Машина за пари
София 10 сутринта, бул. "Витоша ". Кестените цъфтят, а дружно с тях цъфтят и други работи. Кафенетата са отворили.
Масички в средиземноморски цветове са препречили тротоарите и оферират минута отдих против кафе и сок на промоция. Тук-там леко депресирани от утринния си шопинг поувехнали аристократки (иначе казано, омъжени мутрески) пият кафе. Покрай тях млади девойки с още неизчистен недодялан акцент притеглят мъжкото внимание с естествената си младост и пълнозвучен смях. Преценяват отношението в погледите по цената на очилата, зад които се пускат. Но часът е прекомерно ранен и това са по-скоро тренировки за вечерните любовни хватки от студентски град.
По пейките до едно заведение седят опърпани сиромаси. Все едно са статисти в някакъв на ниска цена антиутопичен филм. Мръсни, смърдящи на отпадък и с живи погледи. Хората от заведенията бърчат нос, сервитьорките местят извинително взор, все едно не схващат какво се случва. А и какво ли могат да създадат? Все отново улицата е на всички!
Между просяците има двама души от различен тип. Те са млади, мощни и черни като душата на педофил. Говорят безшумно, а останалите смръдльовци слушат. Единия сочи нещо. Обяснява като военачалник на армията си къде и по какъв начин да заеме позиции. После всички просяци се пръскат. Нареждат се през петдесетина метра по булеварда. Вече всичко е готово и работата може да стартира.
Черните младежи вещо оглеждат армията си и нещо притегля вниманието им. Луда жена единствено по чорапогащник и в миналото бяла фланелка стои на улицата и нищо не прави. Блее в една витрина и си човърка косата. Единият черен юноша се провиква нещо зло и отсечено. Нещо в което има закана за пердах, гибел и възмездие. Нещо не търпящо несъгласие. Смръдлата се маха. Не и е мястото тук. Така е с безпризорните безпризорници.
Вече е съвсем 10 и половина. Машината за човешко съчувствие е пусната. Ако тръгнеш от НДК към Света Неделя първо ще срещнеш един крив разязвен крайник. Син и пълен. Към него е прикован човек. Чопли го и като придобива задоволително кървясъл тип предостатъчно го оставя на припек. После го маже с нещо от шишенце. Раните посиняват. Почти гангрена. Подминаваш го, само че нещо ти трепва. Все отново това е жива плът. Колкото и да е предумишлено въпреки всичко е гадно. Това е първата цепнатина в моралната ти носеща колона.
Следва юноша с патерица. Препречва ти пътя. Крив изгърбен и съвсем разреван.
- Дай ми стотинка! Здравето да ти се връща. От здраве да не вдигнеш глава… Дай стотинка. Здраве да те стигне!!! Ей! Дай ми стотинка, бе!
Уж се моли за теб, а звучи като ругатня. Стискаш ръце в джобовете и гледаш извинително встрани. Това е и повода съвсем да прегазиш идната ищец на живот и пари.
Той бута пластмасов зелен леген с парче картон върху което е написан апел за помощ. Блъска се в хората, влачи се в краката им и даже се оставя да го настъпят. Така де, кой няма да откликне на желанието на неработоспособен, който до момента в който се моли бива настъпван? Кой е толкоз безмилостен?
Бутача на легена стига до една въображаема граница, обръща се и бърза в противоположната посока. От другата страна на мислената граница седи майка с сноп в краката. Вързопа несъмнено е дете. Радвам се, че най-малко него не го виждам.
- Ще почине детето. От два дни не е яло. Дай…
И някои дават. Аз не. Гледам напред и се мразя. Вече се самоопределям като огромна коравосърдечна гадина.
Притичвам около половин дузина окаяници, които желаят от мен пари, пари и отново пари. На последния ъгъл седи момиченце. Мръсно, едва и посочило двата си крайници кльощави като щеки. Пред него има кутийка. Гледа със трогателен взор и моли за храна. Няма по какъв начин. Ако и тук не се спра мигновено отивам в пъкъла. Просто няма по какъв начин да бъде по различен метод.
- Искаш ли баничка? – го запитвам.
Момиченцето не ме поглежда. Все едно е оглушало от апетит.
-Баничка? Искаш ли? – запитвам го още веднъж.
То извръща мръсната си детска главица и ме поглежда втренчено. После търси някого с взор по булеварда и сякаш го намира.
Обръщам се и виждам, че двамата черни като душата на педофил младежи ме следят по метод, по който ми излиза наяве че и на мен, като на безпризорната смръдла не ми е там мястото. Тръгвам, само че сякаш по-бавно от нужното. Малкото нещастно, полуумряло от апетит дете ме изпровожда.
- Кат не даваш пари се махвай! Яж си баницата… И от здраве да не се отървеш!
Бързам да се махна и мислено преброявам кое би било по-добре - да не дам пари на просяците и да се усещам като безмилостен гадняр, или да им дам и да се усещам като безумен простак. И не мога да избера нито едното. Уж си на ход, а си жертван на загуба. Чист житейски мат.
Масички в средиземноморски цветове са препречили тротоарите и оферират минута отдих против кафе и сок на промоция. Тук-там леко депресирани от утринния си шопинг поувехнали аристократки (иначе казано, омъжени мутрески) пият кафе. Покрай тях млади девойки с още неизчистен недодялан акцент притеглят мъжкото внимание с естествената си младост и пълнозвучен смях. Преценяват отношението в погледите по цената на очилата, зад които се пускат. Но часът е прекомерно ранен и това са по-скоро тренировки за вечерните любовни хватки от студентски град.
По пейките до едно заведение седят опърпани сиромаси. Все едно са статисти в някакъв на ниска цена антиутопичен филм. Мръсни, смърдящи на отпадък и с живи погледи. Хората от заведенията бърчат нос, сервитьорките местят извинително взор, все едно не схващат какво се случва. А и какво ли могат да създадат? Все отново улицата е на всички!
Между просяците има двама души от различен тип. Те са млади, мощни и черни като душата на педофил. Говорят безшумно, а останалите смръдльовци слушат. Единия сочи нещо. Обяснява като военачалник на армията си къде и по какъв начин да заеме позиции. После всички просяци се пръскат. Нареждат се през петдесетина метра по булеварда. Вече всичко е готово и работата може да стартира.
Черните младежи вещо оглеждат армията си и нещо притегля вниманието им. Луда жена единствено по чорапогащник и в миналото бяла фланелка стои на улицата и нищо не прави. Блее в една витрина и си човърка косата. Единият черен юноша се провиква нещо зло и отсечено. Нещо в което има закана за пердах, гибел и възмездие. Нещо не търпящо несъгласие. Смръдлата се маха. Не и е мястото тук. Така е с безпризорните безпризорници.
Вече е съвсем 10 и половина. Машината за човешко съчувствие е пусната. Ако тръгнеш от НДК към Света Неделя първо ще срещнеш един крив разязвен крайник. Син и пълен. Към него е прикован човек. Чопли го и като придобива задоволително кървясъл тип предостатъчно го оставя на припек. После го маже с нещо от шишенце. Раните посиняват. Почти гангрена. Подминаваш го, само че нещо ти трепва. Все отново това е жива плът. Колкото и да е предумишлено въпреки всичко е гадно. Това е първата цепнатина в моралната ти носеща колона.
Следва юноша с патерица. Препречва ти пътя. Крив изгърбен и съвсем разреван.
- Дай ми стотинка! Здравето да ти се връща. От здраве да не вдигнеш глава… Дай стотинка. Здраве да те стигне!!! Ей! Дай ми стотинка, бе!
Уж се моли за теб, а звучи като ругатня. Стискаш ръце в джобовете и гледаш извинително встрани. Това е и повода съвсем да прегазиш идната ищец на живот и пари.
Той бута пластмасов зелен леген с парче картон върху което е написан апел за помощ. Блъска се в хората, влачи се в краката им и даже се оставя да го настъпят. Така де, кой няма да откликне на желанието на неработоспособен, който до момента в който се моли бива настъпван? Кой е толкоз безмилостен?
Бутача на легена стига до една въображаема граница, обръща се и бърза в противоположната посока. От другата страна на мислената граница седи майка с сноп в краката. Вързопа несъмнено е дете. Радвам се, че най-малко него не го виждам.
- Ще почине детето. От два дни не е яло. Дай…
И някои дават. Аз не. Гледам напред и се мразя. Вече се самоопределям като огромна коравосърдечна гадина.
Притичвам около половин дузина окаяници, които желаят от мен пари, пари и отново пари. На последния ъгъл седи момиченце. Мръсно, едва и посочило двата си крайници кльощави като щеки. Пред него има кутийка. Гледа със трогателен взор и моли за храна. Няма по какъв начин. Ако и тук не се спра мигновено отивам в пъкъла. Просто няма по какъв начин да бъде по различен метод.
- Искаш ли баничка? – го запитвам.
Момиченцето не ме поглежда. Все едно е оглушало от апетит.
-Баничка? Искаш ли? – запитвам го още веднъж.
То извръща мръсната си детска главица и ме поглежда втренчено. После търси някого с взор по булеварда и сякаш го намира.
Обръщам се и виждам, че двамата черни като душата на педофил младежи ме следят по метод, по който ми излиза наяве че и на мен, като на безпризорната смръдла не ми е там мястото. Тръгвам, само че сякаш по-бавно от нужното. Малкото нещастно, полуумряло от апетит дете ме изпровожда.
- Кат не даваш пари се махвай! Яж си баницата… И от здраве да не се отървеш!
Бързам да се махна и мислено преброявам кое би било по-добре - да не дам пари на просяците и да се усещам като безмилостен гадняр, или да им дам и да се усещам като безумен простак. И не мога да избера нито едното. Уж си на ход, а си жертван на загуба. Чист житейски мат.
Източник: novini.bg
КОМЕНТАРИ