Това е история за млад архитект и неговия проект, чиято

Това е история за млад проектант и неговия план, чиято реализация лишава трите десетилетия, промяна на няколко държавни управления и два градежа. Той е Лазар Парашкеванов, а постройката – домът на Националната опера и балет в София.


Началото на 20-те години на предишния век е интервал, в който доста български архитекти и строители се завръщат в родината след обучение в чужбина и одобряват драговолно концепцията да трансфорат следвоенна София в същински европейски културен град. Един от тях е младият, 30-годишен тогава, проектант Лазар Парашкеванов, който, с тапия по инженерство и архитектура от Прага, през 1920-а се открива в столицата. По това време България е ръководена от партията на Български земеделски народен съюз, а отпред на държавното управление е близкият му другар Александър Стамболийски . Година по-късно Стамболийски предлага на арх. Парашкеванов да сътвори план за нова постройка, която да обитава в себе си централата на земеделците, само че също по този начин да има обособени зали и сгради, в които да се провеждат културни мероприятия, непрекъсната селскостопанска галерия, исторически музей и други. Мястото, покрай храм-паметника „ Св. Александър Невски “, е било извънредно мъчно за градеж, с голяма денивелация. Военният прелом в България и убийството на Александър Стамболийски през лятото на 1923 година оставят концепцията до равнище на подготвен авангарден за времето план и предназначен бюджет.


20 години по-късно Парашкеванов възобновява работата по концепцията и напролет на 1947 година градежът стартира. 18 месеца след началото, когато към този момент са издигнати първите два етажа на постройката, управляващите в България вземат решение, че в действителност единствено една дребна част ще остане на земеделците, а останалата ще бъде Национална опера. Изумен от съществената смяна, архитектът подрежда всичко досега да бъде разрушено и в придвижване прави нов план на постройката, освен това още веднъж впечатляващ и новаторски:

„ Проектът претърпява много промени, – споделя урбанистът Здравко Петров . – През 20-те години на м.в. той отразява модерната архитектура за това време, има доста детайли от ар деко и на зараждащия се модернизъм. А това, което ние познаваме през днешния ден – резултат на втория план – е една постройка с много по-класическо лъчение. Особено колонадата пред централния й вход ни води в 40-те и завръщането към класицизма, нещо доста особено да вземем за пример и за постройката на Съдебната палата в София. След Втората международна война у нас се следи уклон към сталинистката архитектура, което виждаме съвместено в постройката на операта. “




Лили Големинова , внучка на огромния български композитор и диригент акад. Марин Големинов, си спомня и до през днешния ден разказите за изключителния ерудит Лазар Парашкеванов, който бил чест посетител в дома на дядо й. Като образец за отдадеността, с която архитектът подхожда към градежа, Лили напомня думите му, че когато строиш опера, най-важното е да познаваш акустиката, тъй като колкото и красива да направиш постройката, в случай че залата вътре не става за представления, не си си приключил работата.

„ И той самият признава, че е трябвало да изчете купища дебели томове за акустиката на оперната зала на чешки, немски и съветски език, да приготви и образова екип от майстори, до които е стоял неразделно по време на градежа. Още повече, че бюджетът в самото начало е бил извънредно огромен, само че последователно стартират да се вършат икономии и в един миг му споделят, че няма да се поръчват материали от чужбина и би трябвало да се оправи с това, което има в България. Парашкеванов стартира да се среща с родните материали – отива в берковските и в елховските кариери, където е най-хубавият бял мрамор, изследва владайския гранит и фамозния облицовъчен бял камък на врачанските села и прочие. И по този начин сътворява нещо необикновено. Международният екип, който идва да ревизира акустиката на издигнатата през 1953 година опера, я подрежда измежду залите с най-хубава звучност в цяла Европа. “



Това удостоверява и пианистът от Националната опера Валентин Стамов:

„ Това е една от най-уникалните здания в света. Вътрешната огромна зала е във формата на музикален инструмент, като охлюв, като е употребена горната нивелация на улица „ Врабча “ и долната на бул. Дондуков. Стените и подовете са двойни, на тавана има отвор като на духов инструмент. На балконите и на ложите има така наречен гърнета – кухини, в които да се отразява звукът и акустиката да има резонанс. Дървената ламперия също е направена от материал, който служи за изработката на дървените обкови на музикални принадлежности и е употребен специфичен лак, с който се лакират принадлежности. Така, че акустиката в нашата Софийска опера още в първите години след построяването й е считана за една от най-хубавата в света “, прибавя Стамов.



А измежду останалите планове на Лазар Парашкеванов се отличава и първата жилищна седем етажна кооперация в столицата – Палата „ Св. София “ на ъгъла на улиците „ Московска “ и „ Раковски “, издигната през 1929г. В нея за първи път архитектът слага асансьор, нещо нечувано в страната до тогава. Негов е и планът за стадион „ Георги Аспарухов “ – Герена и на постройката на Столична община на ул. Московска. С него е обвързвана и електрификацията на столицата ни.

Съставил: Весела Кръстева / по изявленията на БНР-Радио София/
Снимки: operasofia.bg, БГНЕС, архив