Германия настояха за краткотрайно въвеждане на гранични контроли по вътрешните граници. Така беше въведен спешен механизъм, с който обособените страни едностранно могат да вкарват граничен надзор, само че за не повече от две години.
Какво е настоящето състояние?
Особено след бежанската рецесия от 2015 година някои страни се възползваха от това ново предписание. Например Германия, Австрия, Дания, Франция и България. Унгария и Словения издигнаха огради по техните шенгенски външни граници, а Австрия затвори една права от вътрешната си граница със Словения. Въпреки че броят на идващите в Европа бежанци понижа фрапантно, някои политици, измежду които и немският вътрешен министър Хорст Зеехофер, упорстват за граничен надзор и по вътрешните граници на общността – най-малко до тогава, до момента в който Европейски Съюз не успее да отбрани външните си граници. „ В момента аз не виждам белези, че това ще му се удаде в обозримо време “, твърди Зеехофер.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ