Как ще си умра млад и зелен - ХРИСТО СМИРНЕНСКИ
Тая година моята остаряла другарка — Жълтата гостенка — потропа на левия ми дроб. Слава богу, че имам единствено два дроба — следващата година няма към този момент къде да се приюти. Всъщност, мене какво ми трябваше да отивам “На посетители у дявола! “.
Ето че опашката му остана в ръцете ми и от велики четвъртък аз съм на велико разпятие. Не мисли, драги читателю, че се дръзвам. Това напълно не е смешка, а покруса, само че банална… по тази причина и няма да те занимавам с нея.
Па и основната причина за гибелта ми ще бъде друга. Работата е елементарна: лекарят — един доктор, който за най-горната част от тялото си самичък има потребност от доктор, — откакто се набарабани до насита върху ребрата ми, кимна с глава:
— Даа… върхът на левия дроб пострадал… Имате катар в дроба.
Аз по никакъв начин не се удивлявам, че точно в дроба си имам катър. Днес има толкоз доста магарета и катъри, че някое от тия благородни животни, вместо да става областен кмет, настанило се в дроба ми.
След като ми предписа всичко, което може да яде един принц, лекарят си отиде. И ето, стартира нещастието ми. Какво мислите? Болестта се усложни? По дяволите заболяването. Ужасът пристигна в жестокия облик на старица. Ооо! Никога не бях предполагал, че в нашия жанр има толкоз доста бабички.
Ето ги две по две, три по три идват да видят болния и да му кажат някоя успокоителна дума.
— Сине Ристее! Шчо ти йе бре, Ристе!…Лошо те соних, бабин! Лошо — со чалма. Алла гайрет.
Това е една от македонските ми баби.
А аз имам баби: от остаряла България, от Румънска Добруджа, една “фрау Ангелица “ от Виена, една “бариня “ от Бесарабия, една, живяла в Ниш през войната и “прича “, четири баби от Смирна… — ох, по-добре да не ги споменувам — дано бог ги спомене в царствие свое.
Всичките тия баби са прекомерно разговорливи и имат поетическа фикция: една ме сънувала с чалма, друга, че съм яздел метла, седем сънували, че съм се давил в една огромна мътна река, една, че ме емнала “една буря, едни ветрища, стихии и прахове… “ Едвам съм слезнал на земята. Ето 15 дни по какъв начин тия бабички разправят сънищата си, а аз лежа по тил, изпотявам се от двойни страдания и тъгувам.
Всички тия бабички дрънкат толкоз доста нелепости, колкото Стамболийски едвам смогва да каже в една своя петчасова тирада. А какви ли не билки, треви, плевели и корени ми носят.
— Ох! — пъшка някоя, оставяйки до вратата сноп треви. Нося ти за кашлица, бабин!
Друга вързала цяла бохча буреняци и ги поставя върху леглото, целувайки ме прочувствено.
Вярвам зимникът да се е напълнил с тия лекарства, които дори столичният книгоиздател Шопов не би изконсумирал във вегетарианския си “живот “ на съветски.
А бабичките идат ли, идат — манна небесна. Една изува обущата си и ги поставя тъкмо пред мене, втора, смъркайки емфие, още от вратата разправя:
— Видиш ли, като не вървиш на църква!
Бабичките се подреждат една до друга на миндера като преди малко изхвръкнали ластовичета по телеграфна жица. Всички авторитетно беседват върху политиката и безконечния календар и цели часове аз чувам “велики “ мисли, като да чета в “Слово “ книжовен подлистник от Йордан Бадев.
— Христо, сине-чедо — пита ме една от бабичките, — виждаш ли, Христо, ангели?
Аз колкото да се въздържам:
— Не, бабо, виждам единствено дяволи…женски.
Майка ми ме гледа укорително.
— Христо, тя е втора братовчедка на дядо ти.
Втората братовчедка на дядо ми разяснява, че щом ангели ми махали с ръце, нямало да умра, а друга една, евентуално трета братовчедка на дядо ми, бръква в джоба си, изтърсва шепа прахуляк и тютюн и бърже пъхва в устата ми някаква нафора с косми и тютюн.
Майка ми ме успокоява с всички старания, а бабичките стават, една по една ме целуват, лъхащи на емфие, чубрица, мастика и прочие, и клатейки се, излизат…
— Ох! — облекчено въздишам аз, само че измежду въздишката някой почуква на вратата: отново старица.
— Тука ли сте, тука? Какво прави болният? Рекох да го забележим, да му кажем някоя божа дума за кураж…
Ох, читателю, куражът към този момент ме напуска… Аман от тия бабички. Нека другарите ми отмъстят, в случай че почина млад и зелен.
