Свикнахме някак с черните хроники. България заприлича на филм от

Свикнахме някак с черните летописи. България замязя на филм от поредицата „ Студио Х “ и за разлика от настоящите крими сериали, тук всеки идващ сезон става все по-ужасяващ и жесток. Гледам от телевизионния екран околните на убитите дами и мъже. Те са интелигентни и умни, добре облечени, с фасон за подражателство. Езикът на тялото не лъже, очите – още по-малко.

Поредният ненормалник, за който разбираме, още веднъж се оказва някогашен служител на реда. И той е блажен собственик на оръжие. Размахва револвер, сее закани, нахален е, безсрамен и застрашителен. Заради него жителите на цялостен софийски квартал съществуват в боязън за личния си живот, за живота на своите деца и близки. Никой не смее да се изправи против него или да покаже лицето си по малкия екран, тъй като знае, че това няма да бъде оставено безнаказано от страна на следващия умопобъркан.

Страната ни се трансформира в диспансер, където лудите са на респект, с цел да оцеляват естествените. Институциите са просто наименования на здания, в които се подвизават хора, чиито заплати идват от личните ни джобове. Сигнали, тъжби и молби от всевъзможен темперамент потъват като че ли в черна дупка или събират прахуляк в някое от забутаните чекмеджета на незаинтересовани чиновници. На нашата географска широчина работата не е приоритет, човешкият живот – също.

Държавата ни стана съизвършител в осъществяването на закононарушения, виновността ѝ се състои в нейното безхаберие. Липсата на предварителна защита кара нарушителите да се усещат още по-уверени. Знаейки, че няма да бъдат съответно осъдени, те не престават да ужасяват живота ни, а всички като че ли към този момент придобиваме стокхолмски синдром.

Ние сме част от престъпен трилър, в който положителните детективи липсват. Филми като този в никакъв случай нямат добър край. Дори в поредицата на „ Студио Х “.

Поетът Добромир Банев особено за Lupa.bg