Студен януарски ден. Бай Игнат се беше наредил на опашката

Студен януарски ден. Бай Игнат се беше наредил на опашката в дребния селски магазин. Рано заран там се събираха доста хора. Говореха си, обсъждаха политиката, футбола и доста други неща.

Всеки идваше квалифициран с някаква информация, която представляваше интерес за другите. Знаеше се кой е умрял, кой се е развел, за какво на някой децата му не идват, кой какъв брой пенсия получава. На опашката на селския магазин се знаеше всичко. Дори да нямаше какво да пазарят, хората идваха и се срещаха един с различен там.

Бай Игнат взе хляба от магазинерката, купи си и цигари, заплати и излезе от магазина. Потрепера, беше доста студено.

Тръгна към своята къща, която не беше близо. Той вървеше постепенно, стъпвайки в натрупалия сняг. Огледа се от двете страни на улицата и пресече. Зад него се чу лай.

Възрастният мъж се обърна и видя едно измършавяло куче. То вървеше след него и се оглеждаше страхливо. Сигурно е било домакински любим, само че когато е пораснало е захвърлено на улицата. Бай Игнат направи една снежна топка и я хвърли към кучето.

– Чиба! Чиба! – извика той. – мамицата ти гневна! Няма къде да вървиш, тръгнало си подире ми!

Кучето подви опашка и потегли в противоположна посока. Мъжът продължи да върви напред. Студът го накара да забърза крачките си. Единият му крайник се подхлъзна на леда, тялото му се завъртя встрани и бай Игнат падна на земята. Той усети мощна болежка в едната си ръка, която бе останала под тежкото му тяло. Извика за помощ, само че нямаше никой в близост.

Сняг беше влезнал през яката на якето му и гърба на възрастният мъж бе влажен. Той се мъчеше да се повдигне, само че нямаше сили. Болеше го, а и студът го изтощаваше.

Бай Игнат повдигна главата си и видя кучето, което малко преди да падне бе изгонил. То обикаляше към неподвижния мъж и скимтеше. Дърпаше го за панталона, по-късно дишаше в лицето му, като че ли да го стопли. Бягаше напред, обратно. Изриваше с лапите си снега към индивида и още веднъж почваше да тича. След като разбра, че е безпомощно, кучето стартира да лае. Отначало безшумно, след това по-силно.

Но наоколо нямаше хора, които да оказват помощ. Всички бяха или в магазина или в топлите си домове. Възрастният мъж усещаше болежка към този момент освен от рухването си, само че и от студа. Усещаше, по какъв начин му замръзват ръцете. Сняг беше влезнал и в краката му и ги бе намокрил.

Кучето го дърпаше за якето, само че бе безсилно. Тогава то стартира да тича назад по улицата, по която вървяха насам. Не срещна никой по пътя си. Накрая се спря пред магазина. Лаеше със всичката си мощ, която имаше. Един мъж от опашката сподели:

– Това куче не ми харесва. Нещо се е случило. Вижте по какъв начин бяга ту напред, ту обратно. Сякаш желае да ни каже, да ни обърне внимание да идем някъде.

Този човек, дружно с негов другар, излязоха от магазина. А кучето беше подивяло от неспокойствие да ги заведе там, където имаше някой в неволя. Те потеглиха след него и не след дълго бяха при падналия в снега мъж.

– Какво стана, бай Игнате?- попита единият от тях. – Какво се случи?

– Паднах неприятно. Подхлъзнах се на леда и ето. И не мога да стана. Замръзнах.

Двамата мъже го повдигнаха, изтупаха снега от облеклата му. Сложиха шапката му и по-младият мъж сподели:

– Ти, бай Игнате, се благодари, че се е случило да паднеш, когато наоколо е било това куче. Ако не беше то, никой нямаше да разбере, че си в неволя. Хайде, прибирай се, че бързаме!

– Благодаря ви, момчета, аз мога и самичък да се прибера. – сподели потърпевшият човек. – Довиждане и още един път, благодаря!

Двамата мъже си потеглиха, а кучето се умилкваше в мокрите крайници на бай Игнат. Старият мъж потегли към своята къща, навел глава. Сякаш буца беше заседнала в гърлото му. Той погледна към мършавото куче. Топлите очи на животното топяха леда и омразата в душата на коравосърдечния селяндур. Извади ръцете си от джобовете, погледна към небето и извика:

– Господи! Господиииии! Защо толкоз късно разбирам, че човещинката не е в нас хората? Кажи, Господи!

Бай Игнат седна на прага на вратата. Кучето се сгуши в краката му. Старецът се разплака. Сълзите му се стичаха върху главата на новия му другар и се събираха в себеотдайната кучешка душа. То бе не запомнило хокането на индивида. Не си спомняше по какъв начин бе замeряно със снежната топка. За него най-важно бе да стопли човешкото сърце. Бай Игнат погали кучето по главата и извика през сълзи:

– Хайде! Хайде влез, запалил съм печката. Не се дърпай, към този момент няма да дам никой да те допре.

Двамата другари влязоха в стаята и дълго стояха неподвижно в тишината на топлината. Мъжът нахрани кучето и легна. Усмихна се, беше благополучен. Намери другар там, където в никакъв случай не бе очаквал. Там, при животните, където човещината като че ли е по-силна в сравнение с при нас, хората.

Бай Игнат заспа, отпаднал от студа и болката. А кучето, легнало до печката, сякаш дремеше, само че с едното си око поглеждаше към новия си собственик, пазеше го.

Пазеше го по този начин, както се бранеше човещината в кучешката си душа.