Книга | Времето е наше
Според организационния психолог Адам Грант " 4000 седмици " на Бъркман е най-важната книга, писана в миналото по тематиката ръководство на времето.Четири хиляди седмици са извънредно малко време, с цел да ги пропиляваме, счита създателят на (издадена от AMG Publishing), Оливър Бъркман, някогашен колумнист на " Гардиън ". След надълбоко пристрастяване към всевъзможни джаджи и хватки за суперефикасно уплътняване на всяка минута Бъркман прегръща нелекото проваляне: действителността постоянно те застига и по-добре да не зариваш като щраус глава в пясъка. Никога няма да успееш да свършиш всичко, което искаш, да изчетеш всичко, да отговориш на всеки пост, имейл , да удовлетвориш неистовата упоритост, с която околният свят сграбчва вниманието ти.
Според организационния психолог Адам Грант " 4000 седмици " на Бъркман е най-важната книга, писана в миналото по тематиката ръководство на времето.
Четири хиляди седмици са извънредно малко време, с цел да ги пропиляваме, счита създателят на (издадена от AMG Publishing), Оливър Бъркман, някогашен колумнист на " Гардиън ". След надълбоко пристрастяване към всевъзможни джаджи и хватки за суперефикасно уплътняване на всяка минута Бъркман прегръща нелекото проваляне: действителността постоянно те застига и по-добре да не зариваш като щраус глава в пясъка. Никога няма да успееш да свършиш всичко, което искаш, да изчетеш всичко, да отговориш на всеки пост, имейл , да удовлетвориш неистовата упоритост, с която околният свят сграбчва вниманието ти.
Четири хиляди седмици в действителност не са малко: това е междинната дълготрайност на един човешки живот, или съвсем 77 години . В България предстоящата междинна дълготрайност на живота дори е под този предел, към 74 години. Книгата на Бъркман е покана за разсъждение и избор: можем ли да ограничим съревнованието с " изтичащото време " и да се сприятелим с него?
Едно по-ранно откритие, влезнало в всеобща приложимост с ритъма на Индустриалната гражданска война, трансформира радикално метода, по който градим отношението си с времето. През Средновековието хората разпределят труда и останалите действия съгласно сезоните или промяната на деня с нощта - те са потопени във времето наред с естествения цикъл.
Реклама
Философите nо-късно дефинират сходни явления като " надълбоко " време: животът се развива в самото протичане на времето, без то да е отделено от съзнанието и прекарването на индивида като някаква външна територия, абстракция. С епохата на моторите и фабричния труд обаче изниква потребността да се координира държанието на огромни групи от хора с благонадежден и общопризнат от всички способ за премерване. Навлизаме в ерата на " тиктакащите ", механични часовници.
Бързо и служащи, и работодатели стартират да гледат на часовете като разменна монета, средство за покупко-продажба, запас, завързан към стойност, който би трябвало да се използва. Времето стопира да е нещо, органично обвързвано с битието ни; усещаме го като обособена поточна линия, която би трябвало да осъществим с нашата претовареност. " То престава да бъде водата, в която плуваш като риба, а се трансформира в нещо, над което би трябвало да вземеш превъзходство и да контролираш ", написа Бъркман.
Технологичните революции без подозрение моделират труда ни като интелектуално кондензиран и физически търпим, само че по никакъв начин не оказват помощ на другарството ни с времето.
Икономическата просвета, както и логиката на психиката от десетилетия регистрират, че човешката природа е склонна повече да оползотвори премиите " в този момент ", в сравнение с да изчака, получавайки повече стойност в " бъдеще ". Един от известните образци е неохотата на хората да икономисват. Политиките на страните също по-скоро гравитират към пай, а не дълъг времеви небосвод.
Реклама
На фона на това наше присъщо " късогледство " е озадачаващо по какъв начин сами, само че не и без побутването на известната бизнес просвета изкривяваме възприятието на задоволеност в потока на персоналното и професионалното ни време. Оценяваме всеки миг по отношение на полезността му - все едно времето е инвестиция или стока, купена от магазина . Разсрочваме идването до острова на премиите далеко в бъдещето - " нали би трябвало още нещо да свършим ", разтягаме хоризонта на нощи и дни с неуморна вяра, че, надскачайки рестриктивните мерки, ще " изцедим максимума " от часовете.
Иронията е, че много сходни тактики работят, само че при цена - оставят чувството, че титаничната ни работливост в последна сметка е ускорила още повече времето . Благодарение на напъните ни светът се върти лудешки, а ние посрещаме тази действителност вместо с наслада с тревожна неустановеност.
На едно място в книгата Бъркман съпоставя времето с " побесняло малко дете " : колкото повече се опитваш да го озаптиш, толкоз повече се изплъзва от надзор. Нищо чудно, че " страхът да не се изпусне моментът " ни заобикаля като една от най-разпространените неврози на ранния ХХI век .
Бъркман поучава да прегърнем " насладата, че постоянно ще пропуснем нещо ". Изборът наподобява почтен - не можем да захапем всички ябълки в градината по едно и също време. Във всеки избран миг дъвчем една-единствена ябълка. Ако се вгледаме на драго сърце и приятност в света към нас, времето престава да бъде единствено 4000 седмици, а ни понася в своята необятна безконечност.
Според организационния психолог Адам Грант " 4000 седмици " на Бъркман е най-важната книга, писана в миналото по тематиката ръководство на времето.
Четири хиляди седмици са извънредно малко време, с цел да ги пропиляваме, счита създателят на (издадена от AMG Publishing), Оливър Бъркман, някогашен колумнист на " Гардиън ". След надълбоко пристрастяване към всевъзможни джаджи и хватки за суперефикасно уплътняване на всяка минута Бъркман прегръща нелекото проваляне: действителността постоянно те застига и по-добре да не зариваш като щраус глава в пясъка. Никога няма да успееш да свършиш всичко, което искаш, да изчетеш всичко, да отговориш на всеки пост, имейл , да удовлетвориш неистовата упоритост, с която околният свят сграбчва вниманието ти.
Четири хиляди седмици в действителност не са малко: това е междинната дълготрайност на един човешки живот, или съвсем 77 години . В България предстоящата междинна дълготрайност на живота дори е под този предел, към 74 години. Книгата на Бъркман е покана за разсъждение и избор: можем ли да ограничим съревнованието с " изтичащото време " и да се сприятелим с него?
Едно по-ранно откритие, влезнало в всеобща приложимост с ритъма на Индустриалната гражданска война, трансформира радикално метода, по който градим отношението си с времето. През Средновековието хората разпределят труда и останалите действия съгласно сезоните или промяната на деня с нощта - те са потопени във времето наред с естествения цикъл.
Реклама
Философите nо-късно дефинират сходни явления като " надълбоко " време: животът се развива в самото протичане на времето, без то да е отделено от съзнанието и прекарването на индивида като някаква външна територия, абстракция. С епохата на моторите и фабричния труд обаче изниква потребността да се координира държанието на огромни групи от хора с благонадежден и общопризнат от всички способ за премерване. Навлизаме в ерата на " тиктакащите ", механични часовници.
Бързо и служащи, и работодатели стартират да гледат на часовете като разменна монета, средство за покупко-продажба, запас, завързан към стойност, който би трябвало да се използва. Времето стопира да е нещо, органично обвързвано с битието ни; усещаме го като обособена поточна линия, която би трябвало да осъществим с нашата претовареност. " То престава да бъде водата, в която плуваш като риба, а се трансформира в нещо, над което би трябвало да вземеш превъзходство и да контролираш ", написа Бъркман.
Технологичните революции без подозрение моделират труда ни като интелектуално кондензиран и физически търпим, само че по никакъв начин не оказват помощ на другарството ни с времето.
Икономическата просвета, както и логиката на психиката от десетилетия регистрират, че човешката природа е склонна повече да оползотвори премиите " в този момент ", в сравнение с да изчака, получавайки повече стойност в " бъдеще ". Един от известните образци е неохотата на хората да икономисват. Политиките на страните също по-скоро гравитират към пай, а не дълъг времеви небосвод.
Реклама
На фона на това наше присъщо " късогледство " е озадачаващо по какъв начин сами, само че не и без побутването на известната бизнес просвета изкривяваме възприятието на задоволеност в потока на персоналното и професионалното ни време. Оценяваме всеки миг по отношение на полезността му - все едно времето е инвестиция или стока, купена от магазина . Разсрочваме идването до острова на премиите далеко в бъдещето - " нали би трябвало още нещо да свършим ", разтягаме хоризонта на нощи и дни с неуморна вяра, че, надскачайки рестриктивните мерки, ще " изцедим максимума " от часовете.
Иронията е, че много сходни тактики работят, само че при цена - оставят чувството, че титаничната ни работливост в последна сметка е ускорила още повече времето . Благодарение на напъните ни светът се върти лудешки, а ние посрещаме тази действителност вместо с наслада с тревожна неустановеност.
На едно място в книгата Бъркман съпоставя времето с " побесняло малко дете " : колкото повече се опитваш да го озаптиш, толкоз повече се изплъзва от надзор. Нищо чудно, че " страхът да не се изпусне моментът " ни заобикаля като една от най-разпространените неврози на ранния ХХI век .
Бъркман поучава да прегърнем " насладата, че постоянно ще пропуснем нещо ". Изборът наподобява почтен - не можем да захапем всички ябълки в градината по едно и също време. Във всеки избран миг дъвчем една-единствена ябълка. Ако се вгледаме на драго сърце и приятност в света към нас, времето престава да бъде единствено 4000 седмици, а ни понася в своята необятна безконечност.
Източник: capital.bg
КОМЕНТАРИ