Количество и качество
Става дума за човешкия капацитет на България и неговите количествени и качествени измерения. Двата най-сериозни казуса пред страната ни. Безспорно. Независимо кой какво ще тръгне да ви приказва за нуждата от промени в други сфери.
Да стартираме с демографската злополука. Вече излязоха предварителните резултати от миналогодишното броене, съгласно които популацията на България вместо хипотетичните малко под 7 милиона души, е… 6,5 милиона. Спадът спрямо 2011 година е в размер на 844 хиляди индивида, а за последните 33 години сме намалели с съвсем 30%. Разбира се, самият развой на броене беше в немалка степен злепоставен, само че даже и действителните цифри да не са тъкмо такива, за демографския колапс се знае от дълго време. В реалност, сегашният негативен приръст е резултат от процеси, почнали преди десетилетия. Възпроизводството на една популация е допустимо единствено в случай че коефициентът на плодовитост е над 2 деца на жена в детеродна възраст, а по този индикатор България за последно е отговаряла на този аршин през към този момент далечната 1986 година. Като решително е падал и през десетилетията преди този момент (в средата на 40-те години стандартът е приблизително 3,1 деца на майка).
Ниската раждаемост (не единствено в България, а горе-долу в цяла Европа) е продължителен кусур, за който са казани и изписани значително неща. Моето малко пояснение е следното: в днешно време децата всеобщо се преглеждат като разход, до момента в който в недалечното минало на по-високата раждаемост децата са се възприемали като инвестиция. Далеч освен в селските фамилии, където повече деца значи повече работна ръка за стопанството (при това от относително ранна възраст) – в градовете също хората са имали повече деца в съпоставяне със в този момент, въпреки и не чак толкоз, колкото на село. Тогавашното мислене е било обвързвано и със занаятите, които бащите предават на синовете си, както и със фамилния бизнес. Но и в общия случай логиката е била следната: аз ще работя интензивно, само че в рамките единствено на моя живот надали ще натрупам кой знае какво богатство; в случай че имам повече деца, на които да дам положително обучение и да възпитам в усърдие, един ден фамилното благосъстояние ще се умножи в пъти (поне толкоз пъти, колкото са децата ми). Доста по-различно от настоящето „ ох, но в случай че имаме второ дете, дали ще успеем да му осигурим същите богатства, каквито осигуряваме на първото “…
Този метод на мислене няма по какъв начин да се промени за година-две – нужно е да се сменят генерации, като в това време се работи редовно в тази посока (чрез образованието, Църквата, медиите, инфлуенсърите и т.н.). Но нищо не пречи първоначално да се вкарат някои политики, които да накарат родителите да усетят, че страната ги облекчава от част от „ товара “ да отглеждат деца. Например:
- подмяна на детските надбавки с данъчни облекчения – до навършване на пълноправие на първото дете родителите се освобождават от заплащане на налог върху доходите; в случай че имат в еднакъв миг две или повече деца под 18 години, за всяко дете получават спомагателна сума, равна на опростения данък; допустимо е да се обмисли и по-крайна мярка, при която ставката на „ плоския налог “ се диференцира според от възрастта и фамилното състояние (несемейни и бездетни хора над 25-годишна възраст заплащат 50% налог върху приходите до основаване на семейство);
- просветителна промяна, при която учениците са целодневно ангажирани, а разноските им за храна, униформи, принадлежности, спорт и някои извънкласни действия се поемат от бюджета за обучение – допустимо е в случай че частният бранш и браншовите организации стартират да финансират системата толкоз, колкото и държавата;
- усъвършенстване на междинното обучение, при което на 16-годишна възраст учениците да са подготвени най-малко за минималните условия на трудовия пазар и да стартират да работят (дуално обучение); последните две години от гимназията да учат единствено това, което им е нужно за университетската компетентност плюс някои специфични предмети като гражданско обучение, да вземем за пример.
Друга причина за мощно редуцираното ни население е високата смъртност. И в случай че до преди 2 години тя се дължеше главно на обстоятелството, че в този момент умират големите генерации на следвоенния „ бейбибум “, то сега имаме спомагателна смъртност (пряка и косвена) около коронавирус пандемията. За този интервал сме изгубили близо 60 хиляди души допълнително, което е съвсем 1% от популацията. Това е цяла обособена тематика, в този момент единствено ще посоча удивлението си за какво, при данните за смъртността през 2020 и 2021 година, и откакто коронавирус имунизациите потвърдено понижават смъртността и тежкото протичане на заболяването, имунизационният развой продължава да буксува…
Наред с количеството на популацията на България, мотив за паника основава и неговото „ качество “. А точно – националният коефициент на просветеност, чиито показания не престават да падат. Според най-новите проучвания на Р. Лин и Д. Бекер, представени от Светослав Стамов, междинният IQ на България е 91, до момента в който до неотдавна беше 93. А преди към три десетилетия, когато се гордеехме, че сме „ втори по просветеност в света, отстъпваме единствено на израелците “, беше 98. Разбира се, самото проучване поражда някои въпроси, като да вземем за пример за какво се счита, че „ медианният “ IQ в света е 100, а междинният на съвсем всички народи е по-нисък. Отделно, проучването за България се базира най-много на резултатите от тестванията PISA измежду 15-годишните възпитаници в интервала 2003-2019 година. Което сочи, че 91 е по-скоро междинният IQ на приключилите приблизително обучение през последните 15-ина години. А самият въпрос доби публичност след… техническа неточност, поради която на България бе подложен междинният IQ на Бразилия, който е 83. Въпреки всичко, спадът е явен и без тези проучвания (друг е въпроса, че сходни трендове се виждат и в Западна Европа, които обаче не се регистрират в класациите).
Нашият междинен IQ би трябвало да стартира да се подвига. В противоположен случай това води до понижаване на човешкия капацитет, което пък чертае нерадостни вероятности за бъдещето – стопански, културни, социални… Нисък IQ значи ниска продуктивност на труда. Оттам следва понижаване на капиталовия интерес. Следващата стъпка е неудовлетворително възнаграждение на труда. Което пък води до незадоволеност от живота като цяло. А това – до ирационални житейски избори (включително политически). И омагьосаният кръг се затваря.
Социалните ограничения за поощряване на раждаемостта, посочени нагоре в материала, могат да се надградят със блян тази раждаемост да е главно измежду по-високо интелигентните пластове на популацията. Да се сътвори статут на „ златно семейство “, което да бъде обект на специфични държавни грижи за основаване, развъждане и възпитаване на три, четири или пет деца. За приемането на подобен статут двамата родители да бъдат ценявани по избрани критерии – коефициент на просветеност, добити квалификации и умения (което е друго от приключено образование), финансова и капиталова просветеност, чисто правосъдно минало, сполучливо изискан тест за фамилни полезности и вярно насочено образование (да не са вегани, ЛГБТИ-активисти, „ зелени алармисти “ или вярващи в тайни теории) и съществуване на до момента осъществени легални приходи. Логично е да има и горна възрастова граница за дамата – 35 години, в случай че още не е раждала, като границата се подвига с по две години за всяко досега родено дете.
Освен общите фамилни политики, посочени по-нагоре, „ златните фамилии “ получават месечна държавна помощ в размер сред една и две междинни заплати на дете (коефициентът е друг според дали става дума за първо или за пето дете). Една трета от сумата се дава в брой, една трета – във ваучери и една трета под формата на капиталов заем, който родителите са задължени да ръководят и респективно да умножават, до момента в който съответното дете навърши пълноправие и стартира да се разпорежда с тези активи. Нещо като „ детски влог “, единствено че не в банка, а в капиталов фонд, примерно.
Може да се чака сходна политика да се окаже привлекателна и за чужденци, които дават отговор на условията (в множеството страни от Европейски Съюз, най-малко съгласно изчисленията на Лин и Бекер, междинният IQ е по-висок от нашия). Възможна е миграция на цели фамилии или на обособени хора, които да се женят за българи. Съществува капацитет за спомагателен демографски подтик, без нормалните страхове напоследък, защото „ цедката “ на високия IQ (плюс другите изисквания) допуска, че ще става дума за расово и цивилизационно допустими чужденци.
Политиката на „ златното семейство “ би имала и обществен резултат, оттатък директния стопански за самите фамилии. Коефициентът на просветеност е функционалност освен на гените, а и на „ фактора Х “, което ще рече, на обществената среда. „ Златните фамилии “ следва да образуват свои общности, в които децата им да поддържат връзка едни с други, а за останалата част от нацията да бъдат промотирани като положителни образци за подражателство. Нещо като бъдеща аристокрация.
В умозаключение, във връзка с българското „ количество “ и „ качество “ би трябвало да се работи. Незабавно. С целенасочена държавна политика. Защото най-важното са хората. Не стопанската система, не правораздаването, не екологията, а хората.
***
Димитър Петров е магистър по Социология от СУ „ Св. Климент Охридски “ и Магистър по Tourism Destination Management от NHTV Breda University of Apllied Sciences, Холандия.
Член на Контролния съвет на Младежки закостенял клуб. Секретар е на „ Един завет “ – клуб на потомците на офицерския корпус на Царство България
Да стартираме с демографската злополука. Вече излязоха предварителните резултати от миналогодишното броене, съгласно които популацията на България вместо хипотетичните малко под 7 милиона души, е… 6,5 милиона. Спадът спрямо 2011 година е в размер на 844 хиляди индивида, а за последните 33 години сме намалели с съвсем 30%. Разбира се, самият развой на броене беше в немалка степен злепоставен, само че даже и действителните цифри да не са тъкмо такива, за демографския колапс се знае от дълго време. В реалност, сегашният негативен приръст е резултат от процеси, почнали преди десетилетия. Възпроизводството на една популация е допустимо единствено в случай че коефициентът на плодовитост е над 2 деца на жена в детеродна възраст, а по този индикатор България за последно е отговаряла на този аршин през към този момент далечната 1986 година. Като решително е падал и през десетилетията преди този момент (в средата на 40-те години стандартът е приблизително 3,1 деца на майка).
Ниската раждаемост (не единствено в България, а горе-долу в цяла Европа) е продължителен кусур, за който са казани и изписани значително неща. Моето малко пояснение е следното: в днешно време децата всеобщо се преглеждат като разход, до момента в който в недалечното минало на по-високата раждаемост децата са се възприемали като инвестиция. Далеч освен в селските фамилии, където повече деца значи повече работна ръка за стопанството (при това от относително ранна възраст) – в градовете също хората са имали повече деца в съпоставяне със в този момент, въпреки и не чак толкоз, колкото на село. Тогавашното мислене е било обвързвано и със занаятите, които бащите предават на синовете си, както и със фамилния бизнес. Но и в общия случай логиката е била следната: аз ще работя интензивно, само че в рамките единствено на моя живот надали ще натрупам кой знае какво богатство; в случай че имам повече деца, на които да дам положително обучение и да възпитам в усърдие, един ден фамилното благосъстояние ще се умножи в пъти (поне толкоз пъти, колкото са децата ми). Доста по-различно от настоящето „ ох, но в случай че имаме второ дете, дали ще успеем да му осигурим същите богатства, каквито осигуряваме на първото “…
Този метод на мислене няма по какъв начин да се промени за година-две – нужно е да се сменят генерации, като в това време се работи редовно в тази посока (чрез образованието, Църквата, медиите, инфлуенсърите и т.н.). Но нищо не пречи първоначално да се вкарат някои политики, които да накарат родителите да усетят, че страната ги облекчава от част от „ товара “ да отглеждат деца. Например:
- подмяна на детските надбавки с данъчни облекчения – до навършване на пълноправие на първото дете родителите се освобождават от заплащане на налог върху доходите; в случай че имат в еднакъв миг две или повече деца под 18 години, за всяко дете получават спомагателна сума, равна на опростения данък; допустимо е да се обмисли и по-крайна мярка, при която ставката на „ плоския налог “ се диференцира според от възрастта и фамилното състояние (несемейни и бездетни хора над 25-годишна възраст заплащат 50% налог върху приходите до основаване на семейство);
- просветителна промяна, при която учениците са целодневно ангажирани, а разноските им за храна, униформи, принадлежности, спорт и някои извънкласни действия се поемат от бюджета за обучение – допустимо е в случай че частният бранш и браншовите организации стартират да финансират системата толкоз, колкото и държавата;
- усъвършенстване на междинното обучение, при което на 16-годишна възраст учениците да са подготвени най-малко за минималните условия на трудовия пазар и да стартират да работят (дуално обучение); последните две години от гимназията да учат единствено това, което им е нужно за университетската компетентност плюс някои специфични предмети като гражданско обучение, да вземем за пример.
Друга причина за мощно редуцираното ни население е високата смъртност. И в случай че до преди 2 години тя се дължеше главно на обстоятелството, че в този момент умират големите генерации на следвоенния „ бейбибум “, то сега имаме спомагателна смъртност (пряка и косвена) около коронавирус пандемията. За този интервал сме изгубили близо 60 хиляди души допълнително, което е съвсем 1% от популацията. Това е цяла обособена тематика, в този момент единствено ще посоча удивлението си за какво, при данните за смъртността през 2020 и 2021 година, и откакто коронавирус имунизациите потвърдено понижават смъртността и тежкото протичане на заболяването, имунизационният развой продължава да буксува…
Наред с количеството на популацията на България, мотив за паника основава и неговото „ качество “. А точно – националният коефициент на просветеност, чиито показания не престават да падат. Според най-новите проучвания на Р. Лин и Д. Бекер, представени от Светослав Стамов, междинният IQ на България е 91, до момента в който до неотдавна беше 93. А преди към три десетилетия, когато се гордеехме, че сме „ втори по просветеност в света, отстъпваме единствено на израелците “, беше 98. Разбира се, самото проучване поражда някои въпроси, като да вземем за пример за какво се счита, че „ медианният “ IQ в света е 100, а междинният на съвсем всички народи е по-нисък. Отделно, проучването за България се базира най-много на резултатите от тестванията PISA измежду 15-годишните възпитаници в интервала 2003-2019 година. Което сочи, че 91 е по-скоро междинният IQ на приключилите приблизително обучение през последните 15-ина години. А самият въпрос доби публичност след… техническа неточност, поради която на България бе подложен междинният IQ на Бразилия, който е 83. Въпреки всичко, спадът е явен и без тези проучвания (друг е въпроса, че сходни трендове се виждат и в Западна Европа, които обаче не се регистрират в класациите).
Нашият междинен IQ би трябвало да стартира да се подвига. В противоположен случай това води до понижаване на човешкия капацитет, което пък чертае нерадостни вероятности за бъдещето – стопански, културни, социални… Нисък IQ значи ниска продуктивност на труда. Оттам следва понижаване на капиталовия интерес. Следващата стъпка е неудовлетворително възнаграждение на труда. Което пък води до незадоволеност от живота като цяло. А това – до ирационални житейски избори (включително политически). И омагьосаният кръг се затваря.
Социалните ограничения за поощряване на раждаемостта, посочени нагоре в материала, могат да се надградят със блян тази раждаемост да е главно измежду по-високо интелигентните пластове на популацията. Да се сътвори статут на „ златно семейство “, което да бъде обект на специфични държавни грижи за основаване, развъждане и възпитаване на три, четири или пет деца. За приемането на подобен статут двамата родители да бъдат ценявани по избрани критерии – коефициент на просветеност, добити квалификации и умения (което е друго от приключено образование), финансова и капиталова просветеност, чисто правосъдно минало, сполучливо изискан тест за фамилни полезности и вярно насочено образование (да не са вегани, ЛГБТИ-активисти, „ зелени алармисти “ или вярващи в тайни теории) и съществуване на до момента осъществени легални приходи. Логично е да има и горна възрастова граница за дамата – 35 години, в случай че още не е раждала, като границата се подвига с по две години за всяко досега родено дете.
Освен общите фамилни политики, посочени по-нагоре, „ златните фамилии “ получават месечна държавна помощ в размер сред една и две междинни заплати на дете (коефициентът е друг според дали става дума за първо или за пето дете). Една трета от сумата се дава в брой, една трета – във ваучери и една трета под формата на капиталов заем, който родителите са задължени да ръководят и респективно да умножават, до момента в който съответното дете навърши пълноправие и стартира да се разпорежда с тези активи. Нещо като „ детски влог “, единствено че не в банка, а в капиталов фонд, примерно.
Може да се чака сходна политика да се окаже привлекателна и за чужденци, които дават отговор на условията (в множеството страни от Европейски Съюз, най-малко съгласно изчисленията на Лин и Бекер, междинният IQ е по-висок от нашия). Възможна е миграция на цели фамилии или на обособени хора, които да се женят за българи. Съществува капацитет за спомагателен демографски подтик, без нормалните страхове напоследък, защото „ цедката “ на високия IQ (плюс другите изисквания) допуска, че ще става дума за расово и цивилизационно допустими чужденци.
Политиката на „ златното семейство “ би имала и обществен резултат, оттатък директния стопански за самите фамилии. Коефициентът на просветеност е функционалност освен на гените, а и на „ фактора Х “, което ще рече, на обществената среда. „ Златните фамилии “ следва да образуват свои общности, в които децата им да поддържат връзка едни с други, а за останалата част от нацията да бъдат промотирани като положителни образци за подражателство. Нещо като бъдеща аристокрация.
В умозаключение, във връзка с българското „ количество “ и „ качество “ би трябвало да се работи. Незабавно. С целенасочена държавна политика. Защото най-важното са хората. Не стопанската система, не правораздаването, не екологията, а хората.
***
Димитър Петров е магистър по Социология от СУ „ Св. Климент Охридски “ и Магистър по Tourism Destination Management от NHTV Breda University of Apllied Sciences, Холандия.
Член на Контролния съвет на Младежки закостенял клуб. Секретар е на „ Един завет “ – клуб на потомците на офицерския корпус на Царство България
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ