Защо само България няма музей на комунизма
Текстът на медийния специалист Георги Лозанов е препечатан от " Дойче веле ".
Фактът, че единствено ние измежду всички някогашни соцстрани си нямаме музей на комунизма, демонстрира какъв брой незабавно се нуждаем от подобен. Когато бяха на власт, сините направиха две огромни неточности, провеждайки символното освобождение от комунизма. Първата е, че не демонтираха Паметника на Съветската войска. А втората - че взривиха мавзолея.
Ако руският боец беше липсващ. Ако мавзолеят не беше взривен.
Ако руският боец с шмайзер в ръка беше липсващ от небето над София, това щеше да бъде безапелационен знак за завършек на съветското въздействие и на зависимостта от комунизма, който бе импортиран в страната и трансфорат в държавна идеология точно под това въздействие. Фактът, че паметникът си стои и до през днешния ден, е знак за противоположното: че въздействието продължава. Защото работата на паметниците е освен да пазят паметта на нацията, само че и да символизират ценностната ѝ ориентировка.
Мавзолеят на Георги Димитров можеше да загуби ролята си на комунистически паметник и без да бъде разрушаван. Достатъчно щеше да е да бъде прекръстен на Музей на комунизма. Още повече, че щеше да получи наготово първия си неповторим експонат - системата за поддържане на мумията (каквато имаха още единствено Русия и Северна Корея). Към нея можеше да се прибавят други емблематични мостри на някогашния режим. Включително можеше на трибуната извън да се слагат восъчни или пластмасови фигури на членовете на Политбюро на Централен комитет на Българска комунистическа партия отпред с Тодор Живков, които оттова посрещаха наложителните тогава митинги на " служащите, селяните и интелигенцията ".
Позицията към тоталитарното завещание се показва по-убедително със символната му промяна, в сравнение с с физическото му заличаване. Защото в първия случай тя е подложена на модерна интерпретация, а във втория е сведена до еднократен заличаващ жест, след който не остава " текст ", адресиран към идващите генерации. Не на вятъра е толкоз непреклонна реакцията на съветските управляващи и на локалните им адепти против всеки опит за влагането на нова символика в Паметника на Съветската войска с изрисуването на графити в подножието му. И не на вятъра това се прави от младежи, които даже единствено с летящите си скейтбордовете пародират революционния възторг на камъка и бронза.
Проблемът обаче е, че в неговата целокупност (почти 50 метра височина) този монумент надали може да бъде подложен на интерпретация, която да го лиши от заложеното му обръщение - на послушание пред Големия брат. И това пролича добре в желанието на арх. Игнатов до го скрие в гигантска могила, което щеше да размени идеологическата експанзия в центъра на София с естетическа.
Другояче стояха нещата с мавзолея - пространственият му облик и мащаб позволяваха да се извърши със наличие, което да опровергае първичния му план. С съвсем комичната си отпратка към мумиите и пирамидите той като че ли самичък се беше трансформирал в музей на комунизма, в музей на тоталитарната власт с нейната рекламация за безкрайност.
" Като толкоз желаете музей на комунизма, съберете пари и си го направете "
Фактът, че сините не осъзнаха поднесената им " на тепсия " опция, а се отдадоха на непохватно бомбаджийство (едва унищожиха постройката през 1999), сякаш ни обрече в никакъв случай да нямаме Музей на комунизма. На алените ли да разчитаме да подредят личната си история в експозиция, която да разкрива репресивните им практики? През 2010 година по предложение на инициативна група, в която имах привилегията да вземам участие, първият кабинет на Борисов гласоподава решение постройката на Музея на Министерство на вътрешните работи (зад Съдебната палата) " да се отдаде за задачите на Музей на комунизма ". Но нищо не последва. Божидар Димитров, тогава министър без портфейл, ми сподели почти следното: Вие, антикомунистите, като толкоз желаете Музей на комунизма, съберете пари и си го направете. Та се наложи да го попитам: Почитателите на траките ли събират пари, с цел да им създадат музей?
Резултатът: в постройката зад Съдебната палата продължава да се обитава Музеят на Министерство на вътрешните работи. А България продължава да е единствената страна от някогашния руски блок, която си няма Музей на комунизма (и в Албания към този момент има - в центъра на Тирана, в един от хилядите бункери, издигнати от Енвер Ходжа). Впрочем, отговор на въпроса за какво си нямаме Музей на комунизма се съдържа в експозиция на Музея на Министерство на вътрешните работи. От пресцентъра на ведомството оповестяват, че " посетителите могат да видят документи и снимки, които отразяват значими събития от активността на министерството от неговото учредяване до наши дни ". Това се назовава исторически континуитет - няма цезура сред преди и след 10 ноември, за три десетилетия успяхме да изградим хибридно общество, което безконфликтно съчетава детайли на комунизъм и народна власт. За него Музеят на комунизма е натрапен посетител, тъй като се опълчва на обичаната му мантра: Не прокарвай разграничителни линии! А музеят освен ги прокарва, само че и ти припомня, че в случай че не ги виждаш, де факто си съизвършител в закононарушение. Не разрешава на забравата да замаже разграничителната линия сред отговорни и жертви през комунизма. Не разрешава да се стигне до това положение, при което всичко е задоволително - и да си бил клеветник през вчерашния ден, и да откраднеш милиони през днешния ден, и да биеш жена си и през вчерашния ден, и през днешния ден.
Нормализиране на злото
Нашият музей, в случай че въпреки всичко някой ден се роди, би трябвало да бъде непоколебим, ядосан даже. И никога не трябва да наподобява на Музея на Германска демократична република в Берлин, в който основен воин е трабантът. За разлика от нас, източногерманците могат да си го разрешат - тъй като се вляха в една остаряла народна власт и заживяха съгласно нейните правила. Нашият музей не трябва да е и като Дома на терора в Будапеща, който показва равнопоставено фашизма и комунизма. А сред тях има основна разлика. Само за няколко години фашизмът лиши живота на милиони и небрежно разкри чудовищното си лице, до момента в който комунизмът се точи с десетилетия в спокойно време, през което хората се опитваха да живеят обикновено в един анормален свят - и по този начин възстановиха злото. Домът на терора прави работа на унгарския шовинизъм, олицетворяван политически от Орбан, който има за цел да показа унгарската нация като почтен пострадал на непознати окупации. Смисълът на този тип музеи обаче е тъкмо противоположният - да дават уроци по различаване и вдишване на вини, да бъдат институции на символното отмъщение.
Що се отнася до България, Божидар Димитров може да спи умерено безконечния си сън - няма да имаме Музей на комунизма, тъй като колкото повече привикваме с хибридното си общество, толкоз по-малко усещаме уродливостта му. Както беше и с комунизма.
Фактът, че единствено ние измежду всички някогашни соцстрани си нямаме музей на комунизма, демонстрира какъв брой незабавно се нуждаем от подобен. Когато бяха на власт, сините направиха две огромни неточности, провеждайки символното освобождение от комунизма. Първата е, че не демонтираха Паметника на Съветската войска. А втората - че взривиха мавзолея.
Ако руският боец беше липсващ. Ако мавзолеят не беше взривен.
Ако руският боец с шмайзер в ръка беше липсващ от небето над София, това щеше да бъде безапелационен знак за завършек на съветското въздействие и на зависимостта от комунизма, който бе импортиран в страната и трансфорат в държавна идеология точно под това въздействие. Фактът, че паметникът си стои и до през днешния ден, е знак за противоположното: че въздействието продължава. Защото работата на паметниците е освен да пазят паметта на нацията, само че и да символизират ценностната ѝ ориентировка.
Мавзолеят на Георги Димитров можеше да загуби ролята си на комунистически паметник и без да бъде разрушаван. Достатъчно щеше да е да бъде прекръстен на Музей на комунизма. Още повече, че щеше да получи наготово първия си неповторим експонат - системата за поддържане на мумията (каквато имаха още единствено Русия и Северна Корея). Към нея можеше да се прибавят други емблематични мостри на някогашния режим. Включително можеше на трибуната извън да се слагат восъчни или пластмасови фигури на членовете на Политбюро на Централен комитет на Българска комунистическа партия отпред с Тодор Живков, които оттова посрещаха наложителните тогава митинги на " служащите, селяните и интелигенцията ".
Позицията към тоталитарното завещание се показва по-убедително със символната му промяна, в сравнение с с физическото му заличаване. Защото в първия случай тя е подложена на модерна интерпретация, а във втория е сведена до еднократен заличаващ жест, след който не остава " текст ", адресиран към идващите генерации. Не на вятъра е толкоз непреклонна реакцията на съветските управляващи и на локалните им адепти против всеки опит за влагането на нова символика в Паметника на Съветската войска с изрисуването на графити в подножието му. И не на вятъра това се прави от младежи, които даже единствено с летящите си скейтбордовете пародират революционния възторг на камъка и бронза.
Проблемът обаче е, че в неговата целокупност (почти 50 метра височина) този монумент надали може да бъде подложен на интерпретация, която да го лиши от заложеното му обръщение - на послушание пред Големия брат. И това пролича добре в желанието на арх. Игнатов до го скрие в гигантска могила, което щеше да размени идеологическата експанзия в центъра на София с естетическа.
Другояче стояха нещата с мавзолея - пространственият му облик и мащаб позволяваха да се извърши със наличие, което да опровергае първичния му план. С съвсем комичната си отпратка към мумиите и пирамидите той като че ли самичък се беше трансформирал в музей на комунизма, в музей на тоталитарната власт с нейната рекламация за безкрайност.
" Като толкоз желаете музей на комунизма, съберете пари и си го направете "
Фактът, че сините не осъзнаха поднесената им " на тепсия " опция, а се отдадоха на непохватно бомбаджийство (едва унищожиха постройката през 1999), сякаш ни обрече в никакъв случай да нямаме Музей на комунизма. На алените ли да разчитаме да подредят личната си история в експозиция, която да разкрива репресивните им практики? През 2010 година по предложение на инициативна група, в която имах привилегията да вземам участие, първият кабинет на Борисов гласоподава решение постройката на Музея на Министерство на вътрешните работи (зад Съдебната палата) " да се отдаде за задачите на Музей на комунизма ". Но нищо не последва. Божидар Димитров, тогава министър без портфейл, ми сподели почти следното: Вие, антикомунистите, като толкоз желаете Музей на комунизма, съберете пари и си го направете. Та се наложи да го попитам: Почитателите на траките ли събират пари, с цел да им създадат музей?
Резултатът: в постройката зад Съдебната палата продължава да се обитава Музеят на Министерство на вътрешните работи. А България продължава да е единствената страна от някогашния руски блок, която си няма Музей на комунизма (и в Албания към този момент има - в центъра на Тирана, в един от хилядите бункери, издигнати от Енвер Ходжа). Впрочем, отговор на въпроса за какво си нямаме Музей на комунизма се съдържа в експозиция на Музея на Министерство на вътрешните работи. От пресцентъра на ведомството оповестяват, че " посетителите могат да видят документи и снимки, които отразяват значими събития от активността на министерството от неговото учредяване до наши дни ". Това се назовава исторически континуитет - няма цезура сред преди и след 10 ноември, за три десетилетия успяхме да изградим хибридно общество, което безконфликтно съчетава детайли на комунизъм и народна власт. За него Музеят на комунизма е натрапен посетител, тъй като се опълчва на обичаната му мантра: Не прокарвай разграничителни линии! А музеят освен ги прокарва, само че и ти припомня, че в случай че не ги виждаш, де факто си съизвършител в закононарушение. Не разрешава на забравата да замаже разграничителната линия сред отговорни и жертви през комунизма. Не разрешава да се стигне до това положение, при което всичко е задоволително - и да си бил клеветник през вчерашния ден, и да откраднеш милиони през днешния ден, и да биеш жена си и през вчерашния ден, и през днешния ден.
Нормализиране на злото
Нашият музей, в случай че въпреки всичко някой ден се роди, би трябвало да бъде непоколебим, ядосан даже. И никога не трябва да наподобява на Музея на Германска демократична република в Берлин, в който основен воин е трабантът. За разлика от нас, източногерманците могат да си го разрешат - тъй като се вляха в една остаряла народна власт и заживяха съгласно нейните правила. Нашият музей не трябва да е и като Дома на терора в Будапеща, който показва равнопоставено фашизма и комунизма. А сред тях има основна разлика. Само за няколко години фашизмът лиши живота на милиони и небрежно разкри чудовищното си лице, до момента в който комунизмът се точи с десетилетия в спокойно време, през което хората се опитваха да живеят обикновено в един анормален свят - и по този начин възстановиха злото. Домът на терора прави работа на унгарския шовинизъм, олицетворяван политически от Орбан, който има за цел да показа унгарската нация като почтен пострадал на непознати окупации. Смисълът на този тип музеи обаче е тъкмо противоположният - да дават уроци по различаване и вдишване на вини, да бъдат институции на символното отмъщение.
Що се отнася до България, Божидар Димитров може да спи умерено безконечния си сън - няма да имаме Музей на комунизма, тъй като колкото повече привикваме с хибридното си общество, толкоз по-малко усещаме уродливостта му. Както беше и с комунизма.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ