Под свъсено и дъждовно небе се очаква тържествено да отвори

Под свъсено и дъждовно небе се чака тържествено да отвори порти най-прочутата катедрала в света – „ Нотр Дам “. 

Днес и на следващия ден в Париж ще се състои формалното разкриване на готическото здание след траялата над 5 години реституция в резултат на опустошителния пожар, потресъл целия свят през април 2019 година

Речта на президента на Франция Еманюел Макрон е планувана за късния следобяд в събота в преддверието на „ Нотр Дам “, като там ще участват и голям брой международни водачи и известни персони. В предния двор пък след 21 ч. ще се организира концерт. А в неделя ще бъде отслужена литургия – първата след отварянето на храма.

По случай възобновяване на катедралата в България излиза първокласно издание на фамозната литературна класика, чийто основен воин е точно „ Нотр Дам “ – романът от Виктор Юго. Той е в превода на Лилия Сталева и съпроводен с илюстрации от художника Анани Борисов, а дизайнът е на Капка Кънева. Специално за читателите си издателство „ Кръг “ предлага два разновидността на книгата – с разнообразни корици, като едната е и с цветни порезки.

В цялата си близо 7-вековна история „ Нотр Дам “ в никакъв случай не е била затваряна – до пожара от април 2019 година Именно тази катедрала е мястото, където Франция лекува раните си след нещастия и чества триумфите си. През вековете „ Нотр Дам “ устоява като по знамение на безчет похищения, поради което и светът остана дълго притихнал, когато видя по какъв начин огнената буря поваля един от знаците на Европа. Затова и този уикенд ще е изключително специфичен за цивилизацията ни – парижката „ Света Богородица “ изгрява още веднъж, с цел да вдъхва вяра на човечеството.

* * *
Снимка " Кръг "

„ СВЕТА БОГОРОДИЦА “
„ Парижката Света Богородица “ и през днешния ден още е безспорно величествена и вълнуваща старост. Но колкото и хубава да се е запазила тя макар напредналата си възраст, не можем да не съжаляваме и да не се възмущаваме от безбройните похищения и осакатявания, нанесени от времето и хората на този величествен архитектурен монумент без капка респект към Карл Велики, който е положил главния ѝ камък, нито към Филип Август, който е поставил последния.

До всяка гънка по челото на тази остаряла кралица на нашите катедрали проличава неизбежно и белег от рана. Tempus edax, homo edacior*, което аз драговолно бих превел по следния метод: „ Времето е сляпо, а човек е профан “.

Ако имахме време да разгледаме една по една дружно с читателя разрушителните следи върху старинната черква, най-невинни биха се оказали породените от годините вреди, а най-зловредните се дължат на хората, и то най-вече на хората на изкуството. Принуден съм да си послужа с израза „ хора на изкуството “, тъй като през последнитегодини най-различни човеци си присвоиха званието архитекти.

Преди всичко – дано се ограничим с няколко най-ярки образеца – рядко може да се срещне по-хубава архитектурна страница от фасадата на „ Парижката Света Богородица “ с трите готически портала, с назъбената, като че ли извезана линия на двайсет и осемте кралски ниши, с голямата централна розетка сред двата странични прозореца – сходна на духовник, застанал сред дякона и поддякона, – с високата изящна изложба от детелинообразни сводове, която поддържа на нежните си колонки тежката тераса, и най-накрая с двете мрачни и солидни кули с плочести стрехи, хармонични елементи на превъзходно цяло; всичко това се разпростира пред погледа разнообразно и стройно с безчислените скулптури, статуи и резби, мощно обединени в спокойното великолепие на цялата фасада. Необятна каменна симфония, колосално дело на един човек и на цялостен народ, единна и комплицирана като „ Илиада “ или като националния епос, с който се родее, дивно произведение, за което са дали своя принос всички сили на една ера, от всеки камък на което блика под стотици форми въображението на служащия, овладяно от гения на художника строител. Човешко създание, с една дума, могъщо и плодотворно като божествените творения, тъй като е заимствало техните две най-характерни черти – многообразие и нетленност.

И всичко, което споделяме за фасадата, важи за цялата черква. А всичко, което можем да кажем за парижката катедрала, се отнася и за останалите християнски църкви на Средновековието. В това избликнало от единствено себе си, поредно и строго пропорционално изкуство всичко е издържано. Измерете единия пръст на колоса и ще добиете визия за целия му растеж.

Но дано се върнем на фасадата на „ Парижката Света Богородица “ такава, каквато я виждаме в този момент, когато се възхищаваме благоговейно на строгата величествена катедрала, която е вдъхвала боязън по думите на един от нейните летописци: Quae mole sua terrorem incutit spectantibus**. 

Три значими елементи не съществуват към този момент. Най-напред стълбите с единайсет стъпала, които са я издигали над земята. После долната поредност скулптури, които са запълвали нишите на трите портала; и най-накрая – горната поредност, която е украсявала галерията на първия етаж с двайсет и осемте най-древни крале на Франция, като се почне с Хилдеберт и се стигне до Филип Август с „ императорската ябълка “ в ръка.

Времето е премахнало стълбите, повдигайки постепенно и неудържимо равнището на Сите. Но въпреки и да е погълнало едно след друго под прилива на парижкия паваж стъпалата, които са подчертавали величествената височина на постройката, времето въпреки всичко ѝ е дало повече, в сравнение с ѝ е взело, тъй като е оставило върху фасадата тъмната окраска на вековете, която трансформира преклонната възраст на архитектурните монументи в същински подем на тяхната хубост.

Но кой е повалил двете редици скулптури? Кой е опразнил нишите? Кой е издълбал тъкмо в средата на централния портал този незаконороден ъглест свод? Кой се е осмелил да вмъкне в него паралелно с арабеските на Бискорнет тази безвкусна, отрупана с резби врата в жанр Луи XV? Хората, архитектите, днешните представители на изкуството.

А вътре в храма? Кой е съборил колоса свети Кристоф, легендарен сред статуите, както огромната зала в Съдебната палата е била пословична сред другите зали или както острият връх на Страсбургската катедрала се е славел сред всички камбанарии?

Кой е помел жестоко мириадите скулптури, които са населявали пространството сред колоните на кораба и олтара – коленичили, изправени, на коне, мъже, дами, деца, крале, епископи, военни, каменни, мраморни, златни, сребърни, медни или даже восъчни? Не времето във всеки случай.

Кой е сменил остарелия готически олтар, охолно обсипан с мощи и реликви, с този тежък мраморен саркофаг, декориран с облаци и благ главички, уединен пример от „ Вал дьо Грас “*** или от Дома на инвалидите? Кой е вкопал по този начин неуместно този каменен анахронизъм в плочите на Каролингите, положени там от Еркандус? Та нали Луи XIV, изпълнявайки обета на Луи XIII?

Кой е поставил хладните бели стъкла на мястото на разноцветните стъклописи, така прелестни, че нашите предци се чудели на какво да спрат смаяния си поглед – дали на розетката на основния портал, или на заострените сводове на абсидата? Какво би споделил най-обикновеният псалт от шестнайсети век, в случай че видеше красивата жълта багра, с която нашите архиепископи-вандали са наплескали съборната ни черква? Той би си спомнил вероятно, че в миналото палачите са боядисвали с този цвят домовете на наказаните. Би си спомнил, че целият замък „ Пти Бурбон “ е бил измазан заради измяната на конетабъла с жълта багра, „ и освен това толкоз доброкачествена – както твърди Совал – и толкоз дълготрайна, че и след 100 години не е изгубила цвета си “. Псалтът би помислил, че светото място е осквернено, и би побягнал.

А изкачим ли се на върха на катедралата, без да загатваме хилядите други варварства – къде е пленителната дребна камбанария, издигната на пресечната точка на покрива, нежна и дръзка като своята съседка, разрушената през днешния ден стрела на „ Сент Шапел “? Стройна, устремена, звънка, транспарантна, тя се е възнасяла към небето, изпреварила кулите. Някакъв проектант с пребогато изискан усет я ампутирал през 1787 година, като сметнал, че е задоволително да лепне днешния необятен оловен лейкопласт, напомнящ похлупак на тенджера, с цел да прикрие раната.

Такова е било отношението към дивното средновековно изкуство съвсем във всички страни, и по-специално във Франция. Върху руините му личат три типа накърнявания, проникнали на друга дълбочина: на първо време времето, което е покрило напълно повърхността му с наслойка, нащърбявайки я тук-там. После политическите и религиозните революции, които – слепи и гневни по природа – са връхлетели бурно върху него, раздрали обилната му дреха от статуи и резби, разрушили розетките, раздрали нанизите от арабески и статуетки, изтръгнали статуите било поради митрите им, било поради короните. И най-накрая модите – една от друга по-смешни и по-глупави, които след анархичните, само че превъзходни отклонения на Ренесанса са се редували една след друга при неизбежния крах на архитектурата. Модите са нанесли повече щета от революциите. Те са се врязали в живата плът, те са протегнали ръка на самия скелет, те са осакатили, окастрили, изопачили, унищожили формата и признака на постройката, неговия план и хубост. А след това са се заели да преправят. Времето и революциите не са имали сходна рекламация. Модите са лепнали нахално в името на „ положителния усет “ върху раните на готическата архитектура своите жалки еднодневни декорации – мраморни панделки, железни помпони, същинска проказа от овали, волути, завъртулки, драперии, гирлянди, ресни, огнени езици от камък, облаци от бронз, охранени амури, пухкави ангелчета, проказа, която за първи път почна да разяжда лика на изкуството в молитвената стая на Катерина Медичи, с цел да го задуши в гърчове и гримаси в будоара на мадам Дю Бари.

И по този начин, с цел да обобщим в резюме казаното дотук – три типа похищения обезобразяват през днешния ден готическата катедрала. Бръчки и брадавици по епидермата – дело на времето. Издевателства, грубости, пострадвания, опустошения – дело на революциите от Лутер до Мирабо. Осакатявания, ампутации, изкълчвания, „ реставрации “ – дело на професорите, подражаващи на гръцкото, римското или варварското изкуство в духа на Витрувий и Виньоле. Академиите унищожиха дивното изкуство, основано от вандалите. Към вековете и революциите, които най-малко разрушават независимо и величаво, се причисляват рой ученически архитекти, подготвени, приети, дипломирани, които унищожават умишлено, водени от неприятния усет, и заместват, с цел да увековечат Партенона, готическите дантели с цикориите от времето на Луи XV. Магарешки ритник на обречен на смърт лъв. Стар, засъхващ дъб, атакуван, гложден и разяждан от гъсеници.

---

* Която с огромните си размери вдъхва боязън у феновете (лат.) – откъс от „ Театърът на парижките антики “ от Жак дю Брьол. – Бел. ред.

** Времето разяжда, човек разяжда повече (лат.). Изразът е отпратка към „ корозивно време “ от „ Метаморфози XV “ на Публий Овидий Назон. – Бел. ред.

*** Някогашно абатство в Париж, което по време на Великата френска гражданска война става военна болница. Тя е закрита през 2016 година, а през днешния ден в постройката се обитава музей на армейските здравни служби на Франция. – Бел. ред.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.