Изкуството да четем по редовете
Смята се (неизвестно защо), че тези от нас, които нямат особени гении, се занимават със словото – това слово, което всички ние свободно четем на страниците на реномирани и недотам реномирани списания, това слово, което излиза в блогове и онлайн медиите, това слово, което е първокласно подвързано в красиви томчета в библиотеките ни. И то, писаното слово, се чете. А четенето е този акт на съзерцаване, който ни дава опцията да съединим съзнанието си с това на друго човешко създание, да осезаем мислите и страстите му. Да прочетем сред редовете...
А не е ли по-важно първо да стартираме да четем по редовете? Да се опитаме по-малко да подлагаме на критика и повече да обогатяваме познанията си, да разширяваме кръгозора си чрез достъп до познания и мнения на други хора – без значение дали са живели епохи преди нас, или са наши съвременници. Тези, с които споделяме едно обитаемо място или с които ни разделят континенти. Защото не е обикновено някой да напише текст от 1000 думи, който да отключи гневна реакция от 200 думи, тъй като драгият четец не е имал нито нервите, нито времето да го прочете от начало до край. Защото с изключение на заглавие текстът има и доста друго, което да каже. А от нас зависи дали ще му дадем късмет да го направи.
Имаме достъп до текстове, които все по-бързо и елементарно четем във век на онлайн медии и цифровизирани библиотеки. Само че, с цел да се случи магията на четенето, на разбирането на текста, на възприемането му, е нужна една особена тишина – тишината на желанието да вникнем в казаното, да прочетем редовете, да филтрираме шума на слуховете и баналността, обнародвани с един клик в обществените медии.
В човешката природа е да омаловажаваме достиженията на другия, изключително когато другият не е потвърдено име в някоя сфера. Както демонстрира историята, даже и потвърдилите се постоянно не биват оценени приживе. Но да се върнем на достиженията – те са от всевъзможен порядък, според от знанията, уменията и ползите на индивида. И в случай че някой може да танцува, а различен да взема решение интегрални уравнения, има и такива, на които им се отдава да пишат. А писането не е чак толкоз елементарно нещо – макар всеобщото мнение, че от всеки човек става публицист. Защото заиграването със словото изисква и известна подготовка – плахи опити в началните класове с писане на есета и храбри участия в кръжоци по изобретателно писане в тийнейджърска възраст, години четене на класици на международната литература, ежедневно следене на всички типове електронни и печатни медии и многостранни ползи.
" Днес като че ли търсим не съзерцаване, а някакво характерно разпръскване, маскирано като информираност. Защо? Заради илюзията, че просветлението зависи от скоростта, че е по-важно да реагираш, вместо да мислиш, че живеем в просвета, в която към всяка парченце време има закачено по нещо ", споделя литературният публицист в LA Times Дейвид Ълин. Като създател, аз потеглям още с първите редове със поръчка да търси истината, да показва голям брой гледни точки и внимателно, само че ясно да проучва събития. Текстът, без значение дали къс коментар в онлайн издание, или многотомно произведение, заслужава вниманието на читателя. Заслужава да поспрем, да почетем и да се потопим.
В това се състои моят проблем с писаното слово, тъй като текстовете настояват да заемем позиция въпреки податливостта ни към суматохата на нашата просвета. Защо да не броим до 10 преди да обидим създателя, тъй като той не бил споделял нашето мнение. И какъв брой ли нищожен е той, откакто се пробва да подлага на критика политици, медици и потвърдени корифеи в разнообразни области, откакто е доста по-лесно ние като читатели да го сразим с обидни думи. Обсадата на шума, възприятието, че някъде там има нещо, което заслужава нашето яростно внимание, се трансформира в една неспираща серия от фрагменти, които единствено наслагват още повече върху паниките на тревожното ни съществуване.
Живеем във време, в което всичко става тук и в този момент, владеем света, разбираме го с лекост, намираме себе си в неговия подтекст, само че в нашата просвета времето се разпада от ден на ден на дребни частици, които скоро ще се трансфорат в пепел, от която обаче трудно да се възродим. Как да спрем, когато би трябвало да узнаем всичко на мига? Как да помислим, когато би трябвало светкавично да отговорим? Гневно, шумно, с самоувереност. А тишината? Тя е за тези, които преди да прочетат сред редовете, избират да прочетат по редовете.
За книгите и удоволствието от " бавното живеене "
А не е ли по-важно първо да стартираме да четем по редовете? Да се опитаме по-малко да подлагаме на критика и повече да обогатяваме познанията си, да разширяваме кръгозора си чрез достъп до познания и мнения на други хора – без значение дали са живели епохи преди нас, или са наши съвременници. Тези, с които споделяме едно обитаемо място или с които ни разделят континенти. Защото не е обикновено някой да напише текст от 1000 думи, който да отключи гневна реакция от 200 думи, тъй като драгият четец не е имал нито нервите, нито времето да го прочете от начало до край. Защото с изключение на заглавие текстът има и доста друго, което да каже. А от нас зависи дали ще му дадем късмет да го направи.
Имаме достъп до текстове, които все по-бързо и елементарно четем във век на онлайн медии и цифровизирани библиотеки. Само че, с цел да се случи магията на четенето, на разбирането на текста, на възприемането му, е нужна една особена тишина – тишината на желанието да вникнем в казаното, да прочетем редовете, да филтрираме шума на слуховете и баналността, обнародвани с един клик в обществените медии.
В човешката природа е да омаловажаваме достиженията на другия, изключително когато другият не е потвърдено име в някоя сфера. Както демонстрира историята, даже и потвърдилите се постоянно не биват оценени приживе. Но да се върнем на достиженията – те са от всевъзможен порядък, според от знанията, уменията и ползите на индивида. И в случай че някой може да танцува, а различен да взема решение интегрални уравнения, има и такива, на които им се отдава да пишат. А писането не е чак толкоз елементарно нещо – макар всеобщото мнение, че от всеки човек става публицист. Защото заиграването със словото изисква и известна подготовка – плахи опити в началните класове с писане на есета и храбри участия в кръжоци по изобретателно писане в тийнейджърска възраст, години четене на класици на международната литература, ежедневно следене на всички типове електронни и печатни медии и многостранни ползи.
" Днес като че ли търсим не съзерцаване, а някакво характерно разпръскване, маскирано като информираност. Защо? Заради илюзията, че просветлението зависи от скоростта, че е по-важно да реагираш, вместо да мислиш, че живеем в просвета, в която към всяка парченце време има закачено по нещо ", споделя литературният публицист в LA Times Дейвид Ълин. Като създател, аз потеглям още с първите редове със поръчка да търси истината, да показва голям брой гледни точки и внимателно, само че ясно да проучва събития. Текстът, без значение дали къс коментар в онлайн издание, или многотомно произведение, заслужава вниманието на читателя. Заслужава да поспрем, да почетем и да се потопим.
В това се състои моят проблем с писаното слово, тъй като текстовете настояват да заемем позиция въпреки податливостта ни към суматохата на нашата просвета. Защо да не броим до 10 преди да обидим създателя, тъй като той не бил споделял нашето мнение. И какъв брой ли нищожен е той, откакто се пробва да подлага на критика политици, медици и потвърдени корифеи в разнообразни области, откакто е доста по-лесно ние като читатели да го сразим с обидни думи. Обсадата на шума, възприятието, че някъде там има нещо, което заслужава нашето яростно внимание, се трансформира в една неспираща серия от фрагменти, които единствено наслагват още повече върху паниките на тревожното ни съществуване.
Живеем във време, в което всичко става тук и в този момент, владеем света, разбираме го с лекост, намираме себе си в неговия подтекст, само че в нашата просвета времето се разпада от ден на ден на дребни частици, които скоро ще се трансфорат в пепел, от която обаче трудно да се възродим. Как да спрем, когато би трябвало да узнаем всичко на мига? Как да помислим, когато би трябвало светкавично да отговорим? Гневно, шумно, с самоувереност. А тишината? Тя е за тези, които преди да прочетат сред редовете, избират да прочетат по редовете.
За книгите и удоволствието от " бавното живеене "
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ