Светослав Иванов е журналист на БТВ Новините и водещ на

Светослав Иванов е публицист на БТВ Новините и водещ на предаването „ 120 минути “, което се гордее със справедливо място в зрителския топ три на най-интересните и сполучливи публицистични излъчвания у нас. Автор е на едни от най-значимите български документални филми за Близкия Изток от страни като Ирак, Афганистан, Иран, Либия, Палестина, Израел, Ливан и доста други. Носител е на голям брой влиятелни награди, измежду които „ Робер Шуман ” на Европейската комисия за следствието „ Полумесец в Короната ” за ислямистките придвижвания в Лондон. Специализирал е в Организацията на Обединените народи в Ню Йорк и Женева през 2012 година, А сега приключва профилирана стратегия по “Negotiation Mastery ” (Майсторство в преговорите) в Harvard Business School. Автор е на хитовия алманах „ Tам, където починаха дърветата “ (2015) с пътеписи от най-горещите точки на света. Втората книга на Светослав Иванов – „ Чудовища и будители ” (2017) – събира 75 коментара от мини рубриката му, в която при започване на всяко предаване разяснява най-интересните тематики от седмицата. Ето какво съобщи журналистът в изявление пред Actualno.com.

– Г-н Иванов, какво мислите за медийната среда сега: подправени вести, едносрични уеб сайтове или сайтове-брадви, властови зависимости и прочие? И също по какъв начин обществените мрежи преструктурираха медиите и политиката, изключително във връзка със абсурда с „ Кембридж аналитика “?
– Социалните мрежи са инструмент и платформа, а не източник. Голямата неточност на „ Facebook ” е, че сътвори опцията всяка споделена публикация да наподобява по безусловно еднакъв метод, без значение дали тя е следствие на някоя огромно и авторитетно издание или операция, написана в мазе. Рекламният модел на мрежата пък дава опция за точно ориентиране на всяка информация към големи групи от хора, които ще я възприемат елементарно и ще я споделят всеобщо. Това е единствено един от детайлите на моделирането на съзнанието. Все по-често ще ни се случва да водим античния метафизичен спор – какво е истината? В света на различните обстоятелства, т.е. комфортните истини, всеки може да написа и да си приказва каквото си изиска. Но нямам доверие, че този модел ще се окаже резистентен. Забелязва се завръщане на хората към авторитетните медии, изключително при съществуване на значими събития и феномени, които се нуждаят от подтекст и професионално отразяване. Бумът на обществените мрежи не съумя да погребе публицистиката, тя оцелява и то в много по-класически форми. Телевизионното наличие остава една от най-влиятелните ѝ форми и даже хората, които настояват, че не гледат телевизия в класическия ѝ тип, употребяват такова наличие през уеб страниците, които четат.

– Имате ли прочее някакво пояснение за възхода на дезинформацията? Тя като че ли запълни някаква нужна ниша, до която обичайните медии не могат да доближат.
– В основата на дезинформацията е подозрението, закодирано в човешката природа. Първо, хората световно изгубиха доверие в ръководещите елити и използваха обществените мрежи, с цел да го изразят. Същата тактика започнаха да употребяват и политиците, само че този път, с цел да подхранват властта си. Парадокс е, че демократизирането на информацията разклати демократичните устои на доста места по света. Който има повече пари и е по-силен в мрежата, има по-голяма социална власт. Така объркахме границите сред действителната и виртуалната визия за живота и политиката. Обединяваме се, само че единствено виртуално. Всеки стартира да възприема себе си като съдник, без да си дава сметка, че това убива общата посока на обществата ни и ги трансформира в разграничени общности от единици. И ето ви още един абсурд – животът ни наподобява все по-несправедлив, само че ние сме все по-мълчаливи и затворени във виртуалните си балони. Пасивни съдници. Вместо на открито и на глас, показваме несъгласието си вътре и посредством текст. А по улиците е безшумно, спокойно…

– Едно от нещата, които ви отличават от останалите ви сътрудници, са мненията, които вършиме в предаванията си и които постоянно натрупват особена известност. Как в действителност решихте да възкресите този полузабравен род – телевизионния коментар? И по какъв начин прочее се противопоставихте на догмата, че един публицист не толкоз би трябвало да показва лично мнение, колкото вярно да отразява всички гледни точки и да спре до такава степен?
– Има преса на обстоятелствата и преса на мненията. Телевизионният коментар и позицията са типичен форми. Например сътрудниците от БНР и „ Дарик ”, където работят неповторимо положителни публицисти, в никакъв случай не са ги изоставяли. Всяко нещо си има подтекст и не е просто пъзел – „ сподели, съобщи ” и точка. Социалните мрежи и високите технологии в ръцете ни, дават опция на всеки да отрази обещано събитие онлайн. И точно тук идва мястото на същинската публицистика. Хората като че ли към този момент стартират да търсят, разграничават и ценят професионализма и журналистическия принос към отразяването на събитията. Коментарът е един друг принос, идната стъпка. Само това може да ни избави от вихъра на крясъците. В този смисъл се веселя, че хората се замислят и дискутират позициите ми, даже и не всички да са съгласни с тях, може би тъй като постоянно се базират на обстоятелства. Tе имат доста по-дълъг живот след трите минути, в които аз ги представям на хората в неделя следобяд в ефира на „ 120 минути “. Цяла седмица по-късно проследявам отзивите в btvnovinite.bg и обществените мрежи.

– Споделяли сте, че фантазията ви е да интервюирате Стивън Хокинг и даже бяхте покрай диалог с него, малко преди той да си отиде. Кое е това, което искахте да го питате?
– С него бих си поговорил за Господ и неговото разбиране, че той в действителност съществува. Исках да го попитам – по какъв начин е стигнал до това просветление, следвайки науката.

– Илон Мъск имаше една фраза, че най-големите мозъци на планетата се занимават с това по какъв начин да накарат хората да цъкат на повече реклами в интернет, вместо да мислят по какъв начин да излетим в Космоса. Защо в действителност съгласно вас сме към момента разединени и пронизани от спорове, напреднали в технологията, само че назадничави в някаква по-голяма взаимност, от оня вид, за който мечтае Мъск?
– Защото е по-модерно и печелившо да се таргетират хора, които да си купят обувки, в сравнение с хора, които да летят в Космоса. Това е модерният бизнес-модел на света през днешния ден. Масово да се държим като амбулантни търговци, мислещи най-вече за пари.

– Какво мислите за последните напрежения в Сирия и въпроса дали е употребявано химическо оръжие там? Какво би трябвало да стане, с цел да свърши войната?
– Войната в Сирия е източник на пари за толкоз доста държавни управления. В Сирия ежедневно се случват доста по-страшни неща от лимитираните военни удари на Съединени американски щати, Англия и Франция. С тази разлика, че след последната лимитирана намеса, цената на петрола скочи до 5-годишен връх. Повтаря се сюжетът с иракската война от 2003-а, която вдигаше до небето цените на петрола и най-вече Европа плащаше цената. Европа заплаща цената и в този случай и то на два фронта – бежански и стопански. А в действителност, кой е употребявал химическо оръжие в Сирия, към момента въобще не е ясно. Отново опираме до тъжната констатация, че обстоятелствата имат все по-малко значение. Американците мълчат, британците също. Към днешна дата следим тотална война, в която всеки е против всеки с оръжие, купено отвред. Това е проекция на Третата международна война, която се води на територията на една единствена страна – Сирия. И това няма да свърши скоро, даже престанаха да броят жертвите.

– Какво мислите за усилването на национализма в Европа? Идва ли краят на мултикултурния модел?
– Аз нямам такова усещане. Това събитие е много надценено. Национализмът е съвременен, само че оказа се, има много стеснен потенциал в Европа. Той не се ускори, основно тъй като националистите из континента приказват патриотично, само че се свързват и с непознати национални дела на други страни. Това не е печеливша тактика, тъй като има разединяващ, а не сплотяващ резултат.

– Какво се случи у нас след митингите през 2013-та? Нещо задуши силата за смяна тук, какво бе то?
– Нищо не може да задуши силата за смяна, в случай че има задоволително хора, които да желаят тази смяна. Тази потребност би трябвало да бъде усетена от всички, а освен от една част от обществото. Но това в днешния свят е доста, доста мъчно и не е единствено български феномен. Според мен, нашето общество е способно да прави взаимни отстъпки и демонстрира много огромна толерантност към корупцията, до момента в който не пристигна миг, в който някой не му бръкне в джоба на чисто битово равнище. Все още високите сметки за ток са доста по-опасни от всяко политическо непочтеност и властта добре знае това. Това е тъжно, тъй като корупцията ни излиза доста по-скъпо в дълготраен проект.

– Защо съгласно вас не може да се образува политическа мощ, която да реализира пробив в безкрайното периодично повтаряне на ГЕРБ и Българска социалистическа партия?
– Защото тези, които ни ръководят, са проекция на нашия общ, групов публичен нрав. Това може и да не ви харесва, само че е безспорен факт. Ако беше противоположното, най-малко изборната интензивност в изборния ден щеше да е по-висока. Тези, които се представяха като опция на огромните две партии, се държаха като хора, на които властта се услажда. Това автоматизирано смали възможностите им да бъдат припознати като действителна опция. Има и трета група от политици, които лимитират посланията си единствено до потребността от една-две промени, което пък ги прави неразбираеми за огромна част от българското общество.

– Как се отнасяте към бързия „ развой “, който ви спретнаха медии, принадлежащи на индивида, чието име не би трябвало да се загатва, след сериозния ви коментар към властта?
– Няма човек, чието име не би трябвало да се загатва. Не и в БТВ. Не и от мен.

– Кои са въпросите на щерка ви, на които не можете да намерите отговор?
– Защо си ти?