Теодора е на 26 години, родена е в София. Майка

Теодора е на 26 години, родена е в София. Майка ѝ е от България, татко ѝ - от Зимбабве. Завършва във Англия, само че през днешния ден живее в Дубай, където работи като стюардеса. Обича да се връща в България, тъй като тук “се усеща естествена ”. За простичката рецепта за благополучие и независимост - просто да казваш “Да ”, приказваме с Теодора Маника в “Отвъд границите ”.


С Теодора се виждаме в столично заведение. Тя ми се извинява, че малко е закъсняла, само че си е намерила нов другар по пътя. Просто са се заговорили на улицата пред Софийския университет. Той - от Италия, тя - една българка, която живее в Дубай и е на половина зимбабвийка.
Майка ми е от България, татко ми - от Зимбабве. Запознават се по време на университета. Баща ми идва в България да учи.
Питам я къде е израснала и дали е била в Зимбабве - страна в южната част на Африка, която се намира на близо 7 000 километра от България.
Първите няколко години живях в София, по-късно се преместихме да живеем в Зимбабве за година и половина, а по-късно се върнахме в България. Останах тук до осемнайстата си година. Завърших НГДЕК (Националната гимназия за антични езици и култури „ Св. Константин Кирил Философ “ - б.р.) и по-късно отидох да изучавам във Англия. Следвах “Филмово изкуство, медии и връзки ” в Лестър, само че живеех в Бирмингам. Останах още една година по обич и откакто любовта завърши, ми се откри опцията да отпътува за Дубай, където пребивавам сега. Работя като стюардеса.
Но по какъв начин човек взима такова решение? От Лестър, който се намира безусловно в сърцето на Англия, да заминеш за Дубай. И от полетите на въображението във филмовото изкуство и въздушните пътеки на информацията в медиите, да се пренасочиш към действителните полети в облаците.
Всичко стана напълно инцидентно. Отидох на изявление, само че не се надявах, че нещо ще се получи. В един прелестен ден ми се обадиха и ме попитаха дали желая да отпътува и аз нямаше за какво да се чудя - не работих нещото, което желаех, не ми се стоеше в Англия. И към този момент 4 години съм в Дубай. Дубай
Разкажи ми малко за Дубай. Какво те изненада там?
Това, което изненадва всички, които идват в Дубай, е разбиването на стандарта, който имаме в главата си за всички страни от арабския свят. Всъщност Дубай е доста мултикултурен, а хората са доста приемащи. В никакъв миг не съм усетила разлика сред мен като жена и някой мъж.
Кое ти е обичаното място в Дубай?
Ако приказваме за чисто туристически места, това са пеещите фонтани пред Бурдж Халифа. Имам някакъв сантимент към тях още от втория ден, когато бях в Дубай. С моята тогавашна съквартирантка отидохме да ги забележим. Първата ария, която потегли беше “Thriller ” на Майкъл Джексън. Танцът на фонтаните е съгласно мелодията на песента. Беше толкоз грандиозно и вълнуващо, че започнах да рева. В този миг осъзнах, че животът ми се е трансформирал много съществено.
Имаш ли обичана дума на арабски?
Не знам доста арабски, само че думата, която употребявам най-често в “khallas ”, което значи “стига ” във всевъзможен подтекст.
Спазваш ли културните навици по някакъв метод?
Единственото нещо, което е по-специфично, е по времето на Рамадан, което е сега. Мюсюлманите постят от изгрев до залез. Не пият вода, не ядат. Трябва да се обличаш по-скромно. Не можеш да пиеш вода на улицата от почит. Ако го направиш, никой нищо няма да ти каже, само че от почитание аз го съблюдавам. Разбира се, има някои неща, които и през другото време не можеш да правиш на обществено място, само че след 4 години там към този момент ми се костват безусловно естествени.
Като да вземем за пример?
Не можеш да се напиваш, да пиянстваш по улицата. Иначе се продава алкохол на всички места, това е туристическо място. Дискотеките са отворени всеки ден. Публични демонстрации на усеща като целуване на открито също не е нещо, на което се гледа добре. Но на мен не ми пречи по никакъв метод. Това беше огромната изненада за Дубай, че отидох с някакви стандарти в главата си, които безусловно бяха разрушени. Понякога е доста красиво да наблюдаваш по какъв начин толкоз доста култури работят добре дружно. плаж Джумейра, Дубай © Теодора МаникаБългария
Спомена разтрошаване на стандарти. Колко действителни наподобяват българските стандарти през днешния ден?
Може би сме малко консервативни. Когато се прибирам в България, от време на време ми прави усещане. Все още не сме доста отворени към непознати култури и светоусещания по връзки на мястото на мъжа и дамата, на полова ориентировка.
А забелязваш ли нещо, което се е трансформирало?
Пак по същата тематика лека-полека мисля, че се отваряме към света. Виждам от ден на ден чужденци в София, има разлика. А и хората ме гледат малко по-малко необичайно всякога, което си е прогрес (смее се).
Всъщност огромният потрес не е ли, когато им заговориш на български?
Ами и преди този момент, има един взор вид “Тази в този момент каква е? ” (смее се) Но ми се случва от време на време, тъй като хората в мозъка си към този момент са решили, че аз не приказвам български, ме заговарят на британски, аз им давам отговор на български. Обаче когнитивно нещо не се получават нещата. И те не престават да ми приказват на британски (смее се). Като кажа “Добър ден ” малко се шокират, към момента ми се носи британско меню, само че няма проблем, аз съм си окей с това. Иначе и ние започваме да пътуваме от ден на ден и повече. Българите от ден на ден могат да излизат на открито и да донесат някоя нова и забавна просвета тук. © Теодора МаникаМинало, настояще, бъдеще
Имаш ли мемоари от Зимбабве?
Имам откъслечни мемоари. Помня по какъв начин ни изглеждаше градината в къщата там. Деца на улицата, с които съм си играла. По фотоси виждам, че съм посещавала места като водопадите Виктория. Явно съм била там (смее се). Казват, че тогава съм говорила три езика - български, британски и шона, локалния език. Но от шона в действителност не си припомням нищо. Тотално е изтрито от съзнанието ми, което е доста забавно. Понякога ми се желае да се подложа на регресивна внушаемост или нещо сходно, с цел да си върна някакви мемоари от там.
Планираш ли да посетиш отново страната?
Баща ми доста упорства и възнамерявам да осъществя едно такова пътешестване, само че за момента не ми остава време, тъй като се раздирам сред България, работата ми в Дубай и това, че желая да пътувам и в свободното си време. Също по този начин вървя и в Англия, тъй като татко ми е там. Имам прекалено много места, които назовавам собствен дом.
Да поговорим малко за Англия: Какво те накара да я напуснеш?
Бях доста млада, отидох там на 18 години и не знаех доста с какво желая да се занимавам. Баща ми доста искаше да ме откаже от моята компетентност. Правех всякакви стажове, само че те или не бяха добре платени, или въобще не се заплащаха. Отделно на мен Англия по този начин и не съумя доста да ми легне на сърцето и то по много тривиални аргументи - беше непрекъснато студено, непрекъснато валеше и беше сиво. Аз се майтапих, че там спестяваш доста от облекла, тъй като дали е януари или май месец, ти носиш все същите облекла, защото температурата е постоянно 10 градуса. После доста се влюбих, само че когато тази връзка завърши, в действителност към този момент нямаше какво да диря там.
Липсва ли ти нещо там?
Ами по-скоро не (смее се). Липсва ми музикалната сцена, която е сносно развита. Всички обичани актьори непрекъснато вървят там, има концерти, фестивали, а и самата Англия създава доста надарени музиканти. © Теодора Маника
В България, с изключение на приятелите и роднините, какво ти липсва, когато не си тук?
Този нрав да свършиш работа, да седнеш на кафе, да запалиш една цигара и да си приказваш нелепости, да си отпуснеш душата. В събота и неделя като минеш по “Витошка ” или където и да е било из центъра кафенетата са цялостни. Това е просвета, която в Европа може да се види с изключение на в България, в Италия, Испания, Португалия. Португалия апропо ми е доста близо до сърцето. Мисля, че са доста близки по нрав до нас. Предишната ми съквартирантка беше от там и не усетих никаква културна разлика сред нас. Тази просвета я няма в Дубай. Там след работа отиваш за по пиво, само че не е толкоз безгрижно като в България, където може да изкараш през целия ден на това кафе и да си говорите от самото начало. Липсва ми в София да можеш да стигнеш от точка А до точка Б просто пешком. Липсва ми да се разхождам. От тази позиция, София е доста комфортна. В Дубай инфраструктурата просто не е направена за пешеходци. Там излизаш от жилището си с климатик и се качваш в колата с климатик и отиваш в офиса с климатик. Това е.
Какво продължава да те връща в България?
Приятелите, фамилията. Това, че тук се усещам естествена. България ми е като едно сверяване с действителността. Останала съм си с българската менталност, която не наложително се припокрива с тези на хората, с които съм оградена. Работя с хора от целия свят. Дубай е извънредно мултикултурно място и в действителност идва моментът, в който сама стартирам да се запитвам, дали моите усещания са естествени въобще. Но когато си дойда в България, разбирам, че всичко е наред. Проблемът не е в мен (смее се). Имам потребност да се прибирам в България, с цел да се усещам естествена и разбрана измежду свои хора.
В дълготраен проект къде се виждаш?
Нямам никаква концепция. Със сигурност в някакъв миг ще напусна Дубай. Дубай е като директна точка. Всички отиват да работят там, само че никой не възнамерява да остане, даже да желае, тъй като един път завърши ли визата ти за работа, би трябвало да си тръгнеш. В Англия не желая да се връщам, в България от време на време си мисля, че ще се върна, от време на време си споделям, че няма късмет. Полети и турбуленции
Покрай работата си и любовта към пътуванията, Теодора е обиколила шест континента, само че едно място продължава да я озадачава и това е Япония.
Там се усещам необичайно. Япония е страхотна страна. Културата им е невероятна, това са най-възпитаните и дисциплинирани хора. Но просто колкото и време да прекараш там, ти си оставаш чужденец. Те няма да ти го кажат, тъй като са доста възпитани. Там се усещам като дете, което непрекъснато нарушава правила, с които не е осведомено. Докато се чака за метрото незабавно виждаш къде се редят японците и къде - чужденците. Защото тъкмо чужденците са тези, които не са в съвършена права линия. Аз не разбирам по какъв начин да върша обикновени неща. Дори като прекосявам улицата, се чудя в този момент това вярно ли го върша или не...?! Те, несъмнено, в никакъв случай няма да ти го кажат и в никакъв случай няма да схванеш дали правиш нещата вярно или по неверен метод.
Коя беше последната нова просвета, която опозна?
Бях в Колумбия. Беше доста непринудено пътешестване. Решихме го четири дни преди да заминем. Имах отпуска, не знаех какво да върша. Мислех, че ще вървя в Бали. Но един мой другар просто сподели “Защо не дойдеш с мен в Колумбия? ”. Аз споделих “Изключено ”, тъй като Колумбия е толкоз надалеч, чисто географски. Той обаче ми изясни, че за там не ми би трябвало виза и аз отговорих “Кога отпътуваме? ”. Там не се почувствах на непознато място. В никакъв миг не изпитах културен потрес, нещо, което да ме учуди, да ми е непознато или необичайно. Въпреки че ме предупреждаваха, че там е рисково. Всички тези стандарти. Не знам, може би тъй като бяхме на доста туристическо място или просто тъй като го усетихме доста близко. Ние бяхме компания аз като българка, сърби и едно момиче, което е на половина полякиня и на половина германка. В никакъв миг не се почувствах застрашена от каквото и да е.
Къде бяхте?
Планът беше да отидем в Богота, а оттова в Картахена. Но не остана време за Богота и отидохме напряко в Картахена, което не беше неточност. Ние не бяхме ревизирали прогнозата за времето. Минахме през Богота, там валеше и беше извънредно студено. По време на полета към Картахена и двамата с моя другар не си говорехме, тъй като ни минаваше една и съща мисъл: “Какво, по дяволите, направихме? Пътувахме до другия завършек на планетата и не проверихме времето. И в този момент една седмица ще ни вали дъжд, а ние си носим бански. ” Пристигнахме в Картахена, а там времето беше ужасно - слънце, горещо.
Кой спомен ти остана най-силен от това пътешестване?
Споменът, който ще ми остане, беше предпоследната вечер на едно място, което е в същото време бар и хостел. На първия етаж е барът, на втория - хостелът. Намира се на брега на морето и е отворен - спиш под звездите с морето пред теб. Вечерта ходихме да плуваме с планктони, не знам по какъв начин да го обясня - плуваш и всичко в близост фосфоресцира. След това спахме под звездите с шума на морето. Беше най-красивата вечер и най-красивият изгрев. Събудихме се в 6 сутринта и гледахме изгрева.
Коя е идната дестинация?
Тя е по работа - Банкок. Там вървя доста постоянно. Много одобрявам Тайланд и хората там. От Азия това ми е най-любимата дестинация. В Банкок в никакъв миг не се чувстваш чужденец, тъй като там има в действителност доста чужденци. Няма никакво значение по какъв начин изглеждаш, от кое място си, хората там са привикнали да виждат всичко. Супер отворени са като просвета. Те да вземем за пример имат концепцията за трети пол - така наречен Ladyboys. Те не са нищо ново, одобряват ги като част от своето общество. Тайланд е доста красиво място, само че си има и своите минуси, а точно, че е прекомерно туристическо. На места е прекомерно нечисто и пренаселено. Природата е унищожена на някои места. Тайланд обаче си е моето място, макар че вървя по работа, там си разпущам. Познавам Банкок като дланта на ръката си. © Теодора Маника
Кое е обичаното ти място за отмора?
Моите почивки не са тъкмо почивки. Тази работа много ме изврати - тръгваш, правиш си полета, кацаш, взимаш си душ и излизаш, тъй като искаш да видиш мястото, в което си дошъл. Всичко е ужасно интензивно. Обикаляш, прибираш се, спиш, отиваш на полет. Аз съм прихванала този фасон, че моите почивки би трябвало да са интензивни. Любимата ми досега беше в Чили. Това ми е обичаната дестинация. Идеята беше, че ще отидем в Патагония на катерене. Отидохме с огромните раници, пътувахме повече от 24 часа, с цел да стигнем до мястото. Тръгваме да вървим и заваля подобен сериозен сняг, че на другия ден затвориха националния парк, в който ние трябваше да прекараме 3 или 4 дни. Да, прогнозата за времето би трябвало да се ревизира (смее се).
Разсмивам се и аз и означавам, че към този момент очевидно имам заглавие, а Теодора добавя:
Аз даже и за България не ревизирах, по тази причина и сега нямам подобаващи облекла, тъй като мислех, че ще е по-топло, няма значение (смее се). Обратно към Чили - затвориха парка, ние се чудехме какво да вършим, проектът беше оттова да отидем до Аржентина, след това до Боливия. С мой доста непосредствен другар и с още едно момче взехме решение да отидем на Великденските острови, които до този миг не знаех, че принадлежат на Чили. И с изключение на за огромните глави, нямах никаква визия какво има там. Купихме билети и отидохме. Както бяхме със зимните облекла, със специфичните обувки за планина, огромните раници, отидохме на острова, където беше 25 градуса, грееше слънце, плаж. Но ние изобщо не сме готови, тъй като не сме ревизирали прогнозата за времето и не трябваше да се намираме въобще там (смее се). Но това беше най-хубавото решение, което в миналото сме взимали, тъй като този остров е в действителност нещо неописуемо. Никога не съм си представяла в най-смелите си фантазии, че мога да се озова там. Този остров има всичко - вулкани, планина, плаж, тези глави, диви коне тичат в близост, неописуемо е. Затова за момента Чили ми е обичаната страна, тъй като мисля, че там от позиция на природа има всичко - в случай че пътуваш задоволително дълго, ще минеш от зима в лято, през планини, равнини, острови и какво ли още. Всичко, което можеш да си пожелаеш. Да!
Един човек, който безусловно е претърпял толкоз доста турбуленции, от какво се опасява?
Страх ме е от това да заставам на едно място - да не се развъртвам и да не напредвам по никакъв метод.
За какво мечтаеш?
За обич. Любов и пътувания.
Какво е свободата?
Свободата е някой да ти каже “Утре отиваме там ” и ти да кажеш “Добре, хайде тръгваме ”. Но тази независимост би трябвало да е и ментална. Да имаш отворен разум, с цел да приемеш всяко едно премеждие, което ти се предложи. Както аз се озовах в Дубай, обадиха ми се и ми споделиха “Искаш ли да дойдеш? ” и аз без да се замисля, просто споделих “Да! ”. За мен това е свободата. Това е и моята рецепта за благополучие - просто кажи “Да! ”.