Старая се да гледам всичко в Сфумато, включително и гостуващите

Старая се да виждам всичко в " Сфумато ", в това число и гостуващите постановки. Така попаднах на " Мечтата на Наташа " от Ярослава Пулинович – свръхмодерната 28-годишна рускиня, с режисьор свръхмодерния артист Ованес Торосян. За Пулинович бях чел много критически високомерно-наставляващи самомнителен текстове, които се пробват да убедят фена, че нейната драматургия е таблоидна, плитка, злободневна, нетрайна еднодневка, даже пошла, фастфуд и риалити, непосредствено манипулативна и сантиментална, в която героите са плоски и плакатни типажи, нямат собствен темперамент и компактност, а обстановките са елементарни и безвкусни. И защото ненавиждам модерна съветска драматургия, бях податлив да допускам... Докато не гледах превъзходния театър " Жана " в Народния и не разбрах, че тя е в действителност много пресен, автентичен, надарен и конвертируем глас в актуалната драма. А от Ованес чаках нещо фактически положително, само че знаейки, че е звезда измежду тийнейджърките, се бях настроил цялостен клас невръстни девойки да въздиша към мен, по тази причина си взех авансово билет. В салона (мазето на " Сфумато " ) бяхме седем души, един критик и разпоредителката. Срамно, тъпо и гадно, тъй като представлението е отлично.

За час и петнайсет минути се срещаме с две основни героини, и двете Наташа – първата (София Рухова) е дръзка, нападателна, дразнеща (но дребна и хубавичка), с голямо самочувствие и искания, капризна, суетна, повърхностна, самовлюбена, завистлива, приключена егоистка, предизвикваща основателни подозрения, че е социопат и е способна на злокобни и крайни действия. Заета с пиано, балет, спорт, от богато семейство с състояние в обществото, тя е определена за водеща на тийнейджърско предаване по малкия екран. Вместо да е щастлива, тя е ненормално захласната от съседка-съученичка, бедна и наркоманка, съгласно нея безлична и елементарна, която обаче неизвестно за какво всички харесват, в това число телевизионният режисьор и момчето, в което Наташа е влюбена и което й принадлежи (пак съгласно нея) по право. Нейният край единствено ни е загатнат посредством санитаря (Александър Томов), с чийто трогателен и цялостен с блян монолог стартира спектакълът.Втората (Милена Ерменкова) е дребничка, прегърбена, неугледна, сгушена сред раменете си, с хваната на опашка коса, безформено и на ниска цена облечена, с нормално лице и запъхтян диалект. Разпитва я следовател (Ася Димитрова), а тя споделя безрадостното си детство на изоставено дете в дом – нежелана, самотна, отритната от обществото, унизена от възпитателките, недохранена, без нищо свое, лишена от дом и родителска милувка, съвсем без приятелки. И когато след акцидент това зверче среща публицист – учтив, добър, общителен, внимателен, деликатен, а и млад, прекрасен и гиздав, втората Наташа се влюбва бясно в него, само че още по-страшно – втълпява си, че и той е влюбен в нея (нормално и разбираемо в действителност – в нейния безсърдечен свят по този начин може да се държи единствено някой, който изпитва нещо към теб). Маниакално и буйно привлечена от него, тя го вижда с друго момиче (явно приятелката му), усеща се предадена и излъгана, и отчаянието, експанзията, озлоблението и насилието вземат връх (пак обикновено – в всекидневието ѝ проблемите се вземат решение така)...

Истински трогателен, психически, прочувствен спектакъл, разтърсващ, злобен и нечовечен. Такъв, какъвто и би трябвало да бъде. Останалото е празно и кухо теоретизиране. Гледай!

Повече от Боян Атанасов можете да откриете в личния му блог, публикации от който публикуваме при нас с неговото общително единодушие.