Жан-Пол Белмондо: „Хиляда живота струват повече от един“
Точно преди година от този свят си отиде най-чаровното неприятно момче на френското кино - Жан-Пол Белмондо.Той влиза в огромното кино през 1960 с „ À Bout de Souffle " („ До финален мирис " ) на различен дебютант, също станал популярен след това - режисьора Жан-Люк Годар.
За необятната аудитория Белмондо ще остане безконечен с функциите си от 70-те и 80-те години на предишния век в „ Борсалино ", „ Пътят на едно капризно дете ", „ Професионалистът ", „ Лудият Пиеро ", „ Великолепният ", „ Полицай или непрокопсаник ", „ Самотникът ", „ Ас на асовете " и доста други. Нека си напомним за великия артист с фрагмент от автобиографичната му книга „ Хиляда живота костват повече от един ", в превод на Красимир Петров, от издателство „ Колибри ".
Не пишете думата „ край “ Невъзможно. Немислимо. Предварително знам, че ще се проваля. Ще се изложа. Няма да мога. Прекалено е мъчно. Да устоя три часа и половина, без да не помни нито дума. Прави бяха тези, които ме поучаваха да се откажа. Тази роля не ми е по силите, прекомерно огромен залък е за моята уста, ще се задавя и ще стана комичен. Твърде късно е за мен; не съм играл на сцена от 26 години, откогато позорно се отхвърлих от присъединяване в „ Замък в Швеция “ на Саган поради кино лентата на Питър Брук „ Модерато кантабиле ".
За мен това беше, все едно да се опитам да направя каскада без каквато и да било предварителна подготовка. Дори не рисково, а напряко самоубийствено начинание.
Най-добре беше да се отдръпва, да избягам, преди да дойдат моите сътрудници и да се опитат да ме спрат. В 18 ч. театърът беше към момента спокоен и необитаем като се изключи неколцина техници, които се суетяха към декорите. Грабнах си палтото, напуснах ложата и излязох от спектакъл „ Марини “. Скочих във ферарито и се измъкнах от Париж, с цел да мога да карам на воля с вярата, че скоростта по правата лента на автомагистралата ще разсее обзелата ме паника. Явно суматохата се бе оказала по-силна от мен.
Това се случи на 24 февруари 1987 година. След час и половина аз трябваше да изляза на сцената: след дълго, доста дълго неявяване въпросната вечер щеше да ознаменува моето завръщане в театъра. За тази цел изборът падна върху ролята на Кийн от едноименната пиеса на Александър Дюма, написана през 1836 година, само че модифицирана от Жан-Пол Сартр. В същата тази роля през 1953 година в спектакъл „ Сара Бернар “ блесна скъпият на сърцето ми Пиер Брасьор.
Образът на основния воин е въодушевен от ориста на артист, цялостен живот играл в пиеси на Шекспир, подготвен да почине на сцената като Отело, който довежда до прекаленост всички екстравагантности, присъщи на актьорската специалност. Без всевъзможен преход той сменя маска след маска, минава от пиеса в пиеса – какво благополучие би било осъществяването на тази роля, какви необятни благоприятни условия за изява разкриваше тя. Само че за това се изискваше добра физическа форма и тренирана памет.
Ала макар всекидневите повторения и едномесечното уединение в Мароко дружно с мама, с цел да науча текста, към момента бях изпълнен със подозрения. Рискът да отчайвам публиката беше прекомерно голям; въобще не бях сигурен дали няма да не помни някоя имитация, да сбъркам или просто да не устоя физически.
Цял Париж щеше да бъде мой съдник и по тази причина нямах право да позволи каквато и да било уязвимост. Не, нямаше да мога, нямаше да се оправя. Вече виждах по какъв начин критиците тръбят: „ Неуспешното завръщане на Белмондо към театъра “, „ Белмондо – неуспех на сцената “, „ Белмондо, заслужен за жалост “. Обливаше ме студена пот, подгизналата риза мокреше кожената седалка на колата. Театърът е прекомерно друг от киното. Той е различен свят, доста по-суров и придирчив.
В съпоставяне с него киното е прелестно упражнение, което не изисква доста старания. В него я няма продължителната игра и потребността да запаметиш целия текст.Явяваш се, подготвяш се, снимат те с няколко къси реплики, след което си почиваш сред два епизода и няма заплаха да те оплюят и освиркат, стига да не проявиш несъобразителност и да отидеш в Кан!
Впрочем и там въпреки всичко ми бе отдадено дължимото. На фестивала през 2011 година получих „ Златна палма “ за изцяло творчество и този път минаването ми по аления килим беше неизмеримо прекарване: изпълненото с респект безмълвие на фотографите, насочили обективите към мен. Трябва да призная, че по никакъв начин не е неприятно да бъдеш артист.
За необятната аудитория Белмондо ще остане безконечен с функциите си от 70-те и 80-те години на предишния век в „ Борсалино ", „ Пътят на едно капризно дете ", „ Професионалистът ", „ Лудият Пиеро ", „ Великолепният ", „ Полицай или непрокопсаник ", „ Самотникът ", „ Ас на асовете " и доста други. Нека си напомним за великия артист с фрагмент от автобиографичната му книга „ Хиляда живота костват повече от един ", в превод на Красимир Петров, от издателство „ Колибри ".
Не пишете думата „ край “ Невъзможно. Немислимо. Предварително знам, че ще се проваля. Ще се изложа. Няма да мога. Прекалено е мъчно. Да устоя три часа и половина, без да не помни нито дума. Прави бяха тези, които ме поучаваха да се откажа. Тази роля не ми е по силите, прекомерно огромен залък е за моята уста, ще се задавя и ще стана комичен. Твърде късно е за мен; не съм играл на сцена от 26 години, откогато позорно се отхвърлих от присъединяване в „ Замък в Швеция “ на Саган поради кино лентата на Питър Брук „ Модерато кантабиле ".
За мен това беше, все едно да се опитам да направя каскада без каквато и да било предварителна подготовка. Дори не рисково, а напряко самоубийствено начинание.
Най-добре беше да се отдръпва, да избягам, преди да дойдат моите сътрудници и да се опитат да ме спрат. В 18 ч. театърът беше към момента спокоен и необитаем като се изключи неколцина техници, които се суетяха към декорите. Грабнах си палтото, напуснах ложата и излязох от спектакъл „ Марини “. Скочих във ферарито и се измъкнах от Париж, с цел да мога да карам на воля с вярата, че скоростта по правата лента на автомагистралата ще разсее обзелата ме паника. Явно суматохата се бе оказала по-силна от мен.
Това се случи на 24 февруари 1987 година. След час и половина аз трябваше да изляза на сцената: след дълго, доста дълго неявяване въпросната вечер щеше да ознаменува моето завръщане в театъра. За тази цел изборът падна върху ролята на Кийн от едноименната пиеса на Александър Дюма, написана през 1836 година, само че модифицирана от Жан-Пол Сартр. В същата тази роля през 1953 година в спектакъл „ Сара Бернар “ блесна скъпият на сърцето ми Пиер Брасьор.
Образът на основния воин е въодушевен от ориста на артист, цялостен живот играл в пиеси на Шекспир, подготвен да почине на сцената като Отело, който довежда до прекаленост всички екстравагантности, присъщи на актьорската специалност. Без всевъзможен преход той сменя маска след маска, минава от пиеса в пиеса – какво благополучие би било осъществяването на тази роля, какви необятни благоприятни условия за изява разкриваше тя. Само че за това се изискваше добра физическа форма и тренирана памет.
Ала макар всекидневите повторения и едномесечното уединение в Мароко дружно с мама, с цел да науча текста, към момента бях изпълнен със подозрения. Рискът да отчайвам публиката беше прекомерно голям; въобще не бях сигурен дали няма да не помни някоя имитация, да сбъркам или просто да не устоя физически.
Цял Париж щеше да бъде мой съдник и по тази причина нямах право да позволи каквато и да било уязвимост. Не, нямаше да мога, нямаше да се оправя. Вече виждах по какъв начин критиците тръбят: „ Неуспешното завръщане на Белмондо към театъра “, „ Белмондо – неуспех на сцената “, „ Белмондо, заслужен за жалост “. Обливаше ме студена пот, подгизналата риза мокреше кожената седалка на колата. Театърът е прекомерно друг от киното. Той е различен свят, доста по-суров и придирчив.
В съпоставяне с него киното е прелестно упражнение, което не изисква доста старания. В него я няма продължителната игра и потребността да запаметиш целия текст.Явяваш се, подготвяш се, снимат те с няколко къси реплики, след което си почиваш сред два епизода и няма заплаха да те оплюят и освиркат, стига да не проявиш несъобразителност и да отидеш в Кан!
Впрочем и там въпреки всичко ми бе отдадено дължимото. На фестивала през 2011 година получих „ Златна палма “ за изцяло творчество и този път минаването ми по аления килим беше неизмеримо прекарване: изпълненото с респект безмълвие на фотографите, насочили обективите към мен. Трябва да призная, че по никакъв начин не е неприятно да бъдеш артист.
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ