Космическо единение със света и Вселената
Точно век се навършва на 15 май 2019 година от рождението на един от най-самобитните ни поети. Ранен и ранЕн. Самотен, само че не самичък. Различен. Странен. И безумно надарен. Той не се отхвърли от убежденията си. Не пренаписа биографията си. Не се оплака и не хленчеше, че е с ниска пенсия... Напротив, даже когато нощното му шкафче беше отрупано с медикаменти и предписания за други, той сподели: " Добре съм ". Най-много му липсваше Тамара. С нея говорел с часове. Пращал й е писма, когато тя към този момент е умряла. И се шушукало: лудият, шизофреникът, смахнатият... Дори и в своя дневник особнякът Борис Делчев го назовава: " моя вманиачен ". А той просто е бил един чист човек. Да, по детски чист. Наивен. Та не е ли по детски заложен въпросът и не е ли надълбоко метафизичен отговорът:
Какво е това, какво е това -
едно малко клонче трева.
Но то е по-силно от мене, индивида,
който притихна под сянката лека.
Мечтаел е за Нобелова премия за литература. Никой от нашите литературни спецове обаче не го е предложил... Още като напълно млад опонира на един от най-строгите и сурови наши критици - Йордан Бадев. Изпраща му манифестно писмо, в което пази " грапавия темп " и " грапавия език ", които са по този начин присъщи за Никола Вапцаров и въобще за поетите, дебютирали първоначално и средата на 40-те години на предишния век. А те са цяло съзвездие - Александър Вутимски, Валери Петров, Радой Ралин, Веселин Ханчев. Връстници и другари са между тях. Всички изредени са и фронтоваци по времето на Втората международна война като се изключи Сашо Вутов, отвеян от туберкулозата в шеметната си младост - когато геният му стартира да избуява и пленява. Непрежалимата Тамара ги среща. За тях двамата оставя може би кристално чистите си любовни изповеди. Късно и по този начин сърдечно послание към благия приятел:
С очи сини и с нос римски
пред мен стои в този момент Вутимски.
И споделя ми той нежно: - Герка,
ти моя рибко златоперка.
Към края на живота си в едно от последните си изявленията Ал. Геров сподели, че точно Вутимски е бил най-талантливият от тяхната генерация.Той не е криел психическото си заболяване. Не се е срамувал от него. Имал е силата и достолепието да съобщи самичък за страданието си. Спазвал е непоколебим режим на живеене - без да прекалява с алкохол, стараел се е да си ляга в точния момент... Само цигарите не е могъл да управлява. Угасна в старешки дом. Някак позабравен. Някак незачитан. Решението за нарастване на пенсията му пристигна след физическата му кончина - някой чиновник-демократ отново беше " проспал " загубата за народа и културата ни... Но той остави едно впечатляващо творчество. Смайващо с късите си форми:
Ти имаш устни като капка
и бяла гълъбова шия.
Аз приближавам, смъквам шапка
и започвам капката да пия.
Това четиристишие е може би най-късото любовно стихотворение, евентуално освен в нашата литература. Казва се " Учтивост ". Още по-шокиращо е изплаканото в:
Болка.
Болко-о-о!
Болчице...
И обяснението: " Има болежка, по този начин е в първия стих. Болко-о-о, пораства, обръщам се към нея. Умолявам я " болчице ", толкоз голяма е ". Така самичък си изяснява личното създание, когато гостува през 80-те години при Кеворк Кеворкян. Литературоведите ни го дефинират като мистик и мъдрец. Първият, който по-обстойно писа за него монографично проучване, беше проф. Божидар Кунчев. Реши да го зарадва за седемдесетата му годишнина. Тогава и " Български публицист " го уважава с три прилични тома " Избрано ". Десетина години откакто си отиде, " Захарий Стоянов " събра едно томче с представителни негови произведения: " Хора и звезди ". Тиражът съвсем незабавно се изчерпи. Търсен стихотворец! Невероятен стихотворец! Гениален в простотата на стихотворната форма и по този начин бездънен и откровен като послания. Съзерцателност, съсредоточеност, от една страна, се следи в неговата поезия. А от друга - галактическо единство със света и Вселената. Наслада на всеки един момент живот. Прегръдка и ласка на всяка среща с частицата благополучие. Абсолютно съвпадане на креативно светоусещане и личностно израстване, ще показа за него проф. Симеон Янев.
Да оставяш вратата си отключена непрекъснато, да не се страхуваш от нищо и от никого - в едни от най-опасните години на българския преход, мутренските времена, си е цялостен героизъм. Някои иронично и скептично са определяли държанието му като чиста полуда. Но то си е храброст. Та той не е направил никакво закононарушение. Напротив, когато честният антифашист схваща, че комунистическият блян е към този момент килнат, че някои от другарите са основали лагери, в които пращат за " превъзпитание " инакомислещите, мъчително сензитивната натура на създателя реагира. Той остро се възпротивява. И... се разболява от шизофрения.
Беше грозно подиграван и окарикатурен за едно стихотворение, отдадено на Т. Живков. Само че достойният човек не се отхвърли от тези свои строфи просто тъй като по този начин го е чувствал поетът Геров.
Сложното усещане на света като единение в многообразието си по този начин се приближава до актуалните препоръки на всички психолози за щастливо живеене, че просто ме кара да се чудя - чели ли са Геров? От него ли са " откраднали " тези разбирания? Едва ли! Така едва прочут е през днешния ден!
Мястото на Ал. Геров в развиването и еволюцията на българската литература е значимо и етапно. Още с първата си стихосбирка " Ние, хората " 23-годишният тогава стихотворец впечатлява с хуманистичното си възприятие, със заразителния си оптимизъм, с копнежа си по сливането с природата. Той се радва и се " зарежда " от полета и грацията на пеперудата, той се опива от аромата на чернозема и морето, ляга в пръстта, вдишва аромата на свежата боцкаща го трева. Витална лирика!
Най-сладко се спи край морето,
когато сме здрави и млади
и ария ни свири щурчето
от свойте зелени ливади.
През 1967 година изненадва с друга лирическа колекция - " Свободен стих ". Тогава се подрежда до ония обновители на нашата лирика, каквито са Константин Павлов, Любомир Левчев, Стефан Цанев. Нека напомня, че това е и времето, в което Дора Габе разкрива, че за огромния гений няма възраст. Геров шеметно декларира, че гибелта може да е " Най-хубавото ". Гениалността му ражда стихове като " Еделвайс ", " Очи в очи ", " Щом като би трябвало ", " Дъх ". Посвещава стихове на своите обичани другари - Радой Ралин, Александър Вутимски, Иван Пейчев, Атанас Далчев. Стихосбирката, носеща това красиво заглавие от 1965 година, пък се трансформира в най-интересния литературно-поетичен разговор в нашата литература от тази ера. Геров показва своя креативен план - цитира, диалогизира, спори, полемизира с Яворов, Дебелянов, Гео Милев, Никола Вапцаров, Дора Габе, Добри Жотев. Ала и с Янис Рицос, Робърт Бърнс, Уитмън. Във времето, когато Атанас Далчев е в недружелюбност, единствено двама са смелите, които напомнят за Мълчаливеца. Единият е постоянно революционно настроеният Радой Ралин, а другият е вглъбеният влъхва Александър Геров, който напълно естествено споделя: " Блазе ти, с никое събитие/ не си се умърсил ".
Дамян Дамянов пък видя този може би най-странен наш лиричен занаятчия " по-лек даже и от дима ". Лекотата, с която приказва Геров, е завладяваща. Лекотата, с която споделя философските си прозрения за чудесата - били те самия живот, или омайната гибел, чудото на влюбването и обичането, чудото, което е в необяснимото - човешкият мозък не може да проникне на всички места, има неща, които са към момента неразбираеми. Същият Дамян Дамянов, с който са играели постоянно шах, съумя да го изпрати с едни от най-красивите си стихове - писани за другар, за достойния човек, за гениалния стихотворец малко преди Коледа - 23.12.1997:
Отнесен, неразбираем, уединен,
и той отпътува по реда си...
В дома за старци от леглото
елементарни се тихичко с живота,
помахвайки му с тънки пръсти.
Ах, едвам са безсмъртни
поетите посредством свойте думи,
накрай и те поемат пътя
към оня свят трагично неясен,
трагично безконечен и беззвучен.
...А стаята ми още пази
пушек от цигарата му безконечна
искри от погледа му празен,
незабележим път с бастун белязан
и изтъняващ във пътечка.
Пътечка тъничка и страшна,
само че може би и милостива.
Върви в този момент по нея Сашо,
избавен от всички грижи наши
и при Тамара си отива.
Дамян П. Дамянов, който от две десетилетия също към този момент е светлина, умееше да написа разтърсващи сбогувания - за Веселин Ханчев, Васил Попов, Далчев... Редки и красиви жестове, като че ли завещани му от остарелия и добър другар, димен с цигарата си и проникващ с мисълта си в Космоса.
Вярвам, че занапред ще се изследва по-задълбочено архивът на Александър Геров. Убеден съм, че ще се преиздават от ден на ден неговите стихове. Та те са по този начин нужни през днешния ден, точно през днешния ден! Тази поезия ще продължава да вълнува, ще оказва помощ на доста по-млади хора да заживеят здравословно. Да се радват на всеки един момент, да го пълнят с хубост, порив, любов и изпитание. Защото за Ал. Геров това е животът, по този начин се реализира естетика със себе си, с другите, със света. Този неповторим наш стихотворец ще вълнува и ще бъде преоткриван постоянно, тъй като умее да преобразява света, самичък основава свят и светоусещане, които са цялостни с оптимизъм и с жадност за живот:
Една усмивка ми се мерна
измежду тълпата.
Една-единствена усмивка!
И светът стана по-хубав...
Какво е това, какво е това -
едно малко клонче трева.
Но то е по-силно от мене, индивида,
който притихна под сянката лека.
Мечтаел е за Нобелова премия за литература. Никой от нашите литературни спецове обаче не го е предложил... Още като напълно млад опонира на един от най-строгите и сурови наши критици - Йордан Бадев. Изпраща му манифестно писмо, в което пази " грапавия темп " и " грапавия език ", които са по този начин присъщи за Никола Вапцаров и въобще за поетите, дебютирали първоначално и средата на 40-те години на предишния век. А те са цяло съзвездие - Александър Вутимски, Валери Петров, Радой Ралин, Веселин Ханчев. Връстници и другари са между тях. Всички изредени са и фронтоваци по времето на Втората международна война като се изключи Сашо Вутов, отвеян от туберкулозата в шеметната си младост - когато геният му стартира да избуява и пленява. Непрежалимата Тамара ги среща. За тях двамата оставя може би кристално чистите си любовни изповеди. Късно и по този начин сърдечно послание към благия приятел:
С очи сини и с нос римски
пред мен стои в този момент Вутимски.
И споделя ми той нежно: - Герка,
ти моя рибко златоперка.
Към края на живота си в едно от последните си изявленията Ал. Геров сподели, че точно Вутимски е бил най-талантливият от тяхната генерация.Той не е криел психическото си заболяване. Не се е срамувал от него. Имал е силата и достолепието да съобщи самичък за страданието си. Спазвал е непоколебим режим на живеене - без да прекалява с алкохол, стараел се е да си ляга в точния момент... Само цигарите не е могъл да управлява. Угасна в старешки дом. Някак позабравен. Някак незачитан. Решението за нарастване на пенсията му пристигна след физическата му кончина - някой чиновник-демократ отново беше " проспал " загубата за народа и културата ни... Но той остави едно впечатляващо творчество. Смайващо с късите си форми:
Ти имаш устни като капка
и бяла гълъбова шия.
Аз приближавам, смъквам шапка
и започвам капката да пия.
Това четиристишие е може би най-късото любовно стихотворение, евентуално освен в нашата литература. Казва се " Учтивост ". Още по-шокиращо е изплаканото в:
Болка.
Болко-о-о!
Болчице...
И обяснението: " Има болежка, по този начин е в първия стих. Болко-о-о, пораства, обръщам се към нея. Умолявам я " болчице ", толкоз голяма е ". Така самичък си изяснява личното създание, когато гостува през 80-те години при Кеворк Кеворкян. Литературоведите ни го дефинират като мистик и мъдрец. Първият, който по-обстойно писа за него монографично проучване, беше проф. Божидар Кунчев. Реши да го зарадва за седемдесетата му годишнина. Тогава и " Български публицист " го уважава с три прилични тома " Избрано ". Десетина години откакто си отиде, " Захарий Стоянов " събра едно томче с представителни негови произведения: " Хора и звезди ". Тиражът съвсем незабавно се изчерпи. Търсен стихотворец! Невероятен стихотворец! Гениален в простотата на стихотворната форма и по този начин бездънен и откровен като послания. Съзерцателност, съсредоточеност, от една страна, се следи в неговата поезия. А от друга - галактическо единство със света и Вселената. Наслада на всеки един момент живот. Прегръдка и ласка на всяка среща с частицата благополучие. Абсолютно съвпадане на креативно светоусещане и личностно израстване, ще показа за него проф. Симеон Янев.
Да оставяш вратата си отключена непрекъснато, да не се страхуваш от нищо и от никого - в едни от най-опасните години на българския преход, мутренските времена, си е цялостен героизъм. Някои иронично и скептично са определяли държанието му като чиста полуда. Но то си е храброст. Та той не е направил никакво закононарушение. Напротив, когато честният антифашист схваща, че комунистическият блян е към този момент килнат, че някои от другарите са основали лагери, в които пращат за " превъзпитание " инакомислещите, мъчително сензитивната натура на създателя реагира. Той остро се възпротивява. И... се разболява от шизофрения.
Беше грозно подиграван и окарикатурен за едно стихотворение, отдадено на Т. Живков. Само че достойният човек не се отхвърли от тези свои строфи просто тъй като по този начин го е чувствал поетът Геров.
Сложното усещане на света като единение в многообразието си по този начин се приближава до актуалните препоръки на всички психолози за щастливо живеене, че просто ме кара да се чудя - чели ли са Геров? От него ли са " откраднали " тези разбирания? Едва ли! Така едва прочут е през днешния ден!
Мястото на Ал. Геров в развиването и еволюцията на българската литература е значимо и етапно. Още с първата си стихосбирка " Ние, хората " 23-годишният тогава стихотворец впечатлява с хуманистичното си възприятие, със заразителния си оптимизъм, с копнежа си по сливането с природата. Той се радва и се " зарежда " от полета и грацията на пеперудата, той се опива от аромата на чернозема и морето, ляга в пръстта, вдишва аромата на свежата боцкаща го трева. Витална лирика!
Най-сладко се спи край морето,
когато сме здрави и млади
и ария ни свири щурчето
от свойте зелени ливади.
През 1967 година изненадва с друга лирическа колекция - " Свободен стих ". Тогава се подрежда до ония обновители на нашата лирика, каквито са Константин Павлов, Любомир Левчев, Стефан Цанев. Нека напомня, че това е и времето, в което Дора Габе разкрива, че за огромния гений няма възраст. Геров шеметно декларира, че гибелта може да е " Най-хубавото ". Гениалността му ражда стихове като " Еделвайс ", " Очи в очи ", " Щом като би трябвало ", " Дъх ". Посвещава стихове на своите обичани другари - Радой Ралин, Александър Вутимски, Иван Пейчев, Атанас Далчев. Стихосбирката, носеща това красиво заглавие от 1965 година, пък се трансформира в най-интересния литературно-поетичен разговор в нашата литература от тази ера. Геров показва своя креативен план - цитира, диалогизира, спори, полемизира с Яворов, Дебелянов, Гео Милев, Никола Вапцаров, Дора Габе, Добри Жотев. Ала и с Янис Рицос, Робърт Бърнс, Уитмън. Във времето, когато Атанас Далчев е в недружелюбност, единствено двама са смелите, които напомнят за Мълчаливеца. Единият е постоянно революционно настроеният Радой Ралин, а другият е вглъбеният влъхва Александър Геров, който напълно естествено споделя: " Блазе ти, с никое събитие/ не си се умърсил ".
Дамян Дамянов пък видя този може би най-странен наш лиричен занаятчия " по-лек даже и от дима ". Лекотата, с която приказва Геров, е завладяваща. Лекотата, с която споделя философските си прозрения за чудесата - били те самия живот, или омайната гибел, чудото на влюбването и обичането, чудото, което е в необяснимото - човешкият мозък не може да проникне на всички места, има неща, които са към момента неразбираеми. Същият Дамян Дамянов, с който са играели постоянно шах, съумя да го изпрати с едни от най-красивите си стихове - писани за другар, за достойния човек, за гениалния стихотворец малко преди Коледа - 23.12.1997:
Отнесен, неразбираем, уединен,
и той отпътува по реда си...
В дома за старци от леглото
елементарни се тихичко с живота,
помахвайки му с тънки пръсти.
Ах, едвам са безсмъртни
поетите посредством свойте думи,
накрай и те поемат пътя
към оня свят трагично неясен,
трагично безконечен и беззвучен.
...А стаята ми още пази
пушек от цигарата му безконечна
искри от погледа му празен,
незабележим път с бастун белязан
и изтъняващ във пътечка.
Пътечка тъничка и страшна,
само че може би и милостива.
Върви в този момент по нея Сашо,
избавен от всички грижи наши
и при Тамара си отива.
Дамян П. Дамянов, който от две десетилетия също към този момент е светлина, умееше да написа разтърсващи сбогувания - за Веселин Ханчев, Васил Попов, Далчев... Редки и красиви жестове, като че ли завещани му от остарелия и добър другар, димен с цигарата си и проникващ с мисълта си в Космоса.
Вярвам, че занапред ще се изследва по-задълбочено архивът на Александър Геров. Убеден съм, че ще се преиздават от ден на ден неговите стихове. Та те са по този начин нужни през днешния ден, точно през днешния ден! Тази поезия ще продължава да вълнува, ще оказва помощ на доста по-млади хора да заживеят здравословно. Да се радват на всеки един момент, да го пълнят с хубост, порив, любов и изпитание. Защото за Ал. Геров това е животът, по този начин се реализира естетика със себе си, с другите, със света. Този неповторим наш стихотворец ще вълнува и ще бъде преоткриван постоянно, тъй като умее да преобразява света, самичък основава свят и светоусещане, които са цялостни с оптимизъм и с жадност за живот:
Една усмивка ми се мерна
измежду тълпата.
Една-единствена усмивка!
И светът стана по-хубав...
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ