София, 1913-та година. Новогодишен бал с маски в двореца. Сред

София, 1913-та година. Новогодишен бал с маски в двореца. Сред красивите танцуващи двойки една е приковала погледите на присъстващите – той е Кемал Ататюрк, боен аташе на Турция, облечен в особено изпратена от музей в Истанбул еничарска униформа, тя е Димитрина или Мити – красива и лъчезарна госпожица, щерка на военачалник Ковачев. Те дружно са най-одумваната двойка на София.
 Тази обич е обгърната с толкоз доста митове, че към този момент е мъчно да се разграничи истината. Говори се, че Ататюрк бил на квартира в къщата на военачалник Ковачев и години по-късно я купил за турска резиденция, като спомен за своята обичана. Само второто е правилно. Казват, че блузата, с която Димитрина танцувала на оня бал със своя обичан, е изпратена като скъпа светиня в музея на Ататюрк в Анкара – по този начин е. Казват, че когато Ататюрк умрял, измежду движимостите му имало единствено една фотография и тя била на Димитрина – и това е правилно. Казват, че хубавата Димитрина се поболяла от тъга, че татко й не я дал за жена на Ататюрк и умряла млада – това към този момент е сантиментална небивалица. Димитрина живяла дълго със загатна за своя обичан, с който ориста и историята я разделили.
 Кемал Ататюрк идва в София през 1913-та година като боен аташе на Турция. Той е на 32 години и идва от Париж, където е прочут като един от най-чаровните и елегантни мъже, към момента ерген. Димитрина Ковачева е единствено на 21 години, щерка на военачалник Ковачев, някогашен боен министър, хубава и чаровна, образована в Швейцария. Тя е доста музикална и постоянно изнася благотворителни концерти, където я вижда Ататюрк. Двамата се срещат и стартират да излизат дружно – на зимната пързалка, където Мити кара кънки или на дълги разходки из Бояна. Ататюрк желае ръката на Димитрина от татко й, само че получава отвод – за един министър на войната, въпреки и някогашен, е изключено да даде щерка си за жена на непознат офицер, освен това от друга религия. Ататюрк е отзован през 1915-та година, след две щастливи години в София. Той не може да не помни Мити и скрито идва в София още веднъж, с цел да желае за повторно ръката й от татко й. Отново получава отвод. Легендата гласи, че това се случило в един пролетен ден, празник на розата и Ататюрк изпратил като сетен подарък на обичаната си един файтон, цялостен до горе с гюл – дъхави български рози.
 Пътищата им се разделят. Ататюрк и Димитрина не се срещат в никакъв случай повече. Тя е омъжена принудително за състоятелен юрист и народен представител, след години наказан на гибел от Народния съд. Димитрина и трите й деца са интернирани, а имуществото им - иззето. Ататюрк също се дами, само че в никакъв случай не заживява под един покрив със брачната половинка си и умира самичък. 
 Съдбата и историята ги разделят физически, само че не трансформират възприятията им. Макар и да не поддържат връзка и да не си пишат, Кемал постоянно следи какво се случва с Мити. Един път единствено той се осмелява да наруши дистанцията, като й изпраща романа „ Чучулигата “ на Рашат Нури с молба Димитрина да уреди превода и издаването й на български. Тази най-известна и трагична любовна история на Турция е последното обръщение, което Мити получава от своя обичан. В спомените си Елисавета Багряна написа, че при една от срещите си с Ататюрк, той й споделил: „ Аз оставих сърцето си в България. Кажете ми, по какъв начин в този момент живее Мити? “
 Димитрина Ковачева умира на 80 години от рак. През целия си живот тя не приказва за Ататюрк с никого, даже с околните си. Последните й думи са „ Тази нощ сънувах Кемал… “