В началото на всяка нова година често си поставяме за

В началото на всяка нова година постоянно си слагаме за цел да подобрим живота си, да усъвършенстваме себе си и връзките си с близките. Но по какъв начин може да стане това? Отговорът дава световноизвестният неврохирург доктор Джеймс Р. Доти с най-известната си книга. Едновременно мемоарна и научна, тя съставлява преди всичко практическо управление за всеки, който желае да преобрази живота си, с цел да бъде по-успешен. Българското издание с логото на „ Кръг “ към този момент е по книжарниците в превод на Майре Буюклиева и с корица от Теодор Мирчев (Kontur Creative).

Като дете създателят на „ Добре пристигнали в магазинчето за вълшебства “ живее в ограничения, татко му е пияч и хаймана, а майка му постоянно е в меланхолия – нищо не предвещава ярко бъдеще за момчето. Но през днешния ден Джеймс Р. Доти е ослепителен неврохирург и създател и началник на Центърa за проучване и обучение в региона на съчувствието и алтруизма (CCARE) към Станфордския университет – център, който е основан с благословията и спомоществователството на самия Далай Лама. Как е допустима такава забележителна промяна, разказва детайлно Доти в своята книга.

Когато е на 12 години, Джеймс е изгубил някъде подправения си палец за вълшебен трикове. Ненадейно, увлеченото по фокуси хлапе се озовава в магазинче за илюзионисти. Но измежду всички колоди за трикове с карти, лавици с вълшебен принадлежности и всевъзможни чудеса той открива нещо по-ценно – познанството с мистериозната Рут. Възрастната жена го учи на поредност от съответни техники за усмиряване на мозъка, превъзмогване на страданието и осъществяване на най-смелите фантазии. Именно от нея създателят схваща за изключителната връзка сред мозъка и сърцето и посвещава живота си на задачата да я разгадае.

Днес световнопризнатият доктор, милионер, откривател и човеколюбец декларира, че целият му триумф се корени в практическите способи на неговия наставник Рут, върху които той построява целия си нов живот. Но най-важния урок Джеймс би трябвало да открие самичък – по какъв начин да отвори сърцето си и да реализира немислимото, следвайки завета на остарялата си другарка: да предава скъпото си познание на близките.

„ Добре пристигнали в магазинчето за вълшебства “ съставлява няколко неща: въодушевяващ спомен на една забележителна личност; теоретичен взор към скритите връзки сред мозъка и сърцето ни; само че и скъп на практика справочник, посредством който всеки самичък да повярва в триумфа си и да го реализира – тъкмо както това 12-годишно момче е съумяло да преобърне ориста си.

Дебютната и най-популярна книга на Джеймс Р. Доти е преведена на повече от 40 езика и след излизането си във всяка страна неизбежно се подрежда измежду бестселърите. А за качествата на тази забележителна творба приказват и ласкавите мнения от редица писатели и откриватели на прочувствената просветеност, себеосъзнаването и личностното развиване, измежду които са Даниъл Колман, Ариана Хъфингтън, Адам Грант и Даниъл Дж. Сийгъл.

Джеймс Р. Доти (р. 1955) израства в Ланкастър, Калифорния, в оскъдно и безперспективно семейство. Благодарение на философията на Рут и личните си старания той изненадва всички с приема си в университет, където приключва медицина. Развива блестяща кариера като мозъчен неврохирург. От 1997 година насам преподава в Медицинския институт на Станфордския университет. Основател и шеф е на Центъра за проучване и обучение в региона на съчувствието и алтруизма (CCARE), който е основан с персоналната благословия и подаяние на Далай Лама.

* * *

Из „ Добре пристигнали в магазинчето за вълшебства “ от Джеймс Р. Доти:
Снимка " Кръг "

Тръгнах за магазинчето по-рано от нормално, тъй като се очакваше това да е един от най-горещите августовски дни в Ланкастър – близо четиресет градуса. Небето беше осеяно с накъсани облаци, по-скоро пепелявосиви, в сравнение с бели. Не беше слънчево, нито облачно, а накъдето и да погледнех, виждах или кафяво, или сиво. Усещах горещината, която се надигаше от земята отдолу под педалите на колелото ми, толкоз мощна, че имах възприятието, че ще опърли косъмчетата на краката ми. Трябваше да променям ръцете на кормилото, с цел да не ми пари и на двете по едно и също време от дръжките. Опитах се да покарам без ръце за известно време по Кей авеню, само че таман подхванах положително движение, когато чух някой да вика от равнищата до Епископалната черква.

Разпознах по-голямото хлапе, това, което раздаваше юмруци. Беше два класа над мен, а двамата с брат ми си бяхме патили от него и от правилния му асистент с тормоз, удари и плюнки. Бяха тайфа от двама и през образователната година се изживяваха съвсем като повелителите на Ланкастър сред три и пет следобяд. Очевидно работеха на удължено лятно работно време, тъй като нямаше даже 10 сутринта, а аз виждах по какъв начин единият удря и рита някакво хлапе, до момента в който другият се смее и подвиква. Не виждах кое е хлапето, тъй като се беше свило на кравай на земята с прибрано към гърдите лице. Ръцете му покриваха главата, до момента в който се опитваше да се отбрани. За секунда си помислих, че може да е брат ми, само че след това си спомних, че той си беше у дома, когато излязох.

Не съм сигурен какво ме накара да сляза от колелото и да стартира да крещя по момчетата. Бях привикнал да пазя брат си, табиет, който щях да продължа да подкрепям и като възрастен, само че не търсех спорове, а още по-малко с тези двамата. Отначало не ме чуха, а до момента в който вървях към тях, като че ли усещах всеки удар и ритник, който стоварваха върху момчето на земята, тъй че сърцето ми се разхлопа извънредно в гърдите. Поех си надълбоко мирис и отново извиках да престанат.

– Спрете!

Едрият се беше навел над момчето, а когато ме чу, се изправи. Изхили ми се злобно, а след това изрита момчето на земята за следващ път в стомаха. Аз потръпнах, имах възприятието, че мен са ритнали в стомаха.

– И кой ще ме накара?

Вниманието им се насочи към мен, а аз видях по какъв начин момчето на земята се обръща по тил и понечва да стане. Познат от учебно заведение. Не си спомнях по какъв начин се споделя, само че знаех, че фамилията му се беше преместило тук предходната година. Баща му работеше в авиобазата. Лицето на хлапето беше цялото в кръв, а очилата му се въргаляха в прахоляка. Сигурно беше на половина по-дребен от всеки от нас тримата. На височина бях колкото по-големите, само че те ме превъзхождаха с най-малко 10 кг. Наблюдавах по какъв начин се изправя и потегля към църквата, олюлявайки се. Не можех да го обвинявам, че си обира крушите.

– Ти ли ще го заместиш?

Двамата пристъпиха към мен, а аз почувствах по какъв начин устата ми пресъхва, а ушите ми стартират да бучат. Опитах се да вдишвам надълбоко, както ме беше учила Рут, само че като че ли не можех да поема задоволително въздух, с цел да извърши дробовете ми.

Това нямаше да свърши добре.

– И какво, за воин ли се мислиш? За някакъв прогнил воин?

Не отговорих. Опитах се да отпусна краката и ръцете си, както се бях научил в магазинчето за вълшебства. Повдигнах се един-два пъти на пети и прочистих мисълта си. Ако се наложеше да се сбия, щях да го направя. Нямаше да тичам.

– Ще ти сритам задника, а след това ще ти взема колелото.

Продължавах да мълча. Усетих по какъв начин приятелчето му застава зад мен, само че аз просто се взирах в оня, който обичаше да рита и да удря. От двамата той беше шефът. Доближи лицето си до моето и аз видях някаква бяла засъхнала слуз в крайчето на устата му. Ставаше все по-горещо, а лицето му беше потно и мръсно.

– Освен в случай че не пожелаеш да ми целунеш краката.

Започнах да мисля за Рут и Нийл в магазина за вълшебства. По това време несъмнено към този момент чакаха да вляза през вратата. Дали Рут щеше да си намерения, че съм ù вързал тенекиена кутия? Дали някой щеше да ме откри тук, облян в кръв? Дали другото момче щеше да извика помощ? Дали този тук беше станал от сън, беше закусил зърнена закуска с мляко и просто беше излязъл от къщи да набие този и оня, без даже да си избърше устата? Всички тези мисли се лутаха из съзнанието ми, само че аз единствено се взирах в засъхналата бяла слуз и си представях, че това е пламъкът на свещта.

– Целуни ми краката.

Вдигнах очи и се вторачих в неговите, след което проговорих за пръв път, откогато беше спрял да бие другото хлапе.

– Не.

Той посегна към мен и ме сграбчи за тениската.

– Целувай ми краката – заплаши ме той. Устата му се плъзна в усмивката на човек, който знае, че има повече мощ от другия. Лицето му се озова напълно пред моето, а аз усещах и помирисвах дъха му. Затворих очи единствено за секунда и в тази секунда нещо се промени.

Отворих очи и го погледнах от упор. Взирах се надълбоко в очите му, както вършим нормално, когато в действителност желаеме да разбираем нещо или някого.

– Можеш да ми направиш каквото си поискаш, само че няма да ти целувам краката.

Той се разсмя и хвърли взор настрана към приятеля си. Видях по какъв начин подвигна вежди, а след това още веднъж ме погледна. Аз се вторачих в него, без да мигам. Той сви ръката си в пестник и го подвигна зад ухото си. Аз не помръднах. Не откъсвах очи от неговите и в този миг въобще не ме беше грижа дали е по-едър от мен или дали по юмрука му е кръвта на друго хлапе. Нямаше да отстъпя. Нямаше да му дам силата, с която да ме накара да се опасявам. И нямаше да целувам нито неговите, нито нечии други крайници. Никога.

За секунда погледите ни се подписаха и аз го видях, а той разбра, че го виждам. Видях личната му болежка и страха му. Болка и боязън, които се опитваше да скрие, тормозейки другите.

Той откъсна взор от моя, погледна приятелчето си, след това отново мен.

– Загуба на време.

Пусна тениската ми и ме бутна леко, а аз се препънах обратно, само че не паднах.

Пак ме погледна, напълно за малко, и след това се обърна.

– Много е горещо. Да се махаме.

Усетих по какъв начин другото момче ме побутва в гърба, само че това беше по-скоро поза, в сравнение с нещо друго. Виждах, че не можеше да разбере какво се беше случило. Двамата потеглиха, а момчето стартира да приказва нещо на хулигана. Знаех, че го пита за какво не ме е набил. Хулиганът го бутна и му сподели:

– Млъквай.

Никой от двамата не се обърна обратно.

Аз си поех още няколко дълбоки глътки въздух и погледах по какъв начин се отдалечават, преди да потегли към колелото си. Не бях напълно сигурен какво се беше случило, нито даже за какво бях направил това, което направих, само че се усещах добре. Изведнъж осъзнах какъв брой е късно и че Рут ме чака. Надявах се да не си мисли, че съм ù вързал тенекиена кутия. Яхнах колелото и завъртях педалите колкото мощ имах, с цел да стигна до магазинчето за вълшебства.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.