5 истории на актьора Свежен Младенов
СВЕЖЕН МЛАДЕНОВ обича да повтаря, че е расъл в гората: това не е неговият метод да каже, че е див и благополучен – става дума за Северния парк на София, който в буйното му детство е съвсем непорочен лес. Там невръстният авантюрист нееднократно е падал от клоните на някое дърво в опит да се потвърди като смелчага; решението му да кандидатства за артист в НАТФИЗ години по-късно обаче не е скок в тъмното. Още при започване на кариерата му в спектакъл „ Възраждане “ пускат шегата, че приема да играе единствено основни функции. Той твърди, че не е правилно, само че те му се „ лепят “ и през днешния ден това е видно в CV-то му: там са от поп Кръстьо до Фреди Меркюри, от Вуйчо Ваньо до кръчмаря Рене от Съпротивата… Скоро в напълно мъжката шекспирова компания на режисьорката Лилия Абаджиева Свежен ще е Леонт, кралят на Сицилия, в „ Зимна приказка “. А следващата година, когато по екраните излезе филмът на Иван Владимиров „ Чума “, ще гледаме Младенов като един от знаковите герои на Йовков.
Как започнах да пелтеча
Първият ми опит в киното беше на невръстната възраст от 9 години. Имахме домашна видеокамера с 8-милиметрова лента. Брат ми, който е със 7 години по-голям от мен, беше измислил сюжет за индиански филм: по какъв начин индианци убиват бледоликия татко (нашия), детето (аз) остава единствено, само че един странстващ индианец (той) открива момчето и го прибира да се грижи за него. Снимахме на едни доста яки скали до селото на татко ми Жеглица по какъв начин той е хвърлен от тях, от главата му тече кръв (филмът беше цветен), а аз заставам до него. Спомням си ясно фрагмента: камерата потегля от татко ми, стопира се на мен, стига до брат ми горе на скалите, той скача надолу и ме взима със себе си. И идващия кадър: на билото е запалил огън, покрил ме е с одеяло и ми демонстрира с ръка широтите на земята, в която той ловува…
Изобщо, хубави мемоари имам от селата си – аз имах две села, на майка ми и на татко ми, Брусарци и Жеглица. През летните ваканции изкарвах съвсем по три месеца там. Веднъж, отново бяхме в Жеглица, чух по какъв начин брат ми споделя скрито на сестра ми: „ Задръж го малко долу, аз ще се кача горе да измисля нещо “. Къщата ни беше на два етажа с външни стълби. Тръгнахме по-късно със сестра ми нагоре по стълбите и внезапно виждам по какъв начин вратата на втория етаж се отваря и оттова доста бързо излиза едно дребно гърбаво дребосъче с дълъг шлифер, бомбе и очилца. Аз нададох писък, то се уплаши, махна очилцата и взе да ме успокоява: „ Аз съм, аз съм, Свежи, аз съм… “. А аз – тът, тът, тът – започнах да пелтеча. Брат ми доста се тормози тогава, че ще остана по този начин вечно, само че за няколко минути ми мина.
Усмивката, с която влязох в НАТФИЗ
Сестра ми, с 6 години по-голяма от мен, постоянно беше „ злочестият “ – като ни се случеше нещо, все тя го отнасяше. Например, когато си счупих ръката една зима като карах миниски. Северният парк в кв. „ Свобода “ беше тъкмо против блока ни. Там имаше хълмове с басейн към тях – естествено, празен. Ние се пускахме по хълмовете и скачахме в рова. При един подобен скок паднах на ръката си и я счупих. Прибирам се у дома – сестра ми там. Взима ме, кара ме към „ Пирогов “ – няма татко, няма майка, сестра ми е безконечният пострадал. И когато си счупих предните зъби, беше по същия метод. Бях в 5-и клас, в учебно заведение се качвах по стълбите с ръце в джобовете, само че едно ходило не можах да го взема: политнах напред и непосредствено се забих в ръба на другото ходило с предните два зъба. Счупих ги на половина. Прибирам се у дома и кой у дома – сестра ми, несъмнено. И хукваме на ортодонт. Тогава ми махнаха нервите, построиха ми зъбите, само че тъй като ги бях счупил доста надълбоко, те останаха по-малки от другите. Чак след 1-ви курс в НАТФИЗ си ги оправих, сложих коронки, а преди този момент бяха леко пожълтели и имах „ прелестна “ усмивка. Но с тая усмивка ме одобриха в Академията…
С брат ми Александър и сестра ми Любина и до през днешния ден сме в страхотни връзки, въпреки че не се виждаме доста постоянно. Всеки си има семейство, деца: сестра ми от дълго време е омъжена в Италия, а брат ми си е тук, музикант е, върви на всички места с китарата, записва песни, само че си изкарва хляба с друга специалност. Той апропо е суперартистичен, дори е кандидатствал в НАТФИЗ, но си изпуснал реда за изпита – бил гладен, отишъл за банички и след това не го позволили, по този начин ми е разказвал…
… И Мастъра сподели: От теб май ще стане нещо
Завършил съм НАТФИЗ в класа на проф. Стефан Данаилов. Третият кръг на кандидатстудентските изпити в нашия случай беше концерт: той по този начин обичаше да прави – в първите два кръга си избира, който си избира, а третият беше с аудитория при цялостна зала. Всеки показва някакъв материал, какъвто той му уточни, откакто е видял материалите авансово. Понеже свирех на саксофон, мен ме постави да открия концерта със саксофона дружно с едно момче, с което след това се оказахме в един клас – Дани Ангелов, което пък свиреше на барабани, само че тогава си беше взел тарамбуката. После показах и един танц. След време се бях срещнал с някакви девойки от балет „ Арабеск “, които бяха гледали концерта и признаха, че доста са ми се били смели на нелепия танц, само че какво да се прави… Спомням си, че най-после, когато към този момент публиката си беше отишла, Стефан Данаилов ни събра и ни сподели: „ Много сте готини. Щом сте стигнали дотука, не се отхвърляйте. Въпросът е, че аз няма по какъв начин да взема всичките – единствено някои от вас ще продължат с мене. Но с тия, които продължат, незабавно ще отидем в Пловдив – там Сашо Морфов ще прави „ Декамерон “ и вие ще сте част от този театър “. Аз си седях в един от ъглите, гледах го и в тоя миг си помислих: какъв кеф ще е и аз да съм от тия, които ще бъдат определени и ще отидат… Някак си го помечтах… И два дни по-късно един от неговите някогашни студенти ме откри: „ Ти си част от класа, отпътуваме еди по кое време си… “. Като се върнахме от Пловдив, всичките му нови студенти бяхме изпуснали периода за записване, само че той се погрижи да ни запишат.
Някъде до края на 2-ри курс аз не се развивах изключително добре. Първият ми пробив беше при Иван Налбантов с монолога по театрална тирада. Той доста ми викам, доста ме тормози – беше буен човек и мощно държеше на това, което прави. Аз, популярност Богу, в никакъв случай не одобрявам такива упреци персонално, а като нещо, с което би трябвало да се преборя. Опитвах, пробвах, пробвах и най-после пък взе, че се получи. След толкоз старания и труд той съумя да ме накара да извадя от себе си това, което искаше. На изпита остави монолога ми финален като най-хубавия. Оттам нататък някак си ми потръгнаха нещата. Когато ни говореше в края на образователната година, Мастъра, като стигна до мене, сподели: „ Абе от тебе май ще стане актьор… “. Аз в никакъв случай не съм бил фамилиарно непосредствен с него, само че постоянно съм усещал… не тъкмо поддръжка, а по-скоро обич. Той си обичаше всеки един от нас.
Шизофренията на поп Кръстьо
Ярък спомен ми е процесът на работа по спектакъла „ Великденско вино “ в спектакъл „ Възраждане “. Много се уплаших първоначално, като ми го предложи режисьорката Весела Василева, тъй като бях гледал Велко Кънев в Народния и знаех какъв облик е направил той. Стреснах се: в този момент по какъв начин да стигам Велко Кънев?! Къде съм аз, къде е той… Но пък самата Весела съумя по някакъв метод да ме предизвика, поведе към напълно различен прочит целия текст. Дори създателят на пиесата Константин Илиев, като гледа полуготовото зрелище, сподели, че това е прочит, какъвто до момента не е виждал, самият той някак си го одобри… Процесът беше доста жив и назидателен за мен. След опита си с „ Великденско вино “ в функциите диря постоянно по-различната позиция: не непосредствено да отида до задачата, а да мога и по различен метод да стигна до нея, като се пробвам да запазя смисъла, който създателят е вложил…
На второ или трето зрелище ми се случи нещо необичайно. В началото на пиесата текстът е по този начин спретнат, че можеш елементарно да се объркаш кое пред кое се споделя. Та излизам аз на сцената и стартирам да се чудя: тая имитация тука ли беше, това споделих ли го, не го ли споделих, взеха да стават едни блокажи в главата ми. Това бе първият път, в който се почувствах безусловно вманиачен човек. Получи се грандиозна шизофрения в мозъка ми. Какво беше? Не мога да си спомня! В същото време не преставам да произнасям някакъв текст. В същото време си споделям: какво върша на сцената, не мога ли просто да стана, да изляза и да вляза отново? Не мога ли да се извиня, че ще почна още веднъж? В същото време знам, че това не мога да го направя. Викам си: не, аз не съм естествен, това не е истина. Няколко гласа в главата ти приказват разнообразни неща, а ти се опитваш да продължиш, нямам думи просто каква обърквация настъпва. И то, като е моноспектакъл, няма кой да ти помогне, да те „ върне “. Всъщност имах сътрудник, само че героят му е глух, той не може да приказва, да ми подскаже. Наистина ми се искаше да си тръгна… След такива прекарвания се запитвам: за какво се занимавам с тая специалност, от какъв напън в този момент ще загивам на сцената?! Но пък си давам сметка, че точно поради това го върша, тъкмо поради такива моменти, в които сърцето ти ще изхвръкне и си на ръба…
Не си ли яздила камила?
Покрай кино лентата „ Чума “, който завършихме през юли, разбрах какъв брой мъчно се оказва снимането с животни – коне, камили и така нататък Те са своенравни същества, със своя сензитивност, темперамент и всичко останало. Конят би трябвало да те познава и да е убеден в тебе, другояче той самият става нерешителен и стартира да прави каквото си желае. Ходихме особено на съществени курсове при Данчо Змея – всички по този начин го знаят на хиподрума „ Славия “. Кафявият кон Еридан беше по-спокойният в базата, бялата кобила Капитолия беше по-капризна. Но като отидохме на терен, в гората, внезапно Еридан стана по-нервен, а тя се поуспокои. На моя екранен наследник Йоно – Матей (младият артист Матей Мичев) се падна Еридан, който непрекъснато му погаждаше номера и го въртеше по всички страни. Все се шегувахме, че очевидно той нещо им прави на животните и те, като го видят, полудяват. Идва моментът да яздим камили. Качваме се и какво се случва – неговата камила стартира неистово да се мъчи да го смъкна от седлото, да плюе, да хвърля едни зелени плюнки, да се пробва да го захапе за крака… Беше огромен смях: аз начело се движа с моята суперспокойно, а той откъм гърба се бори на живот и гибел с неговата, която върви на зигзаг. Какво беше станало: бяха поставили на камилата конско седло. А по принцип за тях се поръчваха специфични по мярка за съответната камила. Така че седлото й беше неловко и Матей като се качеше, й причиняваше болежка. После смениха седлото и към този момент не я болеше, обаче камилите имат доста мощна памет и постоянно, щом той се приближеше, камилата му започваше да плюе и да основава проблеми. На места във кино лентата може и да си проличи. Но в последна сметка нямаше произшествия, нямаше засегнати – всички животни са добре, хората също. Въпрос на време е да забележим крайния резултат.
Как започнах да пелтеча
Първият ми опит в киното беше на невръстната възраст от 9 години. Имахме домашна видеокамера с 8-милиметрова лента. Брат ми, който е със 7 години по-голям от мен, беше измислил сюжет за индиански филм: по какъв начин индианци убиват бледоликия татко (нашия), детето (аз) остава единствено, само че един странстващ индианец (той) открива момчето и го прибира да се грижи за него. Снимахме на едни доста яки скали до селото на татко ми Жеглица по какъв начин той е хвърлен от тях, от главата му тече кръв (филмът беше цветен), а аз заставам до него. Спомням си ясно фрагмента: камерата потегля от татко ми, стопира се на мен, стига до брат ми горе на скалите, той скача надолу и ме взима със себе си. И идващия кадър: на билото е запалил огън, покрил ме е с одеяло и ми демонстрира с ръка широтите на земята, в която той ловува…
Изобщо, хубави мемоари имам от селата си – аз имах две села, на майка ми и на татко ми, Брусарци и Жеглица. През летните ваканции изкарвах съвсем по три месеца там. Веднъж, отново бяхме в Жеглица, чух по какъв начин брат ми споделя скрито на сестра ми: „ Задръж го малко долу, аз ще се кача горе да измисля нещо “. Къщата ни беше на два етажа с външни стълби. Тръгнахме по-късно със сестра ми нагоре по стълбите и внезапно виждам по какъв начин вратата на втория етаж се отваря и оттова доста бързо излиза едно дребно гърбаво дребосъче с дълъг шлифер, бомбе и очилца. Аз нададох писък, то се уплаши, махна очилцата и взе да ме успокоява: „ Аз съм, аз съм, Свежи, аз съм… “. А аз – тът, тът, тът – започнах да пелтеча. Брат ми доста се тормози тогава, че ще остана по този начин вечно, само че за няколко минути ми мина.
Усмивката, с която влязох в НАТФИЗ
Сестра ми, с 6 години по-голяма от мен, постоянно беше „ злочестият “ – като ни се случеше нещо, все тя го отнасяше. Например, когато си счупих ръката една зима като карах миниски. Северният парк в кв. „ Свобода “ беше тъкмо против блока ни. Там имаше хълмове с басейн към тях – естествено, празен. Ние се пускахме по хълмовете и скачахме в рова. При един подобен скок паднах на ръката си и я счупих. Прибирам се у дома – сестра ми там. Взима ме, кара ме към „ Пирогов “ – няма татко, няма майка, сестра ми е безконечният пострадал. И когато си счупих предните зъби, беше по същия метод. Бях в 5-и клас, в учебно заведение се качвах по стълбите с ръце в джобовете, само че едно ходило не можах да го взема: политнах напред и непосредствено се забих в ръба на другото ходило с предните два зъба. Счупих ги на половина. Прибирам се у дома и кой у дома – сестра ми, несъмнено. И хукваме на ортодонт. Тогава ми махнаха нервите, построиха ми зъбите, само че тъй като ги бях счупил доста надълбоко, те останаха по-малки от другите. Чак след 1-ви курс в НАТФИЗ си ги оправих, сложих коронки, а преди този момент бяха леко пожълтели и имах „ прелестна “ усмивка. Но с тая усмивка ме одобриха в Академията…
С брат ми Александър и сестра ми Любина и до през днешния ден сме в страхотни връзки, въпреки че не се виждаме доста постоянно. Всеки си има семейство, деца: сестра ми от дълго време е омъжена в Италия, а брат ми си е тук, музикант е, върви на всички места с китарата, записва песни, само че си изкарва хляба с друга специалност. Той апропо е суперартистичен, дори е кандидатствал в НАТФИЗ, но си изпуснал реда за изпита – бил гладен, отишъл за банички и след това не го позволили, по този начин ми е разказвал…
… И Мастъра сподели: От теб май ще стане нещо
Завършил съм НАТФИЗ в класа на проф. Стефан Данаилов. Третият кръг на кандидатстудентските изпити в нашия случай беше концерт: той по този начин обичаше да прави – в първите два кръга си избира, който си избира, а третият беше с аудитория при цялостна зала. Всеки показва някакъв материал, какъвто той му уточни, откакто е видял материалите авансово. Понеже свирех на саксофон, мен ме постави да открия концерта със саксофона дружно с едно момче, с което след това се оказахме в един клас – Дани Ангелов, което пък свиреше на барабани, само че тогава си беше взел тарамбуката. После показах и един танц. След време се бях срещнал с някакви девойки от балет „ Арабеск “, които бяха гледали концерта и признаха, че доста са ми се били смели на нелепия танц, само че какво да се прави… Спомням си, че най-после, когато към този момент публиката си беше отишла, Стефан Данаилов ни събра и ни сподели: „ Много сте готини. Щом сте стигнали дотука, не се отхвърляйте. Въпросът е, че аз няма по какъв начин да взема всичките – единствено някои от вас ще продължат с мене. Но с тия, които продължат, незабавно ще отидем в Пловдив – там Сашо Морфов ще прави „ Декамерон “ и вие ще сте част от този театър “. Аз си седях в един от ъглите, гледах го и в тоя миг си помислих: какъв кеф ще е и аз да съм от тия, които ще бъдат определени и ще отидат… Някак си го помечтах… И два дни по-късно един от неговите някогашни студенти ме откри: „ Ти си част от класа, отпътуваме еди по кое време си… “. Като се върнахме от Пловдив, всичките му нови студенти бяхме изпуснали периода за записване, само че той се погрижи да ни запишат.
Някъде до края на 2-ри курс аз не се развивах изключително добре. Първият ми пробив беше при Иван Налбантов с монолога по театрална тирада. Той доста ми викам, доста ме тормози – беше буен човек и мощно държеше на това, което прави. Аз, популярност Богу, в никакъв случай не одобрявам такива упреци персонално, а като нещо, с което би трябвало да се преборя. Опитвах, пробвах, пробвах и най-после пък взе, че се получи. След толкоз старания и труд той съумя да ме накара да извадя от себе си това, което искаше. На изпита остави монолога ми финален като най-хубавия. Оттам нататък някак си ми потръгнаха нещата. Когато ни говореше в края на образователната година, Мастъра, като стигна до мене, сподели: „ Абе от тебе май ще стане актьор… “. Аз в никакъв случай не съм бил фамилиарно непосредствен с него, само че постоянно съм усещал… не тъкмо поддръжка, а по-скоро обич. Той си обичаше всеки един от нас.
Шизофренията на поп Кръстьо
Ярък спомен ми е процесът на работа по спектакъла „ Великденско вино “ в спектакъл „ Възраждане “. Много се уплаших първоначално, като ми го предложи режисьорката Весела Василева, тъй като бях гледал Велко Кънев в Народния и знаех какъв облик е направил той. Стреснах се: в този момент по какъв начин да стигам Велко Кънев?! Къде съм аз, къде е той… Но пък самата Весела съумя по някакъв метод да ме предизвика, поведе към напълно различен прочит целия текст. Дори създателят на пиесата Константин Илиев, като гледа полуготовото зрелище, сподели, че това е прочит, какъвто до момента не е виждал, самият той някак си го одобри… Процесът беше доста жив и назидателен за мен. След опита си с „ Великденско вино “ в функциите диря постоянно по-различната позиция: не непосредствено да отида до задачата, а да мога и по различен метод да стигна до нея, като се пробвам да запазя смисъла, който създателят е вложил…
На второ или трето зрелище ми се случи нещо необичайно. В началото на пиесата текстът е по този начин спретнат, че можеш елементарно да се объркаш кое пред кое се споделя. Та излизам аз на сцената и стартирам да се чудя: тая имитация тука ли беше, това споделих ли го, не го ли споделих, взеха да стават едни блокажи в главата ми. Това бе първият път, в който се почувствах безусловно вманиачен човек. Получи се грандиозна шизофрения в мозъка ми. Какво беше? Не мога да си спомня! В същото време не преставам да произнасям някакъв текст. В същото време си споделям: какво върша на сцената, не мога ли просто да стана, да изляза и да вляза отново? Не мога ли да се извиня, че ще почна още веднъж? В същото време знам, че това не мога да го направя. Викам си: не, аз не съм естествен, това не е истина. Няколко гласа в главата ти приказват разнообразни неща, а ти се опитваш да продължиш, нямам думи просто каква обърквация настъпва. И то, като е моноспектакъл, няма кой да ти помогне, да те „ върне “. Всъщност имах сътрудник, само че героят му е глух, той не може да приказва, да ми подскаже. Наистина ми се искаше да си тръгна… След такива прекарвания се запитвам: за какво се занимавам с тая специалност, от какъв напън в този момент ще загивам на сцената?! Но пък си давам сметка, че точно поради това го върша, тъкмо поради такива моменти, в които сърцето ти ще изхвръкне и си на ръба…
Не си ли яздила камила?
Покрай кино лентата „ Чума “, който завършихме през юли, разбрах какъв брой мъчно се оказва снимането с животни – коне, камили и така нататък Те са своенравни същества, със своя сензитивност, темперамент и всичко останало. Конят би трябвало да те познава и да е убеден в тебе, другояче той самият става нерешителен и стартира да прави каквото си желае. Ходихме особено на съществени курсове при Данчо Змея – всички по този начин го знаят на хиподрума „ Славия “. Кафявият кон Еридан беше по-спокойният в базата, бялата кобила Капитолия беше по-капризна. Но като отидохме на терен, в гората, внезапно Еридан стана по-нервен, а тя се поуспокои. На моя екранен наследник Йоно – Матей (младият артист Матей Мичев) се падна Еридан, който непрекъснато му погаждаше номера и го въртеше по всички страни. Все се шегувахме, че очевидно той нещо им прави на животните и те, като го видят, полудяват. Идва моментът да яздим камили. Качваме се и какво се случва – неговата камила стартира неистово да се мъчи да го смъкна от седлото, да плюе, да хвърля едни зелени плюнки, да се пробва да го захапе за крака… Беше огромен смях: аз начело се движа с моята суперспокойно, а той откъм гърба се бори на живот и гибел с неговата, която върви на зигзаг. Какво беше станало: бяха поставили на камилата конско седло. А по принцип за тях се поръчваха специфични по мярка за съответната камила. Така че седлото й беше неловко и Матей като се качеше, й причиняваше болежка. После смениха седлото и към този момент не я болеше, обаче камилите имат доста мощна памет и постоянно, щом той се приближеше, камилата му започваше да плюе и да основава проблеми. На места във кино лентата може и да си проличи. Но в последна сметка нямаше произшествия, нямаше засегнати – всички животни са добре, хората също. Въпрос на време е да забележим крайния резултат.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ