Световната политика е в ерата на пубертетите. Младите обвиняват старците

Световната политика е в ерата на пубертетите. " Младите " упрекват " старците " в надменност и по всякакъв начин се пробват да прескачат откритите граници. При " подрастващите " чувството за засегната горделивост постоянно е налице.


Светът е наш, мислят си подрастващите...

Мозъкът на младежа е като строителна площадка, споделят учените. На челото му би трябвало да има табела с надпис " Затворено поради реорганизация ". Зоната, в която нормално се взимат рационални решения, тъкмо сега се преформатира, този тип активност се трансферира към мозъчния дял, който другояче дава отговор за страстите. Колатералните вреди са известни: пубертетът и заобикалящата го среда са измъчвани от прочувствени пикове и сривове. Той ту се фука, ту се усеща незабележим, в никакъв случай не е ясно каква тъкмо страст ще последва, само че пък когато и да е е налице чувството за засегната горделивост. В никой различен миг от живота си (като се изключат вероятно късите етапи на мощна влюбеност) човек не е в положение да показва по едно и също време възприятие за комизъм, духовитост и експедитивност на реакцията ръка за ръка със смайваща несвхватливост, стигаща до цялостна оглупялост.

Пубертиращият е изложен пасивно на ремонтната активност в мозъка си. Социалните и политическите реконструкции обаче се правят напълно интензивно: децата се пробват да тестват разпоредбите, с цел да проумеят къде са неподлежащите на договаряния граници на тези правила.

" Подрастващите " по никакъв начин не обичат да бъдат поучавани

Младите - в плен на ината и фрустрацията

В изключително революционни моменти, или когато от тях се изисква осъществяването на изключително досадни отговорности, подрастващите издигат претенции за очистване на открития ред. Или най-малкото огромна промяна, гарантираща най-малко едно: отплата за неправдата от времето, когато са били прекомерно дребни и беззащитни, с цел да им се постановат въобще правила. Онова, което все още може да бъде обезщетено единствено с същинско право на глас и посредством договаряния, би трябвало да се прави непременно като сред равнопоставени. Глупавото е единствено, че духовната и прочувствената зрялост не вървят безусловно ръка за ръка с забележимото физическо съзряване, употребявано като мотив за " равноправното присъединяване ".

" Затворено поради реорганизация " - този надпис би трябвало четливо изписан да бъде подложен и пред постройката на Организация на обединените нации. При това освен тъй като от години се договаря за управителния й орган - Съвета за сигурност. Никъде другаде не личи по-ясно, че след края на Студената война е настъпила нова епоха - ерата на пубертетите. Неин признак е бойният зов: " Искаме нов ред! " Та нали в последна сметка остарелият - редът на Съвета за сигурност, на Световната банка, на МВФ дружно с водещата доларова валута - е бил открит, до момента в който множеството, показани в Организация на обединените нации страни, са били подвластни от колониалните сили, за което колонизираните не са имали никаква виновност, а по-късно са се озовали, нищожно малко по-независими, в лагера на някоя от двете международни суперсили. Едната от двете суперсили-свръхмайки обаче рухва и деградира, трансформирайки се самата в полузрял младеж, който по кое време с схващане, по кое време фукайки се с големите си запаси, търси да открие новата си роля. А другата суперсила ненадейно стартира да наподобява, тъкмо както пубертетите виждат родителите си, остаряла, амортизирана и доста, доста старомодна. Изведнъж от всички страни се разнася апелът остарялата Америка да отстъпи на Световната сцена място за новите сили. На тези, които са в разцвета си, показват бърз напредък и динамично увеличаващо се население.

Ако " старците " стартират да се бранят и извърнат внимание, че ангажираността за международната политика значи също по този начин носене на отговорност и право да се позволяват неточности, само че и вдишване на остра рецензия, тогава ги упрекват в надменност. Независимо от това, че доста страни, в които ги смятат за изключително арогантни, живеят от великодушните подаяния на " старците ". За изключително надменно се счита, когато страта велика мощ запита какъв по-конкретно нов ред биха желали новите сили - оттатък " равнопоставеността " и " възприемането им насериозно ". Тогава подрастващите от Пекин и Делхи, от Москва и Бразилия млъкват леко смутени. Но " старецът " знае също по този начин добре, че този въпрос звучи почти толкоз привлекателно, колкото и императивът на стотици генерации родители " Докато аз те храня... ". " Старецът " също по този начин осъзнава, че новите още в този момент или в близко бъдеще няма да имат потребността да бъдат хранени от него.

Какъв нов ред желаят " младите "?

Кога завършва пубертетът?

Нищо. Той е, както и Просвещението на Кант, израстването от непълнолетието. Без тези, както ги назовават американците, " болки на растежа " при подрастващите, без този сложен преход към зрялостта и отговорността като цяло бихме си останали в един много непораснал, дебалансиран свят.

Кога обаче младежът най-накрая е пораснал, се пита поради " болките на растежа " нервираният родител-настойник на пубертиращия. Тогава, когато проумее, че и " старите " разполагат единствено с лимитирани запаси, че самите те не са съвършени, а позволяват значително неточности и че би трябвало да одобряват отговорността и рецензията без да показват прекалено много дебелоглав и фрустрация. Човек е пораснал тогава, когато самичък се улови, че е почнал да приказва това, което старите постоянно са му казвали.

Анализ на Зилке Темпел, оповестен в списание Internationale Politik