История, разказваща как се е появил терминът „Стокхолмски синдром“
Терминът „ синдром на Стокхолм “ значи психологично положение, при което човек, който е бил похитен или насилван, вместо боязън и ненавист, изпитва благосклонност и състрадание към агресора. Това се дължи на механизмът на психическа отбрана. Самият термин за първи път е употребен от криминалиста и психиатър Нилс Бейерът, когато анализирал необикновена обстановка по време на вземането на заложници по време на грабеж на Kreditbanken.
На 23 август 1973 година Ян-Ерик Олсон, избягал от пандиза, влезнал в постройката на банката, на площад Нормалмсторг в центъра на Стокхолм, възнамерявайки да я ограби, и извикал: „ Партито занапред стартира “.
Нападателят взел за заложници три дами – Биргит Лундблад, Кристин Енмарк, Елизабет Олдгрен, както и мъж на име Свен Сефстром. Държал заложниците 131 часа. Той им закачил избухливи устройства и ги изпратил в трезора на банката. Престъпникът изискал да бъде доведен неговият другар и съкилийник Кларк Олофсон, три милиона шведски крони, две пушки, бронежилетки, каски и бърза кола. Олсон не бил чужд за подземния свят. „ Той към този момент бил упрекнат в насилствени дейности, като първия си обир направил на 16 годишна възраст. “
Кларк Олофсон бил докаран в деня след представянето на изискванията. По обяд същия ден нарушителят бил обвързван с настоящия министър председател Улоф Палме. Една от заложниците Кристин Енмарк споделила по време на телефонния диалог: „ Разстройвате ме, не се опасявам от тези двама мъже, те ни пазят “. Нещо повече, тя молила да й се разреши да се причисли към нарушителите. Цяла Швеция била объркана отповедението на момичето.
На третия ден от отвличането по радиото оповестяват, че полицията възнамерява да пробие дупка в стената, с цел да извърши газова офанзива. Разбира се, похитителите и техните жертви също слушали радиото. На 28 август похитителят почнал да губи самообладание и хладнокръвие, стреляйки по тавана наранил служител на реда.
В същото време заложниците били напълно подчинени на похитителите, изпълнявали всичките им заповеди, даже им съчувствали. По-късно Олсон декларирал в съда: „ направиха го по този начин, че просто да не можем да ги убием “. В спомените той написа и следното: „ няколко пъти заложниците се изправяха в човешки щит, с цел да не може полицията да ни разстреля “.
Снайперисти дебнат нарушителите в банката
В 9 часа газовата офанзива въпреки всичко била извършена, сътрудниците съумели да нахлуят в постройката на банката и да обезвреждат нарушителите. По време на избавителната интервенция Кристин Енмарк извикала: „ Не ги пипайте, те не ни направиха нищо. “ И към този момент на изхода от банката пред стотици камери, ориентирани към тях, тя се хвърлила към Кларк Олофсон: „ Ще се забележим скоро “.
Поведението на Енмарк и другите жертви на отвличането потопило страната в несъгласия. „ Вече не се опасявам от тях, само че се опасявам от полицията “ , споделя Енмарк. По-късно Елизабет Олдгрен призна, че счита Олсон за „ доста благ „, защото той й разрешава да се движи, до момента в който лежи на пода на банката. Сефстром сподели, че даже е признателен на похитителите. „ Когато Олсон се отнасяше добре с нас, го смятахме съвсем за господ. “
„ Разпитваха ме се в продължение на доста дни след освобождението ни, само че никой не се интересуваше от нашите потребности и стремежи, те единствено питаха за синдрома на Стокхолм „, напомни Енмарк. По-късно момичето напуснало банката, приключило социология и станало психотерапевт за наркомани. Също по този начин написва и разгласява книгата „ Имах Стокхолмски синдром “.
Енмарк призна, че изпитва специфични усеща към един от нарушителите, Кларк Олофсон. Дори няколко месеца след отвличането тя продължавала постоянно да го посещава в пандиза, както и да му написа писма.
Ян-Ерик Олсон попада под прошка след 8 години затвор. Докато е в пандиза получава доста писма от свои поклонници, за една от която и се дами.
