Българската Пенелопа чака 39 години душманин на фашизма
Тази страница взехме решение да публикуваме през днешния ден не инцидентно. Повод ни даде последното предаване " Документите " на Антон Тодоров, чиито съграждани от родното му Раднево извършиха предишния месец залата за разискване на книгата на Велислава Дърева " Атентатът 1925. Денят, в който се отвориха портите адови ". Но който Антон, с присъщата му всезнайковщина и без доста да се церемони, посъветва Велислава да изхвърли книгата на " бунището ", без да се преценява с мнението за нея на такива " негови сътрудници " историци като Николай Поппетров, Искра Баева, Евгения Калинова, Димитър Генчев и други Направи го по антонтодоровски, размахвайки книги, които в действителност поддържат много от " еретичните " тези на Велислава. Май не се усещаше доста добре събеседникът му, ръководителят на Държавната организация " Архиви " доцент Михаил Груев, само че изборът на този върховен държавен чиновник да взе участие в едно от крайнодесните и в действителност псевдоисторическо предаване у нас си е единствено негов. Антон Тодоров с няколко фрази се опита да изхвърли на " бунището " и странджанския челник Атанас Премянов, който назова Андрей - почтен лапсус, уповавам се. И така, предоставяме на нашите читатели да надникнат по-надълбоко в живота на Премяната, който е изпълнен с тествания, които надали различен в отечеството ни е претърпял.
Атанас Премянов (1902-1973) през днешния ден е полузабравен, а страховитите истории, които се описват за него - къде същински, къде изсмукани от пръстите, години наред са стряскали хората, изключително фашагите от Бургаско, а и от цялата страна. Разпарял кореми, насичал на части враговете си - какво ли не се приказва за него. Кой ли не се е заканвал да му види сметката, в това число известният Бърлю Войвода, само че безрезултатно - хуква и той да бяга под паника пред неговата смелост. И в София, където Премянов е изпратен от Югославия със специфични задания, столичната полиция и войска не могат да се оправят с него. Но това приключва трагично - задържана е Елена Гичева, в чийто суперлуксозен апартамент организират срещи най-високопоставените партийни ръководители. Тя е убита в Дирекцията на полицията " свиреп ", както настояват документи и историци.
Премянов се разделя с бременната си избраница Стойка и емигрира в Съветския съюз. И сценаристите на най-сладникавите сапунки не биха могли да измислят случилото се сред тях. Тя го чака цели 39 години. Дъщеря им, която той в никакъв случай не вижда, му е родила три внучки, след което почива. Верността на Пенелопа към Одисей е нищо пред тая на Стойка към Атанас. И го дочаква, през 1963 година те се оженват след 39 години годеничество. А през тези дълги десетилетия раздяла той води война по външните и вътрешните фронтове на Съюз на съветските социалистически републики. " Звездата му " оказва помощ да оцелее не един път и дваж. През 1937 година Георги Димитров се намесва, с цел да го избави от сталинските репресии. Обвинен е в изменничество. От оскъдните му думи излиза наяве, че с изключение на на фронтовете на Втората международна война той е служил по всяка възможност в СМЕРШ и освен това, както постоянно, е правил чудеса от смелост. А носталгията му по България избуява, откакто в Новосибирск през април 1963 година гостуват български естрадни реализатори отпред с Емил Димитров. И Тончо Русев е там. През август същата година Премянов към този момент е в София и бърза да отиде при Стойка, която тогава живее в Ямбол. Хиляди хора от родния му Бургаски край изпълват улиците, с цел да посрещнат " възкръсналия " с цветя и топли думи. Орелът на Странджа - за едни душманин, за други покровител.
Из " Орлите на Странджа ", Атанас Премянов, Изд. на Българска комунистическа партия, 1968 година
Из " Рамо до рамо, сърце до сърце " , сб. със мемоари на българи-бойци и командири от Червената войска, Партиздат, 1981 година (спомени на политкомисаря Атанас Михайлов Премянов)
Годежът мина доста хубаво освен за Янаки и Велика, само че и за мен, тъй като през тая вечер видях за пръв път дъщерята на дядо Михаил Налбантина, деветнадесет годишната Стойка. Очите ми останаха в това момиче. Беше освен най-хубавото в махалата " Свети Спиридон ", само че и пееше доста хубаво национални и хайдушки песни. Наченеше ли да пее, всички се ослушваха.
След тая вечер правех, коствах, само че гледах да се намеря там, където щеше да бъде и Стойка... Връщах се от седенките като погубен. Добре че буля Стана и Цървена Яна схванаха, че съм обезсърчителен като ерген.
Един ден двете дами направиха китка от здравец, обгърнаха я с алена копринена лента и потеглиха да я поднесат на Стойка от мое име. Двете сватовници трябваше да помолят баба Евдокия и дядо Михал да дадат единодушието си за годежа и да благословят щерка си за мене. По обичая, в случай че момата беше съгласна, без значение от мнението на родителите си, слагаше китката на пазвата си. В случай, че родителите са съгласни за годежа, забождаше китката от лявата страна на дрехата си, до сърцето, правеше китка от личната си градинка и я връщаше по сватовниците. Наред ли е всичко, сватовниците се договаряха с родителите на момата по кое време ще стане годежът и се връщаха да " рапортуват " на момъка.
Докато дамите се върнат, въртях се из къщи, влизах от стая в стая, струваше ми се, че светът се свършва. А когато се демонстрираха на вратата с усмихнати лица и китка в ръцете, идваше ми да плача от наслада. От тоя ден, беше петнадесети ноември 1923 година, станахме неразделни със Стойка.
Цялото си свободно време прекарвах при Стойка. Дните се нижеха един от различен по-хубави. Двамата повярвахме, че щастието стига за един живот. Не ни се искаше даже да се разсънваме. Но събитията ни свестиха грубо. В края на ноември 1923 година турските управляващи ни предизвестиха, че се не разрешава на емигрантите да живеят в Лозенград. Трябваше или да заминем за Съветския съюз, или да се върнем в България, или да отидем да живеем навътре в Турция.
Мерките на турските управляващи накараха нашата евренезка група да вземе дефинитивно решение за основаване на чета и продължение на битката с фашистката власт в България.
Към края на ноември 1923 година минахме границата и се отправихме за Евренезово като национални отмъстители... На двадесет и седми ноември хванахме фамозния локален фашист и грабител Вълкан Кехая, на чиято съвест тежаха убийствата на четиримата комунисти - Христо Парашкевов, Атанас Дражев, Георги Апостолов и Иван Малинов. От тях Георги Апостолов беше татко на четири дребни дечица, а на Иван Малинов преди малко се бе родило дете. Къщите бяха изгорени, дружно с покъщнината, фамилиите разпилени, оставени голи, боси и гладни.
Разправата с Вълкан Кехая хвърли в паника локалните фашисти и всички изедници, които имаха петна на съвестта си. По пътища се проточиха коли, натоварени с багаж. Виновните бързаха да се скрият на безвредно място в градовете. Същевременно нашите хора започнаха да повдигат приведените си глави, да поглеждат към планината с вяра и очакване.
Имуществото на Вълкан Кехая беше трансферирано в Турция и разпродадено. Получените пари бяха разпределени сред осиротелите фамилии в село Евренезово, Текенджа, Белеврен и Урумкьой. Сърцето ми се свиваше, когато в тъмните нощи почуквахме на прозорчето на мизерните колиби, където бяха принудени да се скрият сираците. Показваше се забулената с черна забрадка глава на майката, гледаше уплашено непознатите хора, изпърво не можеше да разбере, а по-късно онемяваше. Приемаше с разтреперани ръце своя дял от парите... И знаехме, че дамата, след потъването ни в тъмнината ще падне на колене пред кандилото, ще се прекръсти и ще извика от дън сърце:
- Има още хора на земята, боже!
...В края на април 1926 година двамата с Кръстанов бяхме трансферирани в Австрия - по незаконен канал, който минаваше близо до град Марибор. Във Виена... ни пое различен пощальон, който ни преведе през Полша и ни оказа помощ да преминем руската граница през станцията Негорелая...
На първи септември 1926 година бях записан студент в подготвителния курс към българския бранш на Комунистическия университет на националностите от Запад - " Ю.Ю. Мархлевски ", в Москва. Българският бранш се завеждаше от другаря Станке Димитров - Марек. Наши преподаватели бяха Александър Величков, Стела Благоева, Мария Калинкова, Цвета Ташкова, Женя Пискова, Цветан Кръстанов и още няколко българи и българки...
В края на краищата съумях да преодолея слабата си подготовка, усвоих минимума от познания, които бяха нужни, с цел да постъпя в първи курс на университета. Мъчението ми обаче продължи и в първи курс. Бях заставен да седнал съм над книгите по двадесет часа дневно, с цел да не изоставам от другите... Настъпи хиляда деветстотин и тридесета година. През тая година се учех в трети курс на университета, само че се наложи да вземам участие в една акция на партията, която ми лиши повече от три месеца. На изпитната сесия се явих единствено и единствено да не проявя безволие и бях разкъсан на множеството изпити. Това ме накара да се замисля по-издълбоко за бъдещето си....От първи септември 1930 година започнах следването си във Висшата погранична школа. Курсът беше двегодишен. Мога да кажа, че се усещах в това образователно заведение като риба във вода. Често името ми беше поставяно на дъската за отличниците, получавах и награди... Практиката на офицер от пограничните войски прекарах в пограничната комендатура на градчето Ордубад в Кавказ. Произведоха ме офицер и ме изпратиха в Далечния изток, покрай Владивосток, на границата с Манджурия... Ден след ден, пристигна хиляда деветстотин тридесет и седма година. Най-неочаквано бях извикан в центъра - град Хабаровск, където ми бяха предявени напълно безосновни обвинявания. Тъй като не можеше да се докажеше нищо, единствено бях лишен от офицерското си звание.
Годината беше изключително тревожна, само че аз не склоних глава. Веднага се качих на влака и отпътувах за Москва. Драги читатели, допускам, че бихте разбрали какво усещах по време на многодневното си пътешестване към столицата. Аз, индивидът, който дължеше всичко на тая страна, бях упрекнат в изменничество.
В Москва незабавно отидох при другаря Георги Димитров. Той не се беше изменил доста - единствено косите му бяха посребрени. Другарят Димитров се здрависа с мен, предложения ме да седна и рече бавно, без да бърза:
- Как вървят работите, другарю Премянов?
Говорих дълго, описах всичко, което се беше случило в последно време с мен, най-после го помолих за съвет. Забелязах, че по челото му се бяха появили бръчки.
- Другарю Премянов - сподели замислено Димитров, - разбирам болката ти, имам вяра ти. Моля те да бъдеш спокоен, всичко ще се оправи. Станала е неточност, само че грешките са поправими.
След това се свърза по телефона с началника на Главното ръководство на пограничните войски другаря Маслеников и му описа за случилото се с мен. В отговор на негов въпрос другарят Димитров съобщи, че има цялостно политическо доверие в мен, което ще изрази и в писмена политическа гаранция...
Продължих да послужвам по границата досега, в който избухна войната. През юли хиляда деветстотин четиридесет и първа година се открих в региона на Таганрог и Ростов на Дон...
Батальонът беше ситуиран изначало в предградията на града. Битката стартира тъкмо в осемнадесет часа на двадесети юли. Срещу нас беше изсипан цялостен вихър от снаряди. Врагът атакуваше с танкове, пехота и авиация. Непрекъснато виеха злокобните юнкерси, които пикираха и хвърляха бомби върху нашите позиции. Целият град задимя, изригваха пламъци, вдигаше се дим, постройките рухваха върху главите ни. Но когато фашистите тръгваха в офанзива, руините оживяваха, посрещаха ги с огън, отхвърляха ги обратно, пречупваха настъпателната им воля. Сражението за града продължи шест дни. Останахме към двадесет хиляди души бойци и офицери, а към двадесети и пети юли имаше живи не повече от две хиляди. Поставената задача беше изпълнена...
Войната продължаваше, ние трябваше да спрем съперника. Последният рубеж за оттегляне според заповедите на Върховното основно командване беше р. Волга. Боевете и тук продължиха с неотслабващо озлобление. Докато пристигна оня предопределен час на нашето контранастъпление. Да, аз изживях този момент - когато ние настъпихме на запад...
По-късно бях извикан в Москва разполагаем на командването на Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР). Получих нови задания, които бяха близки до тези на фронта. Трябваше да се очисти руската земя от противниковите диверсионни и разследващи групи, които се срещаха в тила в дните на войната. Това беше и моята компетентност и аз с чест се оправих и с най-трудните задания.
Времето летеше. Войната се свърши. Дойдоха усилените години на възобновяване на националното стопанство....Вече минавах петдесетте, само че бях здрав и мощен. Тежкият труд на строителен служащ не ми тежеше. Станах чорбаджия на строителна бригада, избираха ме в профкомитета, награждаваха ме неведнъж за преизпълнение на проектите с двеста-триста %.
Един априлски ден на хиляда деветстотин шестдесет и трета година се връщах от работа в къщи. На витрината до клуба " Юнност " видях огромен плакат. Спрях се, погледнах и почувствах уязвимост в краката си. Там се обявяваше естраден концерт на натрупа, която пристигнала от София. Очите ми четяха български имена, артистите бяха българи. Стана ми зле, свят ми се завъртя, облегнах се на стената. Разбира се, аз се интересувах от ориста на родината ми, знаех доста за нея, само че в този момент тя беше пристигнала при мене.
Продължих пътя си като пийнал. След това се върнах отново и отново зачетох имената на българите. Емил Димитров, Румяна Маркова, Николай Димитров, Тончо Русев... Концертът беше разгласен за седемнадесет и тридесет минути в кинотеатър " Москва ", в академическото градче на Новосибирск.
Втурнах се да диря българите. После се сетих, че би трябвало да ги поканя на посетители. Накупих неща за вечеря - най-хубавите сибирски ястия, най-хубавата водка. После отидох на концерта.
Публиката ръкопляскаше бясно на всеки номер, дълго неведнъж викаше артистите на бис. Седях на стола и чувствувах по какъв начин сърцето ми чезнеше от обич и тъга. Струваше ми се, че техният успех е и мой успех. Сълзи се стичаха по бузите ми, нещо стискаше гърлото ми, задавяше ме.
Късно вечерта неколцина от артистите пристигнаха с мен в дома ми, където ги гостих по сибирски. Българската тирада ме омайваше - разбирах всичко, само че не можех да приказвам. Следващия ден не можех да се позная. Вече не можех да остана надалеч от родината.
Заминах за Москва, явих се при другаря Сарафанов, заместник-председател на Контролната комисия при Централния комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз. Моето досие беше открито, откри се, че съм бил уволнен от армията без каквато и да е виновност. Другарите се свързаха с Областния комитет на партията в Новосибирск. На двадесет и седми юли, на съвещание на бюрото на Областния комитет на партията в Новосибирск, бяха възобновени правата ми. На четиринадесети август ми беше връчен партийният билет, а на осемнадесети август към този момент бях в София.
В София научих, че моята избраница, която оставих преди тридесет и девет години в лозенградския затвор, живее в Ямбол. Заминах незабавно при нея. Тя не се беше омъжила през тези дълги десетилетия. Моята щерка се беше родила, без да я видя, беше отраснала, без да я видя, беше се омъжила, без да я видя, беше ми родила три внучки и най-после беше умряла, без да мога да я видя.
Твърде доста инциденти бяха минали и над нейната, и над моята глава. Случи се по този начин, че се ожених за нея публично след тридесет и девет години годеничество. Може би единствено една българска жена е способна да стори това, да издържи на безкрайното очакване, да резервира в себе си облика на един човек. Моята Стойка трансформира в реалност античните легенди за женската честност.
Атанас Премянов (1902-1973) през днешния ден е полузабравен, а страховитите истории, които се описват за него - къде същински, къде изсмукани от пръстите, години наред са стряскали хората, изключително фашагите от Бургаско, а и от цялата страна. Разпарял кореми, насичал на части враговете си - какво ли не се приказва за него. Кой ли не се е заканвал да му види сметката, в това число известният Бърлю Войвода, само че безрезултатно - хуква и той да бяга под паника пред неговата смелост. И в София, където Премянов е изпратен от Югославия със специфични задания, столичната полиция и войска не могат да се оправят с него. Но това приключва трагично - задържана е Елена Гичева, в чийто суперлуксозен апартамент организират срещи най-високопоставените партийни ръководители. Тя е убита в Дирекцията на полицията " свиреп ", както настояват документи и историци.
Премянов се разделя с бременната си избраница Стойка и емигрира в Съветския съюз. И сценаристите на най-сладникавите сапунки не биха могли да измислят случилото се сред тях. Тя го чака цели 39 години. Дъщеря им, която той в никакъв случай не вижда, му е родила три внучки, след което почива. Верността на Пенелопа към Одисей е нищо пред тая на Стойка към Атанас. И го дочаква, през 1963 година те се оженват след 39 години годеничество. А през тези дълги десетилетия раздяла той води война по външните и вътрешните фронтове на Съюз на съветските социалистически републики. " Звездата му " оказва помощ да оцелее не един път и дваж. През 1937 година Георги Димитров се намесва, с цел да го избави от сталинските репресии. Обвинен е в изменничество. От оскъдните му думи излиза наяве, че с изключение на на фронтовете на Втората международна война той е служил по всяка възможност в СМЕРШ и освен това, както постоянно, е правил чудеса от смелост. А носталгията му по България избуява, откакто в Новосибирск през април 1963 година гостуват български естрадни реализатори отпред с Емил Димитров. И Тончо Русев е там. През август същата година Премянов към този момент е в София и бърза да отиде при Стойка, която тогава живее в Ямбол. Хиляди хора от родния му Бургаски край изпълват улиците, с цел да посрещнат " възкръсналия " с цветя и топли думи. Орелът на Странджа - за едни душманин, за други покровител.
Из " Орлите на Странджа ", Атанас Премянов, Изд. на Българска комунистическа партия, 1968 година
Из " Рамо до рамо, сърце до сърце " , сб. със мемоари на българи-бойци и командири от Червената войска, Партиздат, 1981 година (спомени на политкомисаря Атанас Михайлов Премянов)
Годежът мина доста хубаво освен за Янаки и Велика, само че и за мен, тъй като през тая вечер видях за пръв път дъщерята на дядо Михаил Налбантина, деветнадесет годишната Стойка. Очите ми останаха в това момиче. Беше освен най-хубавото в махалата " Свети Спиридон ", само че и пееше доста хубаво национални и хайдушки песни. Наченеше ли да пее, всички се ослушваха.
След тая вечер правех, коствах, само че гледах да се намеря там, където щеше да бъде и Стойка... Връщах се от седенките като погубен. Добре че буля Стана и Цървена Яна схванаха, че съм обезсърчителен като ерген.
Един ден двете дами направиха китка от здравец, обгърнаха я с алена копринена лента и потеглиха да я поднесат на Стойка от мое име. Двете сватовници трябваше да помолят баба Евдокия и дядо Михал да дадат единодушието си за годежа и да благословят щерка си за мене. По обичая, в случай че момата беше съгласна, без значение от мнението на родителите си, слагаше китката на пазвата си. В случай, че родителите са съгласни за годежа, забождаше китката от лявата страна на дрехата си, до сърцето, правеше китка от личната си градинка и я връщаше по сватовниците. Наред ли е всичко, сватовниците се договаряха с родителите на момата по кое време ще стане годежът и се връщаха да " рапортуват " на момъка.
Докато дамите се върнат, въртях се из къщи, влизах от стая в стая, струваше ми се, че светът се свършва. А когато се демонстрираха на вратата с усмихнати лица и китка в ръцете, идваше ми да плача от наслада. От тоя ден, беше петнадесети ноември 1923 година, станахме неразделни със Стойка.
Цялото си свободно време прекарвах при Стойка. Дните се нижеха един от различен по-хубави. Двамата повярвахме, че щастието стига за един живот. Не ни се искаше даже да се разсънваме. Но събитията ни свестиха грубо. В края на ноември 1923 година турските управляващи ни предизвестиха, че се не разрешава на емигрантите да живеят в Лозенград. Трябваше или да заминем за Съветския съюз, или да се върнем в България, или да отидем да живеем навътре в Турция.
Мерките на турските управляващи накараха нашата евренезка група да вземе дефинитивно решение за основаване на чета и продължение на битката с фашистката власт в България.
Към края на ноември 1923 година минахме границата и се отправихме за Евренезово като национални отмъстители... На двадесет и седми ноември хванахме фамозния локален фашист и грабител Вълкан Кехая, на чиято съвест тежаха убийствата на четиримата комунисти - Христо Парашкевов, Атанас Дражев, Георги Апостолов и Иван Малинов. От тях Георги Апостолов беше татко на четири дребни дечица, а на Иван Малинов преди малко се бе родило дете. Къщите бяха изгорени, дружно с покъщнината, фамилиите разпилени, оставени голи, боси и гладни.
Разправата с Вълкан Кехая хвърли в паника локалните фашисти и всички изедници, които имаха петна на съвестта си. По пътища се проточиха коли, натоварени с багаж. Виновните бързаха да се скрият на безвредно място в градовете. Същевременно нашите хора започнаха да повдигат приведените си глави, да поглеждат към планината с вяра и очакване.
Имуществото на Вълкан Кехая беше трансферирано в Турция и разпродадено. Получените пари бяха разпределени сред осиротелите фамилии в село Евренезово, Текенджа, Белеврен и Урумкьой. Сърцето ми се свиваше, когато в тъмните нощи почуквахме на прозорчето на мизерните колиби, където бяха принудени да се скрият сираците. Показваше се забулената с черна забрадка глава на майката, гледаше уплашено непознатите хора, изпърво не можеше да разбере, а по-късно онемяваше. Приемаше с разтреперани ръце своя дял от парите... И знаехме, че дамата, след потъването ни в тъмнината ще падне на колене пред кандилото, ще се прекръсти и ще извика от дън сърце:
- Има още хора на земята, боже!
...В края на април 1926 година двамата с Кръстанов бяхме трансферирани в Австрия - по незаконен канал, който минаваше близо до град Марибор. Във Виена... ни пое различен пощальон, който ни преведе през Полша и ни оказа помощ да преминем руската граница през станцията Негорелая...
На първи септември 1926 година бях записан студент в подготвителния курс към българския бранш на Комунистическия университет на националностите от Запад - " Ю.Ю. Мархлевски ", в Москва. Българският бранш се завеждаше от другаря Станке Димитров - Марек. Наши преподаватели бяха Александър Величков, Стела Благоева, Мария Калинкова, Цвета Ташкова, Женя Пискова, Цветан Кръстанов и още няколко българи и българки...
В края на краищата съумях да преодолея слабата си подготовка, усвоих минимума от познания, които бяха нужни, с цел да постъпя в първи курс на университета. Мъчението ми обаче продължи и в първи курс. Бях заставен да седнал съм над книгите по двадесет часа дневно, с цел да не изоставам от другите... Настъпи хиляда деветстотин и тридесета година. През тая година се учех в трети курс на университета, само че се наложи да вземам участие в една акция на партията, която ми лиши повече от три месеца. На изпитната сесия се явих единствено и единствено да не проявя безволие и бях разкъсан на множеството изпити. Това ме накара да се замисля по-издълбоко за бъдещето си....От първи септември 1930 година започнах следването си във Висшата погранична школа. Курсът беше двегодишен. Мога да кажа, че се усещах в това образователно заведение като риба във вода. Често името ми беше поставяно на дъската за отличниците, получавах и награди... Практиката на офицер от пограничните войски прекарах в пограничната комендатура на градчето Ордубад в Кавказ. Произведоха ме офицер и ме изпратиха в Далечния изток, покрай Владивосток, на границата с Манджурия... Ден след ден, пристигна хиляда деветстотин тридесет и седма година. Най-неочаквано бях извикан в центъра - град Хабаровск, където ми бяха предявени напълно безосновни обвинявания. Тъй като не можеше да се докажеше нищо, единствено бях лишен от офицерското си звание.
Годината беше изключително тревожна, само че аз не склоних глава. Веднага се качих на влака и отпътувах за Москва. Драги читатели, допускам, че бихте разбрали какво усещах по време на многодневното си пътешестване към столицата. Аз, индивидът, който дължеше всичко на тая страна, бях упрекнат в изменничество.
В Москва незабавно отидох при другаря Георги Димитров. Той не се беше изменил доста - единствено косите му бяха посребрени. Другарят Димитров се здрависа с мен, предложения ме да седна и рече бавно, без да бърза:
- Как вървят работите, другарю Премянов?
Говорих дълго, описах всичко, което се беше случило в последно време с мен, най-после го помолих за съвет. Забелязах, че по челото му се бяха появили бръчки.
- Другарю Премянов - сподели замислено Димитров, - разбирам болката ти, имам вяра ти. Моля те да бъдеш спокоен, всичко ще се оправи. Станала е неточност, само че грешките са поправими.
След това се свърза по телефона с началника на Главното ръководство на пограничните войски другаря Маслеников и му описа за случилото се с мен. В отговор на негов въпрос другарят Димитров съобщи, че има цялостно политическо доверие в мен, което ще изрази и в писмена политическа гаранция...
Продължих да послужвам по границата досега, в който избухна войната. През юли хиляда деветстотин четиридесет и първа година се открих в региона на Таганрог и Ростов на Дон...
Батальонът беше ситуиран изначало в предградията на града. Битката стартира тъкмо в осемнадесет часа на двадесети юли. Срещу нас беше изсипан цялостен вихър от снаряди. Врагът атакуваше с танкове, пехота и авиация. Непрекъснато виеха злокобните юнкерси, които пикираха и хвърляха бомби върху нашите позиции. Целият град задимя, изригваха пламъци, вдигаше се дим, постройките рухваха върху главите ни. Но когато фашистите тръгваха в офанзива, руините оживяваха, посрещаха ги с огън, отхвърляха ги обратно, пречупваха настъпателната им воля. Сражението за града продължи шест дни. Останахме към двадесет хиляди души бойци и офицери, а към двадесети и пети юли имаше живи не повече от две хиляди. Поставената задача беше изпълнена...
Войната продължаваше, ние трябваше да спрем съперника. Последният рубеж за оттегляне според заповедите на Върховното основно командване беше р. Волга. Боевете и тук продължиха с неотслабващо озлобление. Докато пристигна оня предопределен час на нашето контранастъпление. Да, аз изживях този момент - когато ние настъпихме на запад...
По-късно бях извикан в Москва разполагаем на командването на Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР). Получих нови задания, които бяха близки до тези на фронта. Трябваше да се очисти руската земя от противниковите диверсионни и разследващи групи, които се срещаха в тила в дните на войната. Това беше и моята компетентност и аз с чест се оправих и с най-трудните задания.
Времето летеше. Войната се свърши. Дойдоха усилените години на възобновяване на националното стопанство....Вече минавах петдесетте, само че бях здрав и мощен. Тежкият труд на строителен служащ не ми тежеше. Станах чорбаджия на строителна бригада, избираха ме в профкомитета, награждаваха ме неведнъж за преизпълнение на проектите с двеста-триста %.
Един априлски ден на хиляда деветстотин шестдесет и трета година се връщах от работа в къщи. На витрината до клуба " Юнност " видях огромен плакат. Спрях се, погледнах и почувствах уязвимост в краката си. Там се обявяваше естраден концерт на натрупа, която пристигнала от София. Очите ми четяха български имена, артистите бяха българи. Стана ми зле, свят ми се завъртя, облегнах се на стената. Разбира се, аз се интересувах от ориста на родината ми, знаех доста за нея, само че в този момент тя беше пристигнала при мене.
Продължих пътя си като пийнал. След това се върнах отново и отново зачетох имената на българите. Емил Димитров, Румяна Маркова, Николай Димитров, Тончо Русев... Концертът беше разгласен за седемнадесет и тридесет минути в кинотеатър " Москва ", в академическото градче на Новосибирск.
Втурнах се да диря българите. После се сетих, че би трябвало да ги поканя на посетители. Накупих неща за вечеря - най-хубавите сибирски ястия, най-хубавата водка. После отидох на концерта.
Публиката ръкопляскаше бясно на всеки номер, дълго неведнъж викаше артистите на бис. Седях на стола и чувствувах по какъв начин сърцето ми чезнеше от обич и тъга. Струваше ми се, че техният успех е и мой успех. Сълзи се стичаха по бузите ми, нещо стискаше гърлото ми, задавяше ме.
Късно вечерта неколцина от артистите пристигнаха с мен в дома ми, където ги гостих по сибирски. Българската тирада ме омайваше - разбирах всичко, само че не можех да приказвам. Следващия ден не можех да се позная. Вече не можех да остана надалеч от родината.
Заминах за Москва, явих се при другаря Сарафанов, заместник-председател на Контролната комисия при Централния комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз. Моето досие беше открито, откри се, че съм бил уволнен от армията без каквато и да е виновност. Другарите се свързаха с Областния комитет на партията в Новосибирск. На двадесет и седми юли, на съвещание на бюрото на Областния комитет на партията в Новосибирск, бяха възобновени правата ми. На четиринадесети август ми беше връчен партийният билет, а на осемнадесети август към този момент бях в София.
В София научих, че моята избраница, която оставих преди тридесет и девет години в лозенградския затвор, живее в Ямбол. Заминах незабавно при нея. Тя не се беше омъжила през тези дълги десетилетия. Моята щерка се беше родила, без да я видя, беше отраснала, без да я видя, беше се омъжила, без да я видя, беше ми родила три внучки и най-после беше умряла, без да мога да я видя.
Твърде доста инциденти бяха минали и над нейната, и над моята глава. Случи се по този начин, че се ожених за нея публично след тридесет и девет години годеничество. Може би единствено една българска жена е способна да стори това, да издържи на безкрайното очакване, да резервира в себе си облика на един човек. Моята Стойка трансформира в реалност античните легенди за женската честност.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ