Социалната екология е теория и практика в социалните и психологични

Социалната екология е доктрина и процедура в обществените и психични науки, която принадлежи към систематичния метод. Идеята е, че индивидът е на първо място екологично създание. Той е неразривно обвързван със средата си във всичките ѝ форми и мащаби. Защо се оказва нужен този социално-екологичен метод и по какъв начин и за какво би могъл да работи, споделя в Милена Статева, лекар по социология, обществен психолог и процесен съветник, който специализира в обществена и политическа мисъл. Милена е създател на ресурсната организация за деятели Орион Грид. “Заедно с все по-честите нетипични бедствия, идва и – какво си мислите? – образуване посред ни за напън за радикална икономическа и политическа смяна, ориентирани към прекъсване на повишаване на стопанската система за облага, прекъсване на безкрайния напредък и стоките еднодневки, реорганизиране на транспортната инфраструктура и така нататък, повече власт в ръцете на жителите и по-пряка народна власт? Не! Идват конспирациите, че световният хайлайф и държавните управления ни готвят Климатичен локдаун, с цел да ни спрат свободата да летим и да ядем алено месо….. We are f.cked.”
Поведението на хората и климатичните промени
Много постоянно поражда въпросът каква е връзката сред държанието на хората и климатичните промени. Отговорът изисква да бъдат регистрирани няколко равнища на понятието “поведение на хората”. На първо място, от чисто политическа позиция, живеем в консуматорско общество. То изисква безконечен напредък (основно на ресурсите, само че не само). Производството му води до безпощадна употреба и на хората, и на света към нас. Както акцентира в голям брой писания френския мъдрец и психоаналитик Люс Иригаре, капитализмът като система се основава на подхранването на страха за оцеляване. Този несъизмерим боязън, даже смут, изисква безпределно струпване, с което да си осигурим величие в мозъка ни – да черпим запаси неразумно, изключително от природата, която възприемаме като безкрайна даденост. Това неразумно харчене се форсира неведнъж, когато са забъркани големи облаги и ползи – на държавни управления, корпорации, бизнеси, заводи, фабрики. На второ място, като историческа наклонност, все по-често ще ставаме очевидци на климатични и естествени явления, които са непоносими за обособените човеци и за цели общности. Вече приказваме за понятието “климатични бежанци”, които търсят избавление от катаклизми. Френският мъдрец, антрополог и социолог Бруно Латур даже формулира идните напълно скоро “миграции без форма или нация”, заради “климата, ерозията, замърсяването изчерпването на ресурсите и разрушенията на хабитата”. Неслучайно груповото ни въображение се занимава с напускането на Земята като един потъващ, заради естествени, политически, стопански и обществени аргументи, великански транспортен съд – да вземем за пример във филми като “Заселници” (2021), “Колонията” (2021), “Веном” (2020), “Елизиум” (2013) и други На трето място, тези тематики и прекарвания ни водят до реакциите на човешките същества и обществото като механизъм, формиран от човеци, само че надхвърлящ сбора им в една обособена единица. Хората в групи и организации имат податливост да реагират най-вече противоположното на държания, които биха довели до сполучлива акомодация към нови условия на живот. Това не е мъчно да се следи във връзка с климатичните промени и от елементарните хора в елементарни обстановки. Налага се да преодолеем безпричинно високите си упования към “рационалния човек”, структурите, науката и институциите. Както демонстрира великобританският социолог Стан Коен (2001) по отношение на други сходни ендемични разрушителни явления, казусът надалеч не е чисто самостоятелен. Съответно, и решенията му не са чисто психически – достижими посредством агитация и операция или образоване с данни, научни теории и пояснения сами по себе си. Книгата на Стан Коен е опит да се проучват както персоналните, по този начин и политическите способи, по които хората заобикалят неуместни и мъчителни действителности като беднотия, страдалчество, принуждение и неправда. Истината постоянно се прикрива от държавни управления и корпорации, с цел да се запазят и натрупат облаги, да се осъществят икономии, да се обслужват мощни финансови и политически ползи. За разлика от психическата действителност, политическите, обществени, културни и стопански действителности, които играят доста по-голяма роля, е мъчно да бъдат разбрани и адресирани без парадигмата на обществената екология. Необходимостта от социално-екологичен метод Конвенционалните публични науки преглеждат в изолираност дадена единица (например индивид). Те се стремят да открият подлежащите ѝ закони, правила и постулати посредством наблюдаване и премерване. Както ни споделя тази история Фред Емери (1989), след края на Втората международна война, “развитият” свят минава през всеобхватна рецесия сходна в разрушителността си на климатичния срив. В търсене на модели за възобновяване, в полето на организационната логика на психиката, към началото на 1960-те години поражда сериозен проблем – голословната религия в неограничените благоприятни условия на стандартната просвета не оказва помощ за решаването на съответни провокации в действителния живот. В края на 50-те години на предишния век, откривателите откриват концепцията на декор Берталанфи за отворените системи. Тя им оказва помощ да проследят по какъв начин по-широката среда на организациите – потребителите, работната мощ, законодателите и така нататък се развива и трансформира подтекста на дилемите. Тези промени в по-широката среда работят по този начин, че да трансформират уравненията на входа/изхода на организацията, в случай че не и самите системи. Широките промени в средата могат да бъдат проследени в своята причинност, колкото и измененията, които настъпват вътре в системите, или сред системите и техните профилирани среди. Това дава опция да се създаде главната концепция на социоекологичния метод, а точно, че редица условия са в непрестанно придвижване сред индивида и общественото поле: “Понякога индивидът свободно избира цели, задания или идеали и средствата за тяхното гонене. В други случаи може да се види, че индивидите избират средства и цели, тъй като обществената конструкция не им е оставила огромен избор”. Т.е. когато мислим за изборите, които вършат хората в държанието си за оправянето с климатичната рецесия, механизмите са доста по-сложни от просто “стимул – реакция”. Много постоянно хората нямат опция на рисковото държание – да вземем за пример, в известната обстановка, в която небогати хора биват упреквани за това, че горят гуми за отопление. Наместо различно и даже гратис отопление, им се постановат санкции като общински ограничения за справяне с екологичните проблеми. Дори и да са склонни да трансформират този си избор, те сами виждат, че фабриките и заводите в това време горят тонове отпадък от други страни, за което не са глобени, а в противен случай. В същото време – и това е главната компликация – се оказва, че е нужна даже още по-различна логичност, с цел да разберем света като система. Както изяснява по-нататък Емери, системата и нейната среда имат своя лична еднаквост, само че са взаимноопределящи се и затова трансформират идентичностите една на друга. Отделните подсистеми на дадена система, както и тези, с които те (и тя) си взаимодействат могат да бъдат разнородни, само че да се придържат към сходни, и даже същите, правила и закони на динамичност и взаимоотношение. От основно значение е развъждането на угриженост за околната среда у децата от най-ранна възраст. За страдание, този модел допуска, че това ще се случи доста мъчно, и даже е невероятно, в случай че паралелно не се трансформират и останалите равнища. Все повече фамилии на микрониво се оформят като виновни консуматори и жители. Не употребяват пластмаси, аерозоли, скотски артикули, садят дръвчета, осиновяват и кастрират животни. Промените в мезосистемите, които играят доста по-мощна роля, обаче изискват надалеч повече време – смяна в преобладаващите настройки, смяна в цялостната просвета и ценностните системи, които дефинират нормите, разпоредбите и регулациите на връзките ни като общество. Още повече време е нужно да се трансформират екзосистемите, т.е. необятните обществени, политически, културни и стопански аспекти на средата. Те са ригидни, бюрократични структури, със податливост да употребяват наказания и обикновени, постоянно неработещи, решения. Това е време, с което човечеството не разполага, поради скоростта от резултатите на екологичния колапс. Затова е нужно преди всичко да се реализира напън върху екзосистемите, които носят основата на всички останали равнища, да осъществят незабавна себетрансформация. Социалната екология в съвременността Този модел слага личността в центъра на една по-сложна система, която не е наложително да се обуславя единствено от термините на взимане на поведенческо решение, или единствено от потребностите на развиване и присъединяване в развитийния модел. В актуалната си развита форма парадигмата на обществената екология е добре дефинирана от Стоколс през 1992 г. Социалната екология като политическо решение Социалната екология освен разказва и следи света от тази позиция. В разработките на Мъри Букчин кристализира и политиката на обществената екология. В този метод се оферират разбори, рецензии и на тяхната основа – обществена конструкция и процеси, които следват систематичната логичност. В сърцето на политиката препоръчана от Букчин е общество, учредено на настоящо всеобщо търсене на бъдещето. Това включва и взаимно разискване на проблеми, компликации, провокации и техните решения. Той пилотира конфедерации от общини, които на собствен ред са построени от общи събрания на жителите (асамблеи). В тези асамблеи, задачата на хората е да поемат отговорност за оправянето с проблемите, които имат водещо значение за тях и фамилиите им. По-важно е, че им се дава опция да дефинират цели, взимат решения и управляват ресурсите въз основата на осведомен спор. Политиката на обществената екология не е социализъм, синдикализъм или различен коренен план. Според този пълководец, сходни подходи са се потвърдили като несполучливи. Социалната екология не е и мистицизъм в духа на решенията, фокусирани върху персонален морал, духовно израстване, смяна в метода на живот или прекосяване към примитивизъм. Според Букчин, това е наивно – по този начин няма по какъв начин да променим едно общество, чийто организъм се движи от метаболизъм на напредък, произвеждане за самото него, подчиненост, съсловия, доминация, употреба и принуждение сред и върху хората, както и върху околния свят. Задачата на тази различна вероятност е да вкара способи за социална организация, които се основават на разумната естествена конструкция на света като серии взаимодействащи си и взаимозависими системи. Обществото, проведено по този метод, би повишило капацитета си за коренно справяне с всички проблеми на всекидневието и бъдещето ни като основава различна социална конструкция, учредена на равностойна и равноправна връзка и споделено, солидарно живеене и взимане на решения. “Социалната екология”, както по-нататък изяснява уеб сайтът на основания от Букчин Институт по обществена екология, “предвижда морална стопанска система, която минава оттатък оскъдицата и йерархията, към свят, който хармонизира човешките общности с естествения свят, като в същото време чества разнообразието”. Какъв е другият вероятен свят?
Изправени пред действителността на екологичен колапс в подтекста на света като световна система, значимият въпрос се оказва: Какъв е другият вероятен свят? Или може би светове? Можем ли да го открием, преоткрием, създадем и пресъздадем, да си го изфантазираме даже. обобщава логиката на систематичното мислене, и в частност потребността от обществената екология и нейната същина и бъдеще, като основа за подобен свят, който отразява свързаността на индивида като отворена система и част от един огромен организъм.