Театърът е емоция, не може да се разчита на логично

Театърът е страст, не може да се разчита на разумно мислене и на разумно решение. Думите са на актрисата Сашка Братанова и най-добре разказват, и нея, и нейната Бергманова героиня в моноспектакъла „ Болки на душата “.

Вик, страдалчество, затвор, орис и безумно онемяла обич има в това сътворено с галактическо ентусиазъм зрелище. То е като дълга въздишка на облекчение и наслада от призванието да бъдеш актьор – единствено по душа – в пиесата, и в действителност – в живота. Като изпусната пара след дълъг застой и отвращение. Като гейзер, отпушен от сърцето на следващия огромен български гений, избутван принудително в ъглите на небитието.

Две дами – една измислена и една действително съществуваща, се срещат и сблъскват в обща повърхност. И двете са подложени на дълго нанагорнище към бездна, а не към върха, който заслужават. В тази извратена до болежка форма на живот изникват, избуяват и разцъфтяват „ болките на душата “. Жената, брачната половинка, любовницата, сестрата, майката... детето – всичко това е Тя, поради нейните „ големи ресурси от свръхжизненост “ и тъй като „ животът има тази стойност, която сами му придаваме “.

И Сашка Братанова от България, и Сашка на Бергман са изобретение и нов остров в театъра, и провокация за преоткриването на неговите непреходни стойности. Защото тя играе оттатък стандарта. Показва същинското си лице, а не негова маска или грим. Умее да ухажва публиката, без да я ласкае и принизява. Излива „ болките на душата “ и изпива докрай горчивината им. И това не провокира физически оттенъци на болежка у фена, а единствено приятност от спектакъла.

В „ Болки на душата “ най-хубаво е чувството, че на сцената излизат най-малко петима артисти – толкоз мощно е наличието на единствената Сашка Братанова.

Разказът на Ингмар Бергман е преведен от Меглена Боденска. Режисьор е Роберт Янакиев, негово е и музикалното оформление. Сценографията е на Ива Гикова, а мултимедията - на Теодор Киряков. „ Болки на душата “ е в афиша на Столичния куклен спектакъл.

Снимка: Даниел Димитров

Сашка Братанова – в един импровизиран, директно следпремиериен диалог – за пътя, за болката, за Анна, която има всеки от нас, за линията биографизъм-автобиографизъм, за лукса да се слага Бергман, за катарзиса на фена и за актрисата, която оцелява единствено поради вярата в специалността си.

- Има ли път, по който в никакъв случай не бихте поела?

Аз постоянно чувствам с какво не съм съгласна... Трябва да видя защо става дума и по-късно да си кажа, че не мога да го направя...

- Всеки човек ли би трябвало да има своята Анна в живота си?

През разнообразни времена съм имала такива хора. Това са хора, пред които можеш да се отпуснеш, да споделиш всичко, да се покажеш в най-грозния си тип. Понякога, това е някое животно – коте, куче (Усмихва се – бел. а.).

Снимка: Столичeн куклен спектакъл, Милена Стойкова

Може би, аз самата имам такава нужда – да се разтоваря, като описвам на някого. Но, както и в театъра, не на всеки му е забавно. Но пък по този начин разбираш кой е угрижен дружно с теб, кой е на твоята вълна и с кой си сбъркал...

- С какво сърце тръгнахте към този театър – свито или отворено?

Първо, желая да кажа, че доста се зарадвах, че този театър ще стане. Аз го одобрявам от толкоз доста време. Харесах го още първия път, когато го прочетох. Казах си „ Боже, какъв брой е автентично! “, въпреки че е писан от Бергман през 1973 година.

Стори ми се доста забавно, доста автентично, доста революционно. Не знам за какво никой различен не го видя това. И чак в този момент се случват нещата – благодарение на доста хора, които дадоха рамо. И най-много Роберт, който се нае да работим дружно. Благодаря му за неговото самообладание. Просто, тъй като по някои неща имахме различие, само че малко по малко се стиковахме.

Така, че когато започнах да изучавам текста и да преговарям тази пиеса, всичко мина през мен – благодарение на Роберт. Затова може да се каже, че започнах с наслада, след това леко се уплаших, че няма да съумея, само че нещата последователно се наместиха. Сега имам вяра, че ще става още по-добре при идващите срещи с публиката.

- Случайно ли е, че разказът на Вашата героиня е навръх сцената на кукления спектакъл? Самата героиня като че ли е дърпана с някакви конци...

Не, инцидентно се получи, че шефът на кукления спектакъл се съгласи да даде сцената, а Роберт Янакиев – да режисира това зрелище. Просто по този начин се получи...

- От самото начало ли имахте желание да сте сама на сцената?

Първият въпрос, който зададох на Роберт, когато започнахме да четем текста, беше „ Коя е Анна? Къде е Анна? “. Защото въпреки всичко непрекъснатото послание към Ана, Алфред или към другите хора би трябвало да се конкретизира – какво значи, за какво се употребява... Това са разнообразни тематики, по които върви героинята, разнообразни болки в нея, които тя позволява или лекува посредством тези хора.

- Колко би трябвало да е претърпял актьорът, с цел да изиграе тъкмо този воин? Биографизъм и автобиографизъм имат ли допирни точки в тази ситуация...

Не мога да кажа, че се унифицирам със своята героиня. Моята житейска орис няма нищо общо с нейната. Моят живот е протекъл по напълно различен метод. Но постоянно е по-интересно да играеш нещо, което не си ти, и което не си претърпял, и което не можеш да си позволиш да преживееш, в сравнение с нещо, което си претърпял. Него към този момент го знаеш, то е повтаряне...

- Лукс ли е да се прави тъкмо подобен спектакъл в този момент?

Това е моят огромен боязън – че хората са наплашени, заболели, и че театърът може да ги донатовари.

Но аз към момента имам вяра, че театърът води до разрешаване на някой твой персонален проблем. За мен в това е смисълът на театъра. Гледаш и си казваш: „ Да, тя постъпи по този начин, само че аз не трябва да го върша! “, или нещо сходно...

Макар, че театърът е страст. Не може да се разчита на разумно мислене и на разумно решение. Да съпреживееш и да се разтовариш, да минеш през някакъв катарзис – аз по този начин го одобрявам театъра!

- Това го отнасяте към фена или към артиста?

Това е за фена. А артистът би трябвало да направи по този начин, че фенът да повярва. Надявам се, че съм съумяла.

- Мисля, че е с отговорите на въпросите дотук казахте много за себе си. Но какво бихте споделили на хората, които желаят да гледат Вашия театър, само че се двоумят, тъй като само че не ви познават?

При мен по този начин се развиха нещата, че много време не можех да практикувам своята специалност. Въпреки че това, което ме е крепяло през годините, е че постоянно съм си казвала „ Аз съм актриса! “. Това някак си ми е давало „ стойка “, самочувствие.

И в действителност това, което желая да кажа на хората, е, че аз съм актриса, без значение, че не са ме гледали... и си мисля, че имам място на сцената... и се надявам да го имам. Но това зависи от публиката, несъмнено.