Тобаяс Улф, Нашата история започва“Превод Нина РуеваИздател Кръг“Художник на корицата

Тобаяс Улф, „ Нашата история стартира “Превод Нина РуеваИздател „ Кръг “Художник на корицата Албена Лимони

Тобаяс Улф
Тобаяс Улф (р. 1945) е актуалният занаятчия на късия американски роман, притежател на голям брой литературни награди, който се разгласява за първи път на български този ноември. Един от най-вълнуващите разказвачи оттатък океана е съвсем чужд у нас. Макар обособени негови разкази да са излизали в сп. „ Съвременник “, едвам в този момент родният четец има опцията да го опознае в цялост със сборника „ Нашата история стартира “.
Изданието на „ Кръг “ включва послепис от редакторката Антония Апостолова, в който тя обръща съществено внимание на качествата на Улф като публицист и на мястото му в международната литература през днешния ден.

„ Нашата история стартира “ е най-хубавият метод да се усети достоверния глас на Тобаяс Улф. Това е неговият четвърти и финален към този момент алманах, който включва 31 описа. Първият от тях е написан преди повече от четири десетилетия, а най-новият е от 2006 година, като създателят си е разрешил свободата да преработи по-старите си произведения.

Улф написа за елементарните хора – разведени родители, влюбени, учители, бойци, служащи, младежи и деца, с техните дребнави драми и мимолетни наслади, невидими съпротиви и глупави безразсъдства. Той преглежда общочовешките полезности, екзистенциалните падения и търсенето на повсеместен смисъл. Именно тази сплав от обезсърчение и очакване, от неизбежност и очакване, от самозаблуди и мечти е в положение да накара всеки да припознае нещо от личния си живот в книгите му.

Както написа редакторката Антония Апостолова в послеслова, Улф постоянно е приравняван към групата на „ мръсните реалисти “ като Реймънд Карвър, който се счита за техен татко. Самият той обаче показва прозата на Джек Лондон и Хемингуей като най-силно повлияла върху творчеството му.

„ Съвършени разкази – цели светове, събрани единствено в няколко страници – с тежест и компактност, с непредвидената хубост на Алис Мънро или Антон Чехов “, написа „ Хюстън Кроникъл “ за сборника.

Тобаяс Улф е притежател на премията за художествена литература „ Пен “ за романа си The Barracks Thief (1984). Президентът Барак Обама го награждава с Национален орден за изкуствата през септември 2015 година Автобиографичните му произведения „ Животът на момчето “ (1989) и „ В армията на фараона “ (1994) се одобряват за мостри в жанра. От тях научаваме за тежкото му детство. Той е заставен да се мести постоянно с майка си, откакто родителите му се разделят. Улф не поддържа връзка с татко си и с по-големия си брат, който също е публицист.

За да влезе в лицей, Улф фалшифицира целесъобразните си писма. След две години е изключен, тъй като е разкъсан по математика и тъй като е проявявал непочтено държание като да „ яде чипс, провесен през прозореца “. През 1990 година от колежа „ Хил “ въпреки всичко му дават тапия, само че при изискване, че шефът прочете част от измислените целесъобразни писма за разкриване на образователната година.

Всички тези значими събития от сложната му младост са разказани във кино лентата „ Животът на момчето “ (1993 г.), основан на едноименния автобиографичен разказ. В него Улф е изигран не от какъв да е, а от самия Леонардо Ди Каприо. Това е първата сериозна роля на едвам 17-годишния артист в огромното кино, където той си партнира за първи път с Робърт де Ниро.

„ Късметлия съм “, е казвал Улф доста пъти, само че със примирение.

Защото мнозина биха си помислили и даже изрекли, че сегашният му триумф е за сметка на тежкото му детство. Самият той в никакъв случай не е твърдял това, евентуално тъй като да го направи би означавало да се самосъжалява.

***
" Нашата история стартира ". Изд. " Кръг "

Из „ Авария в пустинята, 1968 година “

Кристъл спеше, когато пресякоха река Колорадо. Марк ѝ беше заречен да спре за фотоси, само че когато моментът пристигна, погледна към нея и продължи да кара. Лицето на Кристъл беше подпухнало от нахлуващата в колата жега. Косата ѝ, подстригана късо за лятото, лепнеше влажна по челото. Само няколко кичурчета се повдигаха напразно. Ръцете ѝ лежаха скръстени върху корема, от което изглеждаше още по-бременна, в сравнение с беше.

Гумите запяха по металната решетка на моста. Реката се простираше от двете му страни, синя като ясното небе. Марк видя сянката на моста върху нея дружно с тази на колата, преминаваща през трегерите, както и проблясването на водата под решетката. После гумите замлъкнаха. Калифорния, намерения си Марк и за известно време се почувства съвсем толкоз добре, колкото бе очаквал.

Скоро му мина. Не беше спазил думата си и щеше да го отнесе, щом Кристъл се събудеше. Малко остана да обърне колата и да се върне. Но не му се искаше да би трябвало да стопира, да подвига Ханс на раменете си и да гледа по какъв начин Кристъл отново насочва фотоапарата към него. Тя към този момент имаше стотици фотоси на Марк и на Марк с Ханс върху раменете, застанали пред каньони и водопади, пред величествени дървета и пред трите автомобила, които бяха сменили, откогато дойдоха в Щатите.

Марк не беше фотогеничен. По някаква причина той постоянно изглеждаше обезсърчен. Но тези фотоси създаваха неверна визия. Един остарял взводен сержант на Марк имаше обичан израз – „ свободен, бял и двайсет и една годишен “. Е, това беше точното изложение на Марк. Всичко беше пред него. Трябваше му единствено благоприятен случай.

Два ястреба се извиха в небето, хвърляйки големи сенки върху пясъчната линия. Една завихрена фуния от прахуляк мина през пътя и изчезна зад един билборд. На билборда стоеше фотография на Юджийн Маккарти. Косата на Маккарти се развяваше към главата му. Той се хилеше. Лозунгът под фотографията гласеше ГЛЪТКА СВЕЖ ВЪЗДУХ. Личеше си, че са в Калифорния, тъй като в Аризона билборд на Маккарти щеше да издържи към пет минути. И в този имаше няколко дупки от патрони, само че в Аризона някой щеше да го е изгорил или взривил. Хората там просто бяха необикновено изостанали.

В далечината планините изглеждаха голи и сини. Марк подмина табели, сочещи отбивки за град, наименуван Блайт. Замисли се дали да не спре за бензин, само че му оставаше още половин контейнер, а и не искаше да рискува да разсъни Кристъл или Ханс. Продължи да кара и навлезе в пустинята.

Щяха да дойдат в Лос Анджелис таман в точния момент за вечеря. Марк имаше другар от армията там, който им беше предложил да ги приюти за колкото дълго пожелаеха. Място колкото искаш, сподели приятелят му. Той се грижеше за къщата на родителите си, до момента в който те решаваха дали да се разведат или не.

Марк беше сигурен, че ще си откри нещо забавно в Лос Анджелис. Нещо в развлекателната промишленост. Беше взел участие в пиеси през всичките си години в гимназията и можеше да пее много удовлетворително. Но огромният му гений беше имитирането. Можеше да имитира всекиго. В Германия беше имитирал един южняк от компанията си толкоз тъкмо, че след няколко седмици момчето изиска да бъде трансферирано в различен отдел. Марк знаеше, че е прекалил. Престана да го прави и най-после момчето отдръпна молбата си за прекачване.

Най-добре имитираше татко си, Дъч. Понякога, просто за подбив, Марк звънеше на майка си и заговаряше с дълбокия муден глас на Дъч, заваляйки всяка дума като верига на танк. Тя постоянно се връзваше. Марк продължаваше, до момента в който му дотегнеше, след което споделяше нещо от рода на „ Между другото, Доти, фалирахме “. Тогава тя схващаше и се разсмиваше. За разлика от Дъч, майка му имаше възприятие за комизъм.

Един камион профуча около тях. Шумът от мотора разсъни Ханс, само че Марк се протегна обратно и потърка сатенения завършек на бебешкото одеяло в бузата му. Ханс пъхна палец в устата си. После се надупи и отново се унесе.

Шосето блещукаше. Изглеждаше по този начин, като че ли се носеше над пустинното дъно. Марк припяваше на музиката от радиото, което беше усилил, щом сигналът отслабна. Изведнъж то прогърмя. Той го понижи, само че прекомерно късно. Ханс отново се разсъни и неспокойно се разшава. Марк потърка бузата му с одеялото. Ханс избута ръката му и сподели „ не “. Това беше единствената дума, която знаеше. Марк надникна обратно към него. Беше спал върху някаква количка и колелцата й бяха оставили четири червени вдлъбнатинки от едната страна на лицето му. Марк го погали по бузата.

– Още малко – рече той, – още малко, Ханси. – Нямаше нищо съответно поради, само че искаше да прозвучи ведро.

Сега към този момент и Кристъл се разсъни. За миг тя не помръдна, нито сподели нещо. След това бързо раздруса глава наляво-надясно.

– Ама че горещина – означи. Повдигна медальона часовник към врата си и погледна към Марк. Той задържа очите си върху пътя.

– Жива си – съобщи. – Леле, все едно беше в кома.

– Снимките – спомни си тя. – Марк, фотосите!

– Нямаше къде да спра – оправда се той.

– Но ти даде обещание.

Марк погледна към нея, след това още веднъж към пътя.

– Съжалявам – сподели. – Ще има и други реки.

– Аз желаех тази – натърти Кристъл и се обърна встрани. Марк разбра, че е на ръба да се разплаче. Това го накара да се почувства изтощен.

– Добре. Искаш ли да се върна? – Той понижи скоростта, с цел да ѝ потвърди, че е подготвен да го направи. – Ако това искаш, единствено кажи.

Тя поклати глава.

Марк форсира.

Ханс стартира да рита облегалката на седалката му. Марк не сподели нищо. Това най-малко държеше Ханс ангажиран и спокоен.
Още по темата