Нуждите на детето според темперамента
Темпераментът е характерното главно въодушевление на човешкото създание и е нещо, с което детето се ражда. Извира от същността на индивида, само че се разкрива и изявява външно. Всяко дете, което идва на белия свят носи своята характерност и неповторимост. Не съществува характер в чист тип, само че условно могат да се разделят четири групи – жизнерадостен, холеричен, отегчителен и муден. Темпераментът не може да се трансформира, само че може да се направлява. Основното предписание тук е, че постоянно би трябвало да се разчита на това, което е в наличност, а не на това, което го няма. Ако се пробвате да развивате в детето умения, които са едва заложени, единственото, което ще постигнете е да невротизирате и него и себе си. Хубаво е да се употребява капацитетът, който към този момент е разполагаем, като грижите и усъвършенстването да стават в тази посока. Ето и четирите съществени вида характер, съгласно антропософията – науката за духовното развиване на индивида:
Сангвиничен характер
Сангвиничното дете има потребност от обич и обвързаност към една персона.
Това дете е стройно, гъвкаво и преносимо, в очите му искри вътрешна наслада. Отличава се с прочувствени приливи и отливи, живот в мисли и облици. Вниманието му се насочва към един обект, след което бързо го губи и го насочва към различен. Интересът е ориентиран към всяко нещо от външния свят, само че е съвсем невероятно да се запази вътрешно. Лошото е, че този тип характер доста елементарно може да се трансформира в лековерие и несериозност, липса на интерес към значимите неща, защото това дете е бързо схващащо, само че и бързо забравящо. Да се опитваме да му втълпяваме ползи е безуспешно, тъй като въодушевлението му както поражда, по този начин и си отива. Но колкото и да е сангвинично едно дете, постоянно има нещо, което да е същински забавно даже и за него. Задачата на родителите е да го открият. С санкции или ангажименти няма да се заинтригува трайно от нищо. За да се открие какво е в положение да му провокира вниманието, би трябвало да му се дават предмети, към които е показало интерес, като му се даде разнороден избор. Впоследствие да му се лишават и да се види към кои ще изиска да се върне то още веднъж, до момента в който единствено не стигне до трайното предпочитание за едно от всички тези неща. Усилията би трябвало да се насочат към разкриване на обект, който да му бъде показан в особена светлина, само че това би трябвало да се случи единствено посредством някоя подобаваща персона. Само по обиколния път на любовта може да се провокира ползата. Тази персона може да бъде всеки тип педагог – родител, различен човек от фамилията или преподавател. Ако развие персонална обвързаност към човек, заслужен за любовта му, от там може да бъде разсънен ползата му към каквото и да било уместно за него занятие.
Холеричен характер
Холеричното дете има потребност от почитание и респект към достиженията на дадена персона.
Холеричното дете се държи все едно желае да наложи своя Аз непременно. Притежава мощна волева природа, ориентирана на открито, интензивност, от време на време и настъпателност. Има мощен здрав център във вътрешния си свят. Отличава се с твърда крачка, когато върви стъпва мощно, като че ли се пробва да пробие пода. Има потребност да се постанова над всички външни съпротивления, да се утвърди. Погледът му е разгорещен и бляскав. Опасното е да не се развие гневност и неумение да се владее и управлява. Отглеждането и възпитанието на дете с подобен характер би трябвало да става в духа на респект и почитание към един престиж. Холеричното дете би трябвало да има вяра, че възпитателят схваща от работата си, че е наясно с нещата, които стават към него и да не демонстрира слабите си места. Тъй като волята му има потребност от непрекъснато одобряване, вниманието му би трябвало да се насочва към компликациите в живота, като на пътя му би трябвало да се слагат неща, които му оказват опозиция. Това дете е със мощна вътрешна воля, която има потребност да се изявява външно и за това не трябва да бъде спирано, а в противен случай – да му се дават благоприятни условия да я прояви. Уважението към възпитателя може да се породи и като му се покаже по какъв начин той самият се оправя с компликациите, с които детето не е съумяло, като се провокира почит към уменията му.
Меланхоличен характер
Меланхоличното дете би трябвало да бъде възпитавано в съчувствие към непознатата орис.
При това дете компликацията идва от невъзможността да се откри баланс сред физическото тяло и духовния свят и нещата, които не може да преодолее му предизвикват тъга и болежка. То е затворено във вътрешния си свят, постоянно е в неприятно насроенение и изпитва отегчение. Очите му са сведени, погледът е тъмен. Походката е равномерна и стегната и по едно и също време с това провлачена и твърда. Опасността тук е от несъразмерното вглъбяване в себе си и потъването във вътрешната печал. С благи думи не може да се помогне на това дете да се откаже от своята тъга и болежка и да се отучи от тях, тъй като то има блян към тази необщителност. Не бива да се вършат опити да се развеселява и да се забавлява, тъй като това единствено ще задълбочи вътрешната му болежка и ще става все по-затворено и по-затворено. Предразположението към болката и неудоволствието могат да бъдат насочвани в вярна посока като му се покаже по какъв начин човек в действителност може да страда, да изпита вътрешната си болежка във външния свят, тъй че тя да е оправдана, да се материализира. И това може да стане, когато възпитателите на детето са хора, които са минали през житейски премеждия, изпитали са действителни болки и са съумели да намерят метод да се оправят с тъгата си. Така детето схваща, че мощната му вътрешна болежка не е мислена, а съществува в действителността и че може да бъде преодоляна. Възпитател, който е имал кондензиран с тествания живот и е излязъл умен от житейските тествания е най-хубавото за такова дете. Споделянето на претърпяното, съпреживяването на оправданата болежка е берекет за меланхоличното дете.
Флегматичен характер
Флегматичното дете би трябвало се убеди в преимуществото да споделя ползите на другите.
Флегматичното дете има самодостатъчен вътрешен живот и комфорт. Чувства се толкоз добре, тъй като в организма му всичко е наред и избира да остане затворено в този вътрешно улеснение и не усеща потребност да насочва вътрешния си мир на открито. Хубавото е, че колкото по-уютно се усеща човек във вътрешния си свят, толкоз по-голяма естетика ще реализира сред вътрешното и външното. Това дете се отличава със удовлетворение и вътрешна улегналост. Походката му е отпусната и провлачена, стъпките му сякаш не желаят да се съобразят със земята. Лицето му постоянно е с безразличен израз. Опасността тук е, че няма да е в положение да развие мощна воля, заради неналичието си на интерес към околната реалност, а огромната заплаха е апатичността и оглупяването. На флегматичното дете не е елементарно да се повлияе. Трудно може с убеждения и поощряване да се измъкне от уютния му свят. Но в случай че от родителите или възпитателите си съзнателно бъде обградено от допустимо най-вече източници на досада, с изцяло безинтересни неща, ще му се прииска да излезе от това положение и в този миг е най-полезно да бъде обградено с доста деца, с които да поддържа връзка интензивно. За всички деца е добре да имат другари в игрите, само че за флегматичното дете това важи най-вече. Върху него могат да влияят ползите на неговите приятелите, които са на същата възраст. Да бъде заинтригувано от предмети и събития не е елементарно, за това е нужно да е заобиколено от другари с разнородни ползи, с цел да ги съпреживява и да бъде въвлечено в присъединяване във допустимо най-разнообразни действия.
И най-важното предписание за родители е съветът на Бил Ейърс: „ Вашите деца изискват от вас най-много да ги обичате за това, което са, а не да прекарвате цялото си време, пробвайки се да ги поправяте. “
От „ Тайната на четирите темперамента ”, Рудолф ЩАЙНЕР, изд. Даскалов
Снимки ~ special-ism.com, newmommymedia.com, parentingnow.org
