Забранената пиеса
Сутринта на 15 юни 1969 година пред Сатиричния спектакъл в София е ужасна навалица. Из града се е разнесла мълвата, че в театъра ще става нещо, и за малко време начело се събира напористо голям брой от студенти и жители. Налага се чиновниците да заключат вратите, само че входът по това време е стъклен и хората просто счупват стъклото и влизат.
Вътре въобще не може да се приказва за места. Зрителите се интересуват само от това да имат каквато и да е, даже и мъничка видимост към сцената, на която ще се качат Никола Анастасов , Татяна Лолова , Георги Парцалев ...
Пиесата е „ Аз бях той ” на Георги Марков . Представлението е генерална подготовка. Първо и само изиграване пред аудитория. Пиесата не е поставяна в никакъв случай повече. От нея няма останало нищо – фотография, плакат, документ, нищо. За нея е писал Георги Марков в „ Задочни репортажи за България ” и има непокътнати разкази на някои от забърканите. Преразказваме ги тук. В огромната литература, в огромното изкуство правилото неотменно е бил: „ Или вълкът, или агнето. ”Идеята на „ Аз бях той ” може да се опише най-добре с предлагането за сценичен плакат, който в никакъв случай не вижда бял свят. Художникът на Сатирата Любомир Чехларов рисува една стълба, чиито стъпала нагоре стават все по-малки и по-малки. А най-отгоре има едно малко бюрце с телефонче. Долу, в подножието, се вижда кракът на индивида, тръгнал да се качва – голям крайник. Заради ракурса, нагоре индивидът става все по-малък и по-малък, най-сетне е главицата му, а на върха – протегнал една мъничка ръчичка към бюрцето с телефончето.
Афишът е отритнат мигновено – индивидът наподобява прекомерно нападателно докопващ се до властта. Желчо Мандаджиев , шефът на театъра, предлага някакъв компромис в името на това пиесата да има късмет – примерно да наподобява по този начин, като че ли героят преодолява устрема към властта. Любомир Чехларов прави второ предложение – крачол с крайник, прескачащ телефон. Горе-долу става.
Човекът, изкачващ кариерната стълба, е Инженерът. Ролята се извършва от Никола Анастасов. Един ден в предприятието, в което героят работи, идва Министърът, който се припознава в него, пита го по какъв начин са техните. От размяната на почтени реплики всички вземат решение, че Инженерът е негов човек, и стартират малко по малко да го побутват нагоре по йерархията. На всяко равнище на стълбата отстранените от Инженера герои се отдръпват, възкликвайки „ Аз бях той! ”, сочейки нагоре и нагоре, и по този начин до Георги Парцалев, над който е единствено... намекът за Тодор Живков.
Тази изцяло почтена за демокрацията през 2017 година притча е непоносима през 1969 година за властта, а на притиснатите до стената създатели ще коства доста. Епизод от нашата история, който е хубаво да знаем и за който е добре да си припомняме постоянно, когато вземем за даденост някоя от свободите си през днешния ден, най-много тази на словото и изразяването на мнение. На идващия ден, 16 юни, писателят Георги Марков напуща България вечно.Режисьор на пиесата е Нейчо Попов (съпругът на Стоянка Мутафова). За него Георги Марков написа: „ Горкият Нейчо, той продължаваше да има вяра, че можеш да създадеш почтена и остра ирония, без да засегнеш режима, който постоянно е бил срещу каквато и да е основна рецензия. За мен, а коства ми се и за Методи, нямаше илюзии. От всички правила, които някакво изкуство може да следва, най-невалиден е правилото: „ И вълкът утолен, и агнето цяло. ” А в огромната литература, в огромното изкуство правилото неотменно е бил: „ Или вълкът, или агнето. ”
По време на подготовките Нейчо Попов получава инфаркт и се отдръпва за няколко месеца, а актьорите не престават сами. Това обаче е непродуктивно и режисурата на пиесата е довършена от Методи Андонов , който прави промени в текста на Георги Марков, стимулира оптимално актьорите и те вършат възторг на предпремиерата. Нейчо Попов гледа пиесата от публиката.
„ Парцалев беше превъзходен и залата се тресеше от смях. Но колкото по-смешно ставаше първо деяние, толкоз по-мрачни бяха някои лица в салона. В антракта към мене си проби път прочут полковник от Държавна сигурност: „ Абе – сподели той, – ти каква чешка пиеса си написал? ” (Г. Марков, „ Задочни репортажи за България ”)
Публиката срутва залата с овации за тази „ чешка ” пиеса, само че това напълно не е задоволително. За същия ден е плануван живописен съвет, на който да се реши ориста й. Георги Марков отхвърля да участва и излиза от театъра, а на открито го чака татко му: „ Ще береш кахъри с тая пиеса! ”. На художествения съвет очакванията на младите артисти са попарени. Съветът е ситно политическо решето, през което минават малко хрумвания. Пиеса няма да има. Нейчо Попов се дистанцира и отхвърля да се подпише под нея, Методи Андонов усеща, че е в рискови води, и също се отхвърля. Директорът Желчо Мандаджиев е уволнен и „ Аз бях той! ” е отстранена.
На идващия ден, 16 юни, писателят Георги Марков напуща България вечно. Неговият глас ще може да се чува единствено по заглушаваното радио „ Свободна Европа ”.
На 7 септември 1978 година дезертиралият любим на властта, трансформирал се в най-значимия български отстъпник, Георги Марков, е премахнат от Партията. „ Случаен ” конфликт с минувач на моста Ватерло в Лондон ще докара до гибелта му няколко дни по-късно, на 11 септември, а „ българският чадър ” ще се трансформира в нарицателно за бруталната същина на комунистическия режим и ще сложи позорно леке върху нацията ни вечно.
Вътре въобще не може да се приказва за места. Зрителите се интересуват само от това да имат каквато и да е, даже и мъничка видимост към сцената, на която ще се качат Никола Анастасов , Татяна Лолова , Георги Парцалев ...
Пиесата е „ Аз бях той ” на Георги Марков . Представлението е генерална подготовка. Първо и само изиграване пред аудитория. Пиесата не е поставяна в никакъв случай повече. От нея няма останало нищо – фотография, плакат, документ, нищо. За нея е писал Георги Марков в „ Задочни репортажи за България ” и има непокътнати разкази на някои от забърканите. Преразказваме ги тук. В огромната литература, в огромното изкуство правилото неотменно е бил: „ Или вълкът, или агнето. ”Идеята на „ Аз бях той ” може да се опише най-добре с предлагането за сценичен плакат, който в никакъв случай не вижда бял свят. Художникът на Сатирата Любомир Чехларов рисува една стълба, чиито стъпала нагоре стават все по-малки и по-малки. А най-отгоре има едно малко бюрце с телефонче. Долу, в подножието, се вижда кракът на индивида, тръгнал да се качва – голям крайник. Заради ракурса, нагоре индивидът става все по-малък и по-малък, най-сетне е главицата му, а на върха – протегнал една мъничка ръчичка към бюрцето с телефончето.
Афишът е отритнат мигновено – индивидът наподобява прекомерно нападателно докопващ се до властта. Желчо Мандаджиев , шефът на театъра, предлага някакъв компромис в името на това пиесата да има късмет – примерно да наподобява по този начин, като че ли героят преодолява устрема към властта. Любомир Чехларов прави второ предложение – крачол с крайник, прескачащ телефон. Горе-долу става.
Човекът, изкачващ кариерната стълба, е Инженерът. Ролята се извършва от Никола Анастасов. Един ден в предприятието, в което героят работи, идва Министърът, който се припознава в него, пита го по какъв начин са техните. От размяната на почтени реплики всички вземат решение, че Инженерът е негов човек, и стартират малко по малко да го побутват нагоре по йерархията. На всяко равнище на стълбата отстранените от Инженера герои се отдръпват, възкликвайки „ Аз бях той! ”, сочейки нагоре и нагоре, и по този начин до Георги Парцалев, над който е единствено... намекът за Тодор Живков.
Тази изцяло почтена за демокрацията през 2017 година притча е непоносима през 1969 година за властта, а на притиснатите до стената създатели ще коства доста. Епизод от нашата история, който е хубаво да знаем и за който е добре да си припомняме постоянно, когато вземем за даденост някоя от свободите си през днешния ден, най-много тази на словото и изразяването на мнение. На идващия ден, 16 юни, писателят Георги Марков напуща България вечно.Режисьор на пиесата е Нейчо Попов (съпругът на Стоянка Мутафова). За него Георги Марков написа: „ Горкият Нейчо, той продължаваше да има вяра, че можеш да създадеш почтена и остра ирония, без да засегнеш режима, който постоянно е бил срещу каквато и да е основна рецензия. За мен, а коства ми се и за Методи, нямаше илюзии. От всички правила, които някакво изкуство може да следва, най-невалиден е правилото: „ И вълкът утолен, и агнето цяло. ” А в огромната литература, в огромното изкуство правилото неотменно е бил: „ Или вълкът, или агнето. ”
По време на подготовките Нейчо Попов получава инфаркт и се отдръпва за няколко месеца, а актьорите не престават сами. Това обаче е непродуктивно и режисурата на пиесата е довършена от Методи Андонов , който прави промени в текста на Георги Марков, стимулира оптимално актьорите и те вършат възторг на предпремиерата. Нейчо Попов гледа пиесата от публиката.
„ Парцалев беше превъзходен и залата се тресеше от смях. Но колкото по-смешно ставаше първо деяние, толкоз по-мрачни бяха някои лица в салона. В антракта към мене си проби път прочут полковник от Държавна сигурност: „ Абе – сподели той, – ти каква чешка пиеса си написал? ” (Г. Марков, „ Задочни репортажи за България ”)
Публиката срутва залата с овации за тази „ чешка ” пиеса, само че това напълно не е задоволително. За същия ден е плануван живописен съвет, на който да се реши ориста й. Георги Марков отхвърля да участва и излиза от театъра, а на открито го чака татко му: „ Ще береш кахъри с тая пиеса! ”. На художествения съвет очакванията на младите артисти са попарени. Съветът е ситно политическо решето, през което минават малко хрумвания. Пиеса няма да има. Нейчо Попов се дистанцира и отхвърля да се подпише под нея, Методи Андонов усеща, че е в рискови води, и също се отхвърля. Директорът Желчо Мандаджиев е уволнен и „ Аз бях той! ” е отстранена.
На идващия ден, 16 юни, писателят Георги Марков напуща България вечно. Неговият глас ще може да се чува единствено по заглушаваното радио „ Свободна Европа ”.
На 7 септември 1978 година дезертиралият любим на властта, трансформирал се в най-значимия български отстъпник, Георги Марков, е премахнат от Партията. „ Случаен ” конфликт с минувач на моста Ватерло в Лондон ще докара до гибелта му няколко дни по-късно, на 11 септември, а „ българският чадър ” ще се трансформира в нарицателно за бруталната същина на комунистическия режим и ще сложи позорно леке върху нацията ни вечно.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ