Защо не ми се ходи в Народния театър
Статия на Елин ПEЛИН, оповестена във в. „ Развигор “ на 6 януари 1921 година и разбунила креативните духове
Често пъти, в диалог, интелигентни хора, литератори, хора, които се интересуват от изкуствата, като стане дума за Народния спектакъл, свиват плещи и споделят: „ Не знам за какво не ми се върви в театъра. Ако понякога отивам, то е да видя някоя нова пиеса – не играта, а наличието й. “
И в действителност, от няколко време насам за пишещите братя и за по-интелигентните среди, за хората, които имат нужна потребност да отидат в театъра, Народният спектакъл е станал непознат. Интимната връзка, която би трябвало да свързва тия хора с театъра, не съществува. Духовният образ на тая огромна постройка е загаснал. Някаква съдбовна метла сякаш е избърсала лъчите му и той стои изсъхнал, неподвижен скелет без светлина и топлота. Животът, който се усеща в него, е непознат – това е животът на червеите, които дояждат тлъстия неподвижен мъртвец.
Любопитен бях да науча за какво това е по този начин. От диалози с доста хора – и такива, на които е мъчително, че това е по този начин, и такива, на които е все едно, само че хора, които имат усет, които схващат от спектакъл, които обичат театъра – аз взех някои бележки. От диалога с предвзети театрали, които назовават театъра храм, дето горял възвишен огън, светилище на Мелпомена, дето трябвало да се влиза на пръсти, с душа, потънала в безмълвие, аз също взех няколко бележки.
Отговорите на въпроса, за какво не им се отива в театъра, могат да се разпределят по този начин:
1. На всички съвсем е омръзнало в продължение на толкоз години във всички пиеси да гледат все едни и същи актьори.
2. Театърът не съставлява към този момент едно авторитетно институция и хората не отиват в него с доверие и разбиране, че това, което ще видят, ще бъде фактически хубаво.
3. Хора с възприятие към езика не могат да търпят неприятната дикция и неприятното изговаряне на думите. Например там постоянно ще чуеш от един много изпечен актьор да произнася да речем думите: „ Трябва да ти разправя “ – „ Тряа ти разпраа “…
4. Аман от суфльора. Какво е това нещо! И в остарели заучени пиеси, и в нови, господин суфльорът неуморно ще ти шушука на ухото всички функции и реплики и цялото това театрално разположение пропада.
5. Като гледаш български пиеси, които и да са и каквито и да са, става ти жалост и за артисти, и за аудитория, и за електрическото осветяване, за суфльора, и за създателя, и за самия себе си, и за нашата бедна България. Наистина, толкоз ли сме нищи духом, о господи!
6. Лошата режисировка.
7. Няколкото бездарни актьори, които се търпят и покровителствуват и които нищо не са научили. Мнозина от тях, тъй като са мераклии, биха могли да се шлифоват оттук-оттам и да станат сносни и търпими. Но подобен занаятчия в театъра няма.
8. Игрите на господин Торцов за „ възходни “.
9. Липса на млади хубави артистки, които да притеглят с глас, младост и прелест.
10. Остарелият репертоар. Ето тия са по-главните аргументи, които карат мнозина да споделят, когато ги питат ходили ли са на спектакъл. „ А бе не знам за какво не ми се върви в Народния спектакъл. В „ Ренесанс ” човек най-малко се забавлява, пък тука ни се учиш, ни се забавляваш. По-добре е да чувам една неприятна певица, в сравнение с един добър суфльор. “
Снимка на Народния спектакъл:
