Историята на стоманената плоча, излетяла в космоса с 240 000км/ч
Свещеният граал за галактическите мечтатели постоянно е била нуклеарната двигателна сила. Тя би била доста по-чиста, по-евтина, по-ефективна и по-тиха от сегашните ракетни мотори.
Всъщност сме употребявали нуклеарна двигателна сила за известно време. Малките маневрени мотори на апаратите за проучване на дълбокия космос нормално са нуклеарни, въпреки и не в смисъла, който си представяме: те са доста дребни, съвсем безшумни (дори на Земята) и изхвърлят бързо движещи се частици, които генерират минимална двигателна сила. Това е задоволително за завъртането на апарата, въпреки и много постепенно, а нуклеарното сърце може да изкара на процедура постоянно, само че напълно не е разтърсващото страшилище, което бихме желали да забележим да се изстрелва от Земята към космоса. Жалко, че не сме могли да го реализираме.
Или пък сме? Сред архивите за нуклеарни оръжия, където се съхраняват документи, фотоси и разкази от нуклеарната епоха, видели доста нуклеарни бомби и тествания, има елементи за един случай, заслужен за книга и филм.
В началото нуклеарните проби се провеждали над земята (какво би могло да се обърка?), само че през 1956г в Лос Аламос се опитвали да измислят по какъв начин да създадат тестванията по-безопасни. Идеята била доста елементарна: изкопаваш огромна дупка, да кажем 150м дълбока и 1.2м необятна, спускаш бомбата до дъното, палиш фитила и бягаш. (Е, не е било чак толкоз просто, само че дупката си я е имало). Първоначално дупката трябвало да бъде оставена отворена, като концепцията била, че даже по този начин релативно малко от радиацията и гърмежа биха избягали през отвора.
До средата на 1957г ученият (и приет астрофизик) Робърт Браунли към този момент бил подготвен да организира опита, единствено че със затворена шахта. Тестът бил прочут като Паскал-Б и включвал дебела 10см плоча от солидна стомана, крепко заварена към отвора на шахтата. Ако нищо друго не пречило на гърмежа, тапата евентуално щяла да хвръкне, само че не доста надалеч.
Само че вътре имало и нещо друго. Дълбоко в шахтата, на стотина метра под стоманената плоча имало колиматор – 1.5-метрова запушалка от бетон с една дребна дупка в средата. Дупката служела като прозорец, през който специфичен детектор да направи измервания през първите милисекунди от детонацията.
Важно е да отбележим, че Паскал-Б била пробна бомба, проектирана да бъде безвредно взривена при повреда. Това значи, че в случай че инцидентно избухнела не когато би трябвало (доста сериозен риск по това време), щяла да се взриви единствено дребна част от ядрото й. Като цяло се очаквало детонацията по време на теста да бъде (относително) дребна.
Е, не била.
В 10:35ч вечерта на 27 август 1957г, бомбата е взривена на тестова площадка в Ню Мексико. Само че вместо предстоящата дребна мощ, гърмежът се оказал 100 000 пъти по-мощен. Експлозията мигновено изпарила бетонния колиматор и го изстреляла по шахтата под формата на солидна вълна от материя с рисково високи температура, налягане и скорост. Шахтата на процедура се трансформирала в 150-метрово дуло на голямо оръдие с сила от милиарди килограми TNT, насочила се към дребната стоманена запушалка на върха.
Оказва се, че една високоскоростна камера записвала опита и трябвало да снима на занимателен кадър всичко, което щяло да излезе от шахтата. За жал, камерата, която имала много необятен аспект към шахтата и покрайнината над нея, записала „ тапата “ единствено в един кадър. Не, камерата си работила обикновено, това не бил механически проблем. Просто тежащата 900кг стоманена плоча се изстреляла с такава скорост, че камерата едвам я уловила. Изчисленията посочили, че тя се отправила към космоса със скорост към 240 000км/ч или 66км/с. Това е скорост 9 пъти по-голяма от тази на галактическите совалки и 5 пъти повече от тази на най-бързите галактически апарати.
Тапата, несъмнено, по този начин и не била открита. Може би е изхвърчала в космоса, въпреки най-вероятно да се е изпарила от топлината, генерирана при такава скорост.
И по този начин, най-бързият, изстрелян от индивида обект, се оказва един похлупак на канавка, изхвърчал с умопомрачителна скорост към Слънцето. Инцидентът по-късно е послужил като аргументация за плана Орион, предлагащ основаването на галактически уред, който да употребява нуклеарни гърмежи за основаване на двигателна сила.
